Библейската „вяра за изцеление“ и как да постъпваме, когато изцелението не идва?

За съжаление зачестяват случаите, в които вярващи хора биват диагностицирани с тежки болести. Пиша тази статия, за да адресирам вярвания и практики сред вярващите в тези ситуации, които считам, че са вредни не само за физическото благосъстояние на диагностицираните, но и за духовното благополучие, както на болните, така и на техните близки и приятели.

Да си го кажем направо – всички ще умрем рано или късно. Разбира се, да бъдеш диагностициран с тежка болест на 30 или 40 е по-трагично от това да бъдеш диагностициран на 70 или 80 – поне според човешките възприятия и логика. Но истината е, че, независимо от възрастта на човека, нито болестите, нито смъртта са нещо „естествено“ или „част от живота“ – те са противоестествени, защото са противни на Божия замисъл за човечеството и живота ни на земята! Болестите, смъртта и всяко друго нещо, което причинява болка и страдание, са плод на греха и отделянето ни от Бога като човечество. Поради тази причина е неправилно да се твърди, че всяка болест е причинена от нещо конкретно в живота на болния човек, като например грях или нездравословен начин на живот, или в живота на неговите предци под формата на наследствено проклятие. Да, грехът и несъобразяването с естествените закони, които Бог е постановил за живота на земята, често са причини за болести, но далеч не всяка болест бива идентифицирана като причинена от такива фактори. Някой ще каже, че това, че не се идентифицира източникът на дадена болест, не означава, че той не може да бъде разпознат. Съгласна съм! На мнозина ни липсва духовно познание и духовна проницателност, за каквито свидетелства Кенет Хегин в стр. 99 – 102 от своята книга I Believe in Visions, и най-вероятно бихме били свидетели на повече изцеления, ако израснем в тази област. Но дори и най-проницателните боледуват и то тежко, затова фокусът на настоящата статия е как правилно да постъпваме, когато по една или друга причина свръхестественото изцеление не се случва и болният продължава да се влошава. Разбира се, под „правилно“ се има предвид библейския стандарт. Първо ще адресираме някои неправилни схващания относно свръхестественото изцеление.

Псевдобиблейски схващания за свръхестественото изцеление

Като хора, които вярваме, че дарбите на Святия Дух оперират и днес и че Господ, който е същият вчера, днес и завинаги, все още действа на земята по свръхестествен начин, за нас е повече от нормално да вярваме в свръхестественото изцеление и да го търсим. Но, за съжаление, това наше преследване на свръхестественото може да ни отведе в посока, която далеч не е в библейските параметри на вяра и живот с Бога, дори преследването ни да е „в името на Бога и на Неговото царство“. Добрите намерения невинаги гарантират добри резултати и животът на вяра не е изключение на това правило.

Когато дадено нещо в християнския ни живот стане по-важно за нас от целта на вярата, която е да познаем Бога и да придобием Христоподобие, то неизбежно причинява изкривявания в богословието ни, които, ако не бъдат коригирани, водят до отделяне от самия Бог. Наскоро се сблъсках с няколко сериозни доктринални отклонения по темата за свръхестественото изцеление, основани именно на вярвания и практики, погрешно издигнати като цел на християнската вяра. Тези доктринални отклонения се проповядват като „Божията истина“ на хора с тежки диагнози, с цел да им се помогне да придобият свръхестествено изцеление, но те не само че не успяват да им помогнат, а даже създават предпоставка човекът и/или неговите близки да изпаднат от вярата. Ето някои от тях:

„Той (диагностицираният) няма да ходи на лекар, защото има вяра за свръхестествено изцеление“

Как разбираме, че някой „има вяра“ за свръхестествено изцеление? Дали това, че казва „Имам вяра!“ и не ходи на лекар, означава, че има библейската „вяра за изцеление“? Колкото неприятно и тъжно да звучи, отговорът е категорично „не“. Библейската вяра, независимо за каква област от живота става дума, произвежда резултати. Вярата е това, което прави нещата, за които се надяваме, да се проявят явно и осезаемо за нас и за всички около нас (Евреи 11:1). Доказателството, че даден човек „има вяра“ за нещо, е наличието на това нещо в живота му, а не просто думите „вярвам“. Можем ли да кажем, че повечето българи са „християни“, защото се идентифицират като такива? Абсолютно не, защото знаем, че вярата в Христос произвежда определени плодове – покаяние от езичество и окулт, отвръщане от грехове, придобиване на християнски добродетели…

Човекът, който казва – „няма да ходя на лекар, защото вярвам, че Бог ще ме изцели“, всъщност проявява надежда, а не вяра. Той е убеден, че Бог е способен и иска да го изцели и се надява това да се случи в живота му! Ако същият човек имаше „вяра за изцеление“ според библейските критерии щеше да бъде изцелен! Ето и няколко стиха от словото, които еднозначно доказват това:

 „Той им каза: Поради вашето маловерие. Защото, истина ви казвам: Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще кажете на тази планина: Премести се оттук там и тя ще се премести; и нищо няма да е невъзможно за вас.“ (Матей 17:20)

„А Исус отговори: Истина ви казвам: Ако имате вяра и не се усъмните, не само ще извършите стореното на смокинята, но даже ако кажете на този хълм: Вдигни се и се хвърли в морето!, ще стане.“ (Матей 21:21)

„А Господ каза: Ако имате вяра колкото синапово зърно, бихте казали на тази черница: Изкорени се и се насади в морето, и тя би ви послушала.“ (Лука 17:6)

„А Исус му каза: Иди си, твоята вяра те изцели. И той веднага прогледна и тръгна след Него по пътя.“ (Марк 10:52)

„Затова ви казвам: Всичко, каквото поискате в молитва, вярвайте, че сте го получили, и ще ви се сбъдне.“ (Марк 11:24)

„Той слушаше Павел като говореше; а Павел, като се взря в него и видя, че има вяра да бъде изцелен, каза със силен глас: Стани на краката си. И той скочи и ходеше.“ (Деяния 14:9)

Няма нито един случай в Новия Завет, където ни е казано, че човек е имал „вяра“ и тази вяра да не е произвела съответния резултат!

Незнайно защо хора, които са се молили за изцеление и не са го получили, се засягат, когато някой им каже, че нямат вяра за изцеление според библейското значение на този термин. Нима вярата за изцеление е повод за гордост и съответно липсата ѝ е повод за срам? В Римляни 12:3 пише следното:

„Според дадената ми благодат казвам на всеки един от вас да не се мисли за нещо повече от това, което е, а да мисли за себе си скромно според вярата, каквато Бог е отмерил на всекиго.“

С други думи, неправилно е човек да претендира, че има вяра за дадено нещо, когато фактите очевидно свидетелстват противното, а да бъде трезв в преценката за дадената му благодат. Всяка благодат е дадена от Бога (Яков 1:17) и човек не бива да черпи усещане за стойност и значимост от своите дарби и качества – ние имаме стойност не защото можем или придобиваме дадени неща, а защото Бог плати най-скъпата цена, за да ни придобие за Себе Си.

Може би една от причините човек да се засяга, когато му се посочи, че неговото чакане на изцеление и думите му „Вярвам, че ще бъда изцелен!“ не са всъщност „вяра“ в библейския смисъл на думата, е защото досега е мислил, че така с думи и дела той е „показвал вяра“. Но вярата за изцеление не е нещо, което ние решаваме да покажем или докажем по някакъв начин с делата ни – тя не е нещо естествено, което можем да изработим с напъни и упоритост, а е свръхестествен дар от Бога (Ефесяни 2:8), който винаги поражда свръхестествени резултати в съответната област. Същото важи и за дарбите на Духа, описани в 1 Коринтяни 12. Дарбите мъдрост, знание, вяра, изцелителни дарби, вършене на чудеса, пророкуване, разпознаване на духове, говорене разни езици, тълкуване на езици (1 Коринтяни 12:8-10) се дават от Святия Дух и те работят! Не може да се каже, че някой има изцелителни дарби, а никога никой не се е изцелявал чрез него! Не може да се каже, че някой има пророчески дар и никога да не е давал пророческо слово! Тогава как можем да кажем, че някой има вяра за изцеление и да не е изцелен?!

Някой може да попита: „Но нали в Яков се казва, че вярата без дела е мъртва? Това, че някой не отива на лекар, а чака чудо, е неговото дело на вяра!” Този пасаж не може да се употреби в защита на тази теза по две причини. Първо, контекстът ясно посочва, че апостолът говори за спасителна вяра:

„Виждате, че чрез дела се оправдава човек, а не само чрез вяра.” (Яков 2:24)

Но дори и да можехме да приравним вярата за изцеление с вярата, за която апостолът говори тук, неправилно е да се твърди, че неотиването на лекар е дело на вяра, което ще придобие резултата – изцеление, защото делата на вяра не придобиват спасение, а са  признак, че то е факт в живота на съответния човек! Пасажът, който обяснява същността на делата на вяра в Яков, е този:

„Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от самите вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да не се похвали никой. Защото сме Негово творение, създадени в Христос Исус за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим.“ (Ефесяни 2:8-10)

Делата са доказателство, че човекът е бил спасен – че неговата вяра е реална, а не са само думи! Ние не вършим дела, за да се спасим, а защото сме спасени! Делата са естествен плод в живота на вярващия и чрез тях разбираме кои са спасени и кои не! На неспасените не казваме: „върши тези и тези дела“, а им проповядваме евангелието, което, ако те приемат чрез вяра, ще ги спаси и това спасение ще произведе съответните дела, за които говорим.

Паралелът, който можем да направим между спасителната вяра, делата, вярата за изцеление и самото изцеление е следният:

Делата са признак на спасителната вяра, както изцелението е признак на вярата за изцеление. Ако има дела, значи има спасителна вяра; ако има изцеление, значи има вяра за изцеление!

Вярата винаги, без изключение, произвежда резултати!

„Свръхестественото изцеление още не се е проявило, но ще се прояви рано или късно!“

Няма нито едно място в Новия Завет, където изцеление да се е проявило дълго време след молитвата за изцеление. Има само две места, където виждаме забавено изцеление и постепенно изцеление, които често се цитират с цел да се защити позицията, че изцелението може да не дойде веднага. Нека ги разгледаме:

„И като влизаше в едно село, срещнаха Го десетима прокажени, които, като се спряха отдалеч, извикаха силно: Исусе, Наставнико, смили се над нас! И като ги видя, каза им: Идете, покажете се на свещениците. И като отиваха, се очистиха.“ (Лука 17:12-14)

„Дойдоха във Витсаида. И доведоха при Него един слепец и Му се молеха да се докосне до него. А Той хвана слепеца за ръка, изведе го вън от селото и като плюна на очите му, положи на него ръце и го попита: Виждаш ли нещо? И той, като повдигна очи, каза: Виждам хората, защото виждам неща като дървета, които ходят. После пак положи ръце на очите му; и той втренчи очите си, оздравя и виждаше всичко ясно.“ (Марк 8:22-25)

Тези пасажи по никакъв начин не могат да защитят тезата, че свръхестественото изцеление може да се случи седмици или месеци след молитвата за изцеление, както някои твърдят. В първия пасаж пише, че прокажените са се очистили по пътя си към храма, т.е. малко след като Исус се моли за тях. Всъщност, те се изцеляват тогава, защото Исус им даде инструкция какво да правят и чрез тяхното покорство към инструкцията, изразяващо тяхната вяра, получават своето изцеление. Подобен случай е изцелението на Нееман, което той придобива, след като се покорява на инструкцията на Елисей – покорството му към Божията инструкция е израз на вярата му (4 Царе 5:14). Божиите инструкции за изцеление са конкретни – „отиди еди-къде си“, „срещни се с еди-кой си“, „направи еди-какво си“, и когато човекът изпълни инструкцията, той бива изцелен! Отново идва видим резултат в естественото!

Във втория пасаж човекът получава пълно изцеление след втория път, когато Исус му полага ръце. Този стих е любим на „изцелители“, които се молят за изцелението на даден човек, което така и не се проявява. Убедени в резултата от молитвата си, въпреки че у човека няма подобрение, те заявяват: „Ти си изцелен!“ Разликата между тези случаи и този, описан във втория стих, е, че след първата молитва на Исус, у човека имаше подобрение. Затова в случаи, в които има подобрение, но не пълно изцеление, имаме библейска причина да насърчим човека да чака процеса на изцеление да бъде завършен. Но в случаи, в които е имало молитва, но състоянието на човека не се е подобрило или се е влошило, нямаме библейска причина да насърчаваме човек, който не е преживял частично изцеление, да чака „пълно“ такова. В този човек изцелителен процес никога не е започвал, затова нямаме база да твърдим, че ще се осъществи „напълно“. 

„Как ще се прослави Бог, ако вместо да бъда изцелен свръхестествено, бъда изцелен чрез доктори?“

Това изказване звучи много „духовно“, но този тип духовност не е основан на Библията. Бог не се прославя само чрез свръхестественото и Той не насочва своите хора само към свръхестествени дела. Ето няколко от многото примери, в които самият Бог или чрез Своите инструменти насочва хората си към естествени решения на проблеми, заплахи и болести:

Павел към Тимотей:

„Не пий вече само вода, а употребявай малко вино за стомаха си и за честите си боледувания.“ (1 Тимотей 5:23)

Защо Павел не му казва да чака свръхестествено изцеление?

Господ Исус към учениците:

„А когато ви гонят от този град, бягайте в другия;“ (Матей 10:23)

„…когато видите мерзостта, която докарва запустение, за която говори пророк Даниил, стояща на святото място (който чете, нека разбира), тогава онези, които са в Юдея, нека бягат по планините;“ (Матей 24:15-16)

Защо Той не им казва да стоят и да чакат свръхестествено Божие избавление?

Павел към екипажа на кораба:

„Затова ви моля да похапнете, защото това ще спомогне за вашето избавление; понеже на никого от вас нито косъм от главата няма да падне.“ (Деяния 27:34)

Защо ги насърчава да си набавят физически сили чрез храна, вместо да ги насърчава да разчитат на свръхестествена подкрепа от Бога?

Нима всички тези инструкции и наставления са „недуховни“, защото се отнасят към физическото, а не към духовното, и насочват хората към физически действия? Това е погрешно тълкуване на термина „духовен“. „Духовен“ означава „породен от Духа“ или „в синхрон с Духа“. Нима Бог е източник само на свръхестественото и Той действа само така? Това вярване е в основата на гностицизма, една от най-старите ереси.

Едни от най-известните и уважавани Божии служители свидетелстват, че Бог изцелява и чрез медицината. През 80-те Джойс Майер, един от най-известните библейски учители и проповедници, бива диагностицирана с рак на гърдата, претърпява операция и до ден днешен тя отдава слава на Бога, че ракът не се е връщал. Кенет Хегин, познат като бащата на съвременното движение на вяра, разказва в своята книга I Believe in Visions (стр. 91 – 93) как след инцидент с ръката му Исус му казва, че ще бъде изцелен чрез медицинска помощ, но че Той ще скъси времето за възстановяване след медицинската намеса. Хегин нито веднъж не е оспорвал метода, който Бог използва, за да го изцели в този случай. 

Защо е правилно да потърсим медицинска помощ, след като не сме получили свръхестествено изцеление?

Настояване, че имаме „вяра за изцеление“, когато фактите посочват обратното, не само че не прославя Бога, а може да бъде причина Той да бъде похулен. Невярващи хора или хора, нови във вярата, чувайки човек, който се влошава, да казва: „имам вяра за изцеление“, лесно могат да стигнат до заключението, че Бог е лъжец или че словото Му не е истина. Неразбирайки, че доказателството за вяра е резултатът, тези хора биха приели думите на болния за доказателство за неговата вяра. В случай на неблагоприятно развитие на болестта тези хора биха си казали: „Ето, той имаше вяра и въпреки това не се изцели. В Библията пише, че ако имаме вяра, нищо няма да бъде невъзможно. Този случай показва, че Библията не е истина.“

Упорство в отказването на медицинска помощ заради очакване на свръхестествено изцеление, когато състоянието на човек се влошава, всъщност е изпитване на Бога, което словото осъжда като грях. „Дали Бог ще ме спаси? Дали наистина ме обича дотолкова, че да не ме остави да умра?“ Исус бива изкушаван да изпита Бога от дявола:

 „Тогава дяволът Го заведе в святия град, постави Го на крилото на храма и Му каза: Ако си Божий Син, хвърли се долу; защото е писано: „Ще заповяда на ангелите Си за Теб; и на ръце ще Те вдигат, да не би да удариш о̀ камък крака Си.“ Исус му каза: Писано е още: „Да не изпитваш Господа, твоя Бог.“ (Матей 4:5-7)

Заключителни мисли

Бог високо оценява човешкия живот и ние като вярващи сме длъжни да имаме същото отношение. Опазването на човешкия живот трябва да бъде наш приоритет. Ако човек е диагностициран с тежка болест, правилно е да се молим за изцеление, но ако то не дойде, е правилно да го насърчим да потърси изцеление чрез медицината. Това не означава, че Бог не го обича. Божията любов се изразява съвършено към нас чрез жертвата на Неговия Син на кръста и нито едно изпитание на тази земя не може да ни отдели от тази любов, нито да я направи невалидна за нас (Римляни 8:35-39). Нашето свидетелство не е липсата на проблеми и трудности в живота, а начинът, по който преминаваме през тях. Бог може да се прослави чрез свръхестествено изцеление. Той може да се прослави и чрез медицинско изцеление. Той също така може да се прослави чрез човек, който не бива избавен от изпитанието си, но въпреки това остава верен на Бога до края на земния си живот – примери за това са апостолите, от които само Йоан доживява до дълбоки старини… Нашето свидетелство на тази земя се заключава в стиха:

„Понеже, ако живеем, за Господа живеем, и ако умираме, за Господа умираме; и така, живеем ли, умираме ли, Господни сме.“ (Римляни 14:8)