Двете чаши

Обичам историите, книгите, разказите… и може би за това Бог започна да ме учи с приказки.

Преди 10-тина години сънувах сън приказка. И досега помня съвършено всяка подробност, думи, цветове… За мен е радост и отговорност да ви я разкажа, а нека Святият Божи Дух говори на всеки в сърцето.

Някога, много отдавна в едно далечно царство живеел мъдър Цар в своя великолепен замък. Богатството Му било несметно и учудвало всеки новодошъл със своята красота.  По стените висели красиви картини, подовете – покрити с белоснежен мрамор, златоткани завеси се спускали зад огромните прозорци. Навсякъде блестяло от злато и скъпоценни камъни, а таваните били изрисувани с небесни сцени от най-добрите майстори художници.

Тронната зала била най-ослепителна, величествена и просторна. На централно място се издигал златен престол, а от едната му страна имало красив махагонов бюфет. Царят често поглеждал към витрината, докато си седял на престола, а по лицето му преминавала лека, доволна усмивка. Зад стъклените вратички, върху червено кадифе, били поставени две напълно, съвършено ЕДНАКВИ, великолепни, ювелирно направени златни чаши, обсипани със сапфири. От цялото несметно богатство те били най-ценни за царя, защото преди много години той саморъчно ги бил направил и вложил цялата си любов в тях. Често отварял витрината, изваждал ги внимателно, любувал им се и отново ги прибирал на местата им.

Един ден в двореца пристигнали важни гости. Царят направил голям пир, за да ги почете подобаващо, и когато всички седнали около дългата трапеза дошло време за тост.  Царят помолил да донесат една от любимите му чаши. Придворните слуги взели едната и я напълнили с пенливо вино, поднесли я на царя и той я издигнал тържествено. В настъпилата тишина се чул тих шепот на възхита. Хората не можели да откъснат очи от красивата чаша и шепотът преминал в бурни овации и възклицания.  Тя станала тема на разговори и всеки гласно се възхищавал на великолепието й. Чашата примирала от щастие, започнала да се удоволства от цялото внимание към нея и в един момент дори й минала мисълта, че тя е нещо много повече от другата чаша в бюфета.

В средата на гощавката се чул тътен от светкавица и малко след това по прозорците забарабанили капки дъжд. Извила буря и преминала в порой, а от тавана на тронната зала в един от ъглите й започнало да капе – кап, кап, кап…. 

Царят бързо наредил на придворните да сложат другата златна чаша на земята, за да събира водата и гощавката продължила в пълна сила. Едната чаша продължавала да приема овации и комплименти на всеки тост, а другата седяла в краката на хората и тихичко събирала капките вода от прогизналия таван. От време на време някой минавал покрай нея и я сритвал. Трохи, остатъци от храна падали от масата и се лепели за нея.  Чашата седяла тъжна на пода и оплаквала съдбата си, поглеждала нагоре към трона, където другата чаша приемала овации, и започнали да й минават мисли на негодувание: „С какво заслужих тази съдба? Нима не сме съвършено еднакви с другата чаша и защо аз съм в краката на хората? Не го заслужавам..!”

Тук сънят ми свърши, приказката също, но започна поучението от Бог, което много ми послужи след това в живота.

Всички сме чаши, сътворени по чуден начин от нашия небесен Цар и Баща. Всички сме еднакво направени, с еднаква любов, но на всеки му е отредена различна роля в живота.  Един ден може да сме на показ, издигнати и всички да ни виждат и да се възхищават от нас. Друг ден може да сме в краката на хората и там да служим в тайно, но и на двете места дебнат еднакво големи  опасности.

Когато си горе може да се възгордееш и да си помислиш, че си нещо повече от тези долу, както и когато си долу може да възнегодуваш от злощастната си съдба.

Горе ли сме, долу ли сме, ние сме чаши, съвършено ЕДНАКВИ чаши, сътворени от Бог с много любов. На Него служим, чрез Него служим и за Негова слава и хвала. Това е единственият, неоспорим факт, който трябва да ни дава радостта от нашето служение.

Този сън е еднакво полезен за всеки един от нас – от най-малкия до най-големия.

С радост, смирение, любов и благодарност нека вършим поверената ни задача от Бог, за да се наречем Божии синове и дъщери. И най-вече – за да Го радваме!