Александрина
Първата ми среща с Бог:
Казвам се Алекс, посещавам църква от 12- годишна. Майка ми е главният виновник и, както аз я наричам, моята „Витлеемска звезда” за това.
Когато бяхме малки, в семейството ни дойде нов човек - съпруг на наша близка роднина, живееха в съседство. Той често се занимаваше с децата от махалата - оправяше велосипеди, учеше ни да плуваме в местната река всяко лято, спечели доверието на всички. По това време аз бях на 9, а брат ми на 7 години, имахме и страшно много приятели, събрани заедно децата в махалата бяхме поне 20.
Тогава въпросният човек прояви своите порочни черти – оказа се с педофилски наклонности. Като едно нормално 9-годишно момиче от 90-те години на 20 век, аз дори не бях чувала за интимния свят, но този човек беше спечелил доверието на децата и правеше снимки на невинно къпещите се хлапета. С някои имаше и по-смели постъпки, но това, за щастие, не доведе детската ми душа до поквара, защото моята „Витлеемска звезда” успя да прозре неговата същност навреме. Когато ситуацията почти бе излязла от контрол, всичко се разкри, подадохме и жалба в полицията. Аз все още не разбирах напълно какво се случва, но се чувствах виновна и омърсена.
Преместихме се в ново жилище в София. Тогава дойде една мила дама у дома, приятелка на майка ми, явно моята майчица е знаела, че най-ценното, което трябва да защити, е невинността на душата ми и да споделя с нея за ситуацията. Тази жена, вярваща християнка, и семейството ѝ ни взеха под крилото си и насочиха майка ми към църква. Така семейство Биневи станаха наши благовестители и ние се озовахме на едни от първите евангелизаторски събрания в нова демократична България. Спомням си смътно разпънатата палатка в парка на нашия квартал в София, мисионерите от Германия и топлата лятна вечер, децата, които тичахме наоколо. Имаше някакво странно вълнение във въздуха, сякаш Божият дух беше като облак около нас.
Вярвам, че в тази нощ Бог обърна много души и стотици съдби предприеха курс към спасение. Така открихме и църквата, която посещавам и до днес. Моята „Витлеемска звезда” записа мен и брат ми на неделно училище. Бях срамежлива, а и срамът от това, което бях преживяла като малка, ме спираше да контактувам много с останалите деца, но разговарях много с Бог.
Разбрах, че на Него мога да кажа всичко и Той ме обича такава, каквато съм. Попаднах на много мили хора - учителките в неделното училище, които бяха невероятен пример за мен. Когато пораснах, посещавах заедно с децата на нашата благовестителка тийнейджърски и младежки събрания, но все още не бях оставила Бог да ме освободи от смазващата сила на спомените от миналото, не допусках и много близки отношения с никого, не споделях с никого, освен с Бог.
Преместих се в друг град да уча, вече бях на 19 години, взех водно кръщение и скоро след това бях кръстена в Духа на Бога. Така след много върхове и спадове в живота ми, като погледна назад, виждам как Бог ме е водил във всяка ситуация, защото моята майка е избрала пътя на вярата за изцеление на една неизцерима рана – давайки най-грозната, засрамваща и унизителна реалност на грижата на Господа!
Дълбоко вярвам, че да получиш Божия мир до голяма степен е вследствие на застъпническите молитви на други вярващи. И в моя живот това се изпълнява постоянно - виждам как Всевишният действа и извършва чудото на спасението, а пред нас остава отговорността на благоветствието като свидетелство за Неговата неизмерима мощ!
Защото славата, силата и милостта на Господа над праведния траят из род в род и безгранична е Неговата грижа за тези, които Го обичат!
Не бяха намерани статии.