Теми:

СЪНИЩА

ОТКРОВЕНИЯ

СЪНИЩА

СЪНИЩА

СЪНИЩА

СЪНИЩА

Анисия


Първата ми среща с Бог:

Казвам се Анисия Иванова. Спасих се през 1991 г., по време на голямото съживление. Година преди това бях завършила българска филология в Софийския университет.


Беше 21 февруари 1991 г. – един обикновен делничен ден. Моята приятелка Таня Костова звънна на вратата ми. Не бяхме се виждали почти година, а в училище бяхме неразделни – тя преподаваше география, а аз – български език и литература.

1991 година беше началото на прехода. Аз вече бях без работа, лека-полека всичко ми беше опротивяло и депресията бавно ме поглъщаше.


В този студен ден Таня се появи на вратата ми, убедена, че ще ме намери вкъщи (не знам как беше открила адреса ми). След първите радостни мигове от срещата ни много бързо разговорът ни се обърна към Бога.


Всъщност Таня говореше през цялото време, а аз слушах с отворени очи и уши. За първи път усещах как празнината в мен започна да се запълва и една неописуема радост ме заливаше.


През годините това празно пространство в душата ме убиваше – не можех да го запълня с нищо. Опитвах с приятели, купони, учене – всичко, което човек е измислил, но резултат нямаше. Пустотата стоеше и ставаше все по-голяма с годините.


Думите на Таня обаче бяха вълшебни. Те пълнеха тази празнина в душата. Приятелката ми беше приела Исус от няколко месеца и по-скоро преразказваше това, което на нея й бяха казали при спасението й.


Когато стигна до кръщението в Святия Дух и говоренето на непознати езици, радостта ми беше най-голяма. По-хубаво нещо не бях чувала в живота си! Много ми хареса.


Таня ме води в молитва да приема Исус. За всеки случай на първата служба в църква „Васан“, където ме заведе тя, излязох още един път да приема Исус.


Гостуването й продължи повече от 4 часа. Веднага след като Таня си тръгна, излязох, отидох до уличен телефон, обадих се на най-добрия ми приятел и започнах да му разказвам за кръщението в Духа, за езиците, за спасението, за възкресението – всичко, което току-що бях чула от Таня.


След това започнах редовно да посещавам църковните богослужения. Омъжих се през 1995 г. и със съпруга ми минахме през много изпитания.


През 2000 г. Бог му даде слово за пастирите, които не се грижат за овцете си, а само ги стрижат и вземат тлъстината им. Алек знаеше, че това е за църквата, в която бяхме. Лека-полека Бог ни изведе оттам. През 2002 година вече бяхме навън и така 11 години. Това беше времето в пустинята за нашия дом.


Въпреки че нямахме никакви контакти с вярващи и църкви и минахме през много трудности, това за мен остава най-ползотворното време с Бога. Научихме се на водителство, на реално слушане на Неговия глас, на това, че молитвата променя реални ситуации. Имаме много такива свидетелства през тези 11 години. И съм много благодарна за трудното време – опитът от него не може да се сравни с нищо.


Това в църквата нямаше да го научим. Научихме го в реалния живот, ръка за ръка с нашия Господ Исус Христос.


Оттогава знам: Божието слово не е стерилно, то е светлина за живота навън и всеки от нас трябва да се научи да слуша гласа на Святия Дух и да разбира водителството Му за отделните моменти, през които минава. Защото иначе нещата остават ялови, няма плод, човек се огорчава и решава, че Божието Слово не работи. Това става обаче с практикуване и търсене на Неговото лице в тежки моменти. Това е и най-доброто време и за израстване във вяра.


След тези години Бог започна да възстановява контактите ни с вярващи и с църкви. Сега имаме много нови приятели, както и възстановени стари приятелства. И продължаваме напред.