Бях на 15 години, когато Бог ми се откри. Беше драматичен момент и повратна точка в живота ми. Всичките ми разбирания за света, целият ми мироглед, осъзнаването за правилно и грешно бяха поставени под въпрос. Беше голям обратен завой за мен и промяна на курса, който бях следвал дотогава. Самото преживяване беше наситено с присъствието на Святият Дух – уникално по рода си. Никога дотогава не бях изпитвал нещо подобно. До ден-днешен си спомням кристално ясно всички подробности.
Бях твърдо убеден атеист, който не вярваше в такива „бабини-деветини“, в богове и дяволи. Това бяха приказки, които баба ми разказваше, защото е „неука“ и „няма обяснение“ за много неща – така ни учеше комунистическата система. Училищната система беше инфилтрирала в нашите умове една парадоксална теория, която всички приемахме безкритично – еволюцията.
Вярвах безрезервно в тази теория и си мислех, че с моите доводи съм способен да разклатя убежденията на всеки вярващ в Бог. Не смятах, че е възможно някой да ме убеди да повярвам в Господ. Присмивах се на вярващите, защото смятах, че са неуки и заблудени.
Истината е, че Бог ме подготвяше и крачка по крачка ме привличаше към Себе Си, докато в един миг ме срещна, като разклати и събори всичките ми твърди еволюционистки убеждения.
В тийнейджърските си години, когато започнах да си задавам екзистенциални въпроси като „Кой съм аз?“ и „Какъв е смисълът на живота?“, никой в моето обкръжение не можеше да ми даде задоволяващи отговори. Накрая обикновено стигах до една мисъл, която отправях в неопределена посока: „Господи, ако съществуваш, открий ми се?“ Вътре в мене нещо ми подсказваше, че това, на което ни учат в училище, не е реалността, и ме подтикваше да търся истината. „Кой стои зад всичко това? Какво иска Той? Каква е целта на всичко?“ – вече не бях убеден, че зад всичко стои едно чехълче, което поумняло и решило да стане ботушче и така до човек.
Минах дълъг път в търсенето си на Бога. Търсих Го в православните храмове, но Той не беше там. Търсих Го при екстрасенсите, но и там не Го открих. Опитах различни окултни течения, но нищо в мен не се свързваше с Бога. Мястото в духа ми все още си стоеше празно, а датчикът за истината, който Бог беше поставил там, продължаваше да отчита фалш. Докато накрая попаднах на площад „Батенберг“ през 1991 г. В някакъв вестник прочетох негативна статия, че някакъв си Питър Юнгрен щял да идва в София и да заблуждава хората с изцеления и чудеса, че това било поредното лъжеучение и т.н. Стана ми интересно и реших да проверя лично. Не е за вярване, но в тази като цяло негативна статия бяха посочили мястото, датата и часа на евангелизацията. В уречения ден и час аз се запътих към мястото на събитието, настроен да разоблича този мошеник.
Спомням си, че в момента, в който стъпих на площад „Батенберг“, забравих за всичко. Сърцето ми започна да бие учестено, краката ми се подкосиха, датчикът за истината в духа ми отчете недвусмислено: „Това беше! Ти достигна целта! Намери това, което търсеше!“ С духа си усещах, че епицентърът на тази сила се намира в центъра на площада, където се бяха събрали много хора. Запътих се натам и влязох между тях. Присъствието на Бог беше толкова силно, плътно и истинско! Божият Дух беше там за мен и ме изпълваше с мир, който никой човешки ум не може да схване. Той беше над целия площад и се носеше между хората. Най-накрая търсенето ми се увенча с успех и аз усещах в духа си, че съм на правилното място.
Дори не разбрах колко време съм стоял там. Спомням си само, че Святият Дух изпълваше цялото ми същество, а аз се наслаждавах на това състояние на безвремие, на мир, на свобода. В мен започнаха да отпаднат всякакви задръжки, които имах – предразсъдъци, заблуди, страхове. Единственото, което ме интересуваше, беше как да задържа това „Свято нещо“ вътре в мен. Не си спомням какво говореха евангелизаторите, нито какво правеха. Бог ме беше хванал в Своите обятия и в този момент аз се намирах в Неговото измерение, където царяха мир, любов, удовлетворение... Святият Дух пренастройваше сетивата и разбиранията ми и когато евангелизацията приключи, аз вече бях друг човек.
Хората започнаха да се разотиват, но аз не исках да си тръгна. Бяха се образували малки групички, които все още стояха там. Насочих се към една от тези групички и видях, че се бяха скупчили около едно момче, което се молеше за тях и ги изцеляваше в Исусовото име. Бог изцеляваше хората и Неговият Дух продължаваше да се носи над мястото дори и след евангелизацията. Колкото повече стоях там, толкова повече се усилваше желанието ми да получа тази свобода. Интензитетът на тази сила нарастваше с неизмерими темпове в мен.
Стоях там, в тази групичка, и се наслаждавах на Свободата, която изпълваше цялото място, докато Бог не изцели всички и те не се разотидоха. Накрая останах само аз, а момчето се обърна към мен и ме попита:
– Какво ти е на теб?
Аз му казах:
– Ами, може ли да се помолиш за мен?
– Добре – отвърна той и започна да се моли. Не мина много време и той каза:
– Нещо не е наред тук! Абе, ти вярваш ли в Исус?
В този момент усетих как неговите думи пронизаха най-дълбоките и тайни места в моето същество. Устоите на моя атеизъм, които вече бяха разклатени, се сринаха до основи и нищо не остана. Аз започнах да мигам на парцали и в чуденето си какво да кажа отговорих:
– Ами, не знам?
Никога дотогава не бях изричал на глас нещо като „аз вярвам“ – това беше най-необичайната и неприсъща реплика за моя речник. Момчето ме погледна учудено. В погледа му се четеше: „Що за отговор, бе момче, в какъв свят живееш? Тук хората вярват в Исус.“ После недвусмислено отсече:
– Как така не знаеш? Я идвай тук да приемеш Исус!
И добави:
– Повтаряй след мен тези думи!
И тогава настъпи моментът на истината. Моментът, в който аз предадох себе си в Божиите ръце. Всяка дума, с която той ме водеше в тази молитва и която аз изричах с устата си, идваше от директното водителство на Святият Дух и се свързваше с най-дълбокото на сърцето ми. Това обещание беше моят обрек и вечен завет, който този ден сключих с Господа.
