Това се случи през септември 1991 година. Не мога да назова датата на моето спасение, защото то беше по-скоро процес, отколкото мигновено събитие.
Тогава бях на 35 години.
Според моите приятели и според общоприетата представа за успех аз бях един щастлив и успял човек. Бях завършила висшето си образование, бях омъжена за офицер от Българската армия (по онова време доста привилегирована част от обществото), имахме две прекрасни момчета на 8 и 9 години, имах интересна работа, която обичах (работех в едно от големите държавни издателства – „Наука и изкуство“). Така в общи линии изглеждаха нещата отвън.
В действителност животът ми беше пълен хаос и всичко, което можех да видя и да си представя за моето и на децата ми бъдеще, беше безизходица.
Семейството ми беше в дълбока криза. Няколко години след нашия брак моят съпруг се увлече по различни системи за „здравословно хранене“ и „природосъобразен начин на живот“, които всъщност бяха различни йога практики и други източни религии и философии. Отначало той се опитваше да ме заинтересува с всичко това, но аз не можех да видя нищо стойностно в тях и гледах да стоя настрана и доколкото мога да предпазя децата. Претенциите на съпруга ми обаче ставаха все по-ултимативни, докато накрая се стигна до ситуация, в която аз трябваше да избирам или да се съглася да живея като него, да се храня като него и да споделям неговата философия, или да бъда лишена от каквато и да било помощ и подкрепа от негова страна. Не можех да приема нито това учение, нито отношението на принуда от страна на съпруга ми – заради себе си и заради децата. Така в един момент се озовах в ситуация, в която при все че официално имах съпруг, трябваше сама да се грижа за себе си и за синовете си.
Разчитах единствено на заплатата си.
Тогава дойде времето на промяната. Комунистическият режим падна и в икономиката на страната започнаха драстични промени. Освен всичко друго цената на този преход беше и огромна безработица. В издателство „Наука и изкуство“ това се случи със 75% от персонала. Аз бях една от тези 75%. Според тогава действащото законодателство всеки такъв човек в продължение на 9 месеца получаваше обезщетение за безработица. Така че за известно време аз запазвах доходите си и имах изобилие от свободно време.
Реших да се възползвам от този шанс и записах няколко курса – исках да се науча да работя с компютър, а също и да уча английски език. Успоредно с това се опитвах да си намеря работа. Нямах шанс в другите издателства, защото те също съкращаваха драстично персонала си. Затова реших да опитам в училищата – моето образование ми дава право да работя като учител по български език и литература. Проблемът обаче беше, че аз идвах от системата на книгоиздаването, а директорите предпочитаха хора, които са работили в системата на образованието – или поне така ми казваха.
И ето ме мен в началото на септември 1991 – току-що получила последната част от полагащото ми се финансово обезщетение, без работа и без изгледи за някакви доходи, носеща цялата отговорност за двете си деца, без да имам идея как бих могла да се справя. Бях в пълна безизходица.
Един ден, след като бях изпратила момчетата на училище, вървях по булевард „Руски“ и си мислех за това, че наближава краят на месеца, че тогава вече няма да имам никакви финанси и че аз и децата ще бъдем напълно зависими от волята и благоволението на моя съпруг. За мен това беше ужасяваща перспектива. Следвайки йога-ученията и различни окултни практики той се беше превърнал в друга личност, напълно противоположна на човека, за когото се бях омъжила преди 10 години. Когато си представих как би изглеждал животът ми при това положение, върху мен слезе някаква плътна тежест, която беше толкова осезаема, че буквално не можех да дишам, просто не бях в състояние да си поема дъх.
И тогава се случи нещо, което никога не бях си представяла, че мога да направя – вдигнах глава и видях пред себе си сградата на най-големия православен храм в България – „Св. Александър Невски“.
За да разберете това, което последва, трябва да знаете, че съм родена в семейство на атеисти. Моите родители са учители и макар че никога не са били злостни хулители, дори и професионално бяха задължени да проповядват атеизъм. Така че в семейството ми, в училище, в университета – навсякъде бях учена, че Бог не съществува, че Той е плод на човешкото въображение, че хората са Го измислили, когато човешкият разум се сблъсквал с неща, които не можел да проумее или обясни, че религията е опиум за народите и т. н.
И така аз, останала почти без сили, изгубила всяка надежда, потисната и дълбоко съкрушена, се запътих към този храм, влязох вътре, намерих най-отдалечения ъгъл и просто изплаках сърцето си. Стоях там и плачех… и плачех… и плачех… Нямаше думи. Имаше само болка и вик за помощ…
После, когато всичко свърши, просто се обърнах и си тръгнах. Не се случи нищо специално, нямах никакви усещания или преживявания.
След няколко дена отново вървях по „Руски“ след поредната среща с поредния директор на училище, от когото бях чула вече добре известните ми обяснения. Реших да се отбия при моя позната, която работеше в Армейския клуб. Каква беше изненадата ми, когато, едва дочаквайки ме да седна, тя извади от чекмеджето на бюрото си една малка книжка и много развълнувано започна да ме убеждава непременно да я прочета. Думите й бяха нещо такова: “Ти не знаеш, защото никога не съм ти казвала, но аз съм вярваща. Моята баба беше дълбоко религиозна и когато бях малка, ме водеше със себе си в храма. Тя ме научи да паля свещичка пред иконите, да се кръстя и да се моля. Обаче, виж сега, едни момчета ми продадоха тази книжка – трябва непременно да я прочетеш! Виж снимката на автора, виж го как изглежда, колко е различен и какво свежо излъчване има! Давам ти я, вземи я и непременно я прочети!” И тя говореше, и говореше и беше толкова въодушевена…
Погледнах заглавието – „Аз видях рая“ от Робъртс Лиардън. Погледнах снимката на гърба на книгата – усмихнат млад мъж, който твърдеше, че е бил в рая. Казах си: „Защо пък не. И без това нямам какво да правя.“ И взех книгата.
Прибрах се вкъщи, започнах да я чета и не мръднах, докато не стигнах до края. През живота си бях изчела стотици томове, но никога не бях попадала на книга като тази. И никога не бях се чувствала по начина, по който се чувствах, докато я четях. Някак си знаех, че колкото и невероятно да звучи, всичко, за което разказва този човек, е истина. И някак си знаех, че то се отнася за мен, за моя живот, за живота на децата ми. И някаква необяснима сигурност, че всичко ще бъде наред, се надигна в мен.
Реших твърдо, че трябва да имам тази книга. Оказа се, че е издадена от някаква църква „Воини на Христа“. Обадих се по телефона и разбрах, че ако отида в залата преди или след някое от техните богослужения, мога да купя книгата. Жената, с която говорих, каза, че е майка на пастора.
Едва дочаках да дойде денят и се отправих към залата. Обаче стана така, че закъснях, и ако исках да имам книгата, трябваше да изчакам края на богослужението. Една много внимателна дама ме видя във фоайето и ме покани да вляза в залата. Каза, че е майка на пастора… Е, вече бях говорила с нея. Влязох в залата и седнах на последния ред. Слушах песните, после един млад мъж говореше нещо върху Библията. Не разбирах много от това, което виждах и чувах, но всичко ми харесваше и ме привличаше. Имах абсолютното усещане, че съм намерила нещо истинско и ценно.
После дойде призивът за покаяние. И тогава разбрах! И излязох отпред…
С цялото си сърце благодаря на Бог за Неговата удивителна благодат.
Това обаче не е краят на историята.
Преди да завърши събранието, пасторът направи няколко съобщения. Едното от тях гласеше, че издателството има нужда от помощ и ако някой би могъл да помогне, да се обади на „високото русо момче с червените джинси“. И понеже това момче беше всъщност цялото „издателство“, се оказа, че от него трябва да купя книгата, за която бях дошла. Така че си поговорихме, казах му, че имам известен опит и че бих могла да помогна, тъй като разполагам с много свободно време.
Така започна всичко. Беше невероятно време за мен и за моите момчета. Бях на 35 години, но като че ли започвах да живея отново. Наистина „всичко стана ново“. Преоткривах неща, за които си бях мислила, че знам всичко. Учех се, докато работех над текстовете на книгите. Всеки ден Бог ме учеше за Себе Си. Святият Дух сложи в мен ново разбиране за това, какво е любов, приятелство, вяра, вярност, посвещение, щастие… коя съм аз и за какво съм тук, на тази земя. Всеки ден беше един истински празник за мен. Аз бях щастлива и дълбоко удовлетворена.
И сега, когато мисля за моето спасение, аз мога да видя себе си в самия център на един съвършен план на Бог, който Той задвижва и прави да се изпълни само за да бъде спасен един-единствен човек – аз.
Виждам как някъде в САЩ Бог отговаря на молитвите на една баба и дава свръхестествена опитност на нейния 8-годишен внук. Виждам как това момче израства в покорство към Бог и на 16 години, воден от Святия Дух, разказва за това преживяване в една малка книжка със смелото заглавие „Аз видях рая“.
Виждам как Бог отговаря на молитвите на поколения и поколения вярващи и посветени ходатаи и прави да падне комунизмът в Източна Европа.
Виждам как в България Бог призовава и помазва един млад мъж за пастор на църква, която стартира през 1990 г.
Виждам как през 1991 Бог води един мощен проповедник – п-р Улф Екман, да покани за Евроконференцията на църква „Слово на живот“ в Упсала, Швеция един млад американски проповедник – Робъртс Лиардън.
Мога да видя Бог да върши чудеса и да отваря врати, така че една група млади християни от България да могат да пътуват до Швеция и да присъстват на тази конференция.
Виждам как те се връщат в България с правата за издаване на книгите на Робъртс Лиардън и как дават всичко от себе си, запалени и вдъхновени от Святия Дух, за да бъдат тези книги публикувани и да стигнат да хората.
И за да може Бог да стигне до… мен.
Знам, че не аз съм причината за всичко това, но ми харесва да си мисля, че още преди създаването на световете Бог е имал предвид и мен лично в Своя план за изкупление и спасение на човечеството.
Наистина нямам думи, с които да Му кажа това, което е в сърцето ми. Но Той го знае. Той знае сърцата ни.
