Иван

Първата ми среща с Бог:


Беше през пролетта на 1993 г. и тъкмо започваше да става модерно да се празнуват християнските празници като официални за цялата държава. С тайфата се готвехме да отидем в полунощ в селската църква и да я обиколим няколко пъти – не за друго, а само защото така изисква традицията на Великден.


Половин час преди определеното време допихме напитките си и излязохме от дискотеката – „святи, святи“... Малко преди полунощ стояхме пред стария храм и хлопахме по заключената с голям ръждясал катинар църковна врата. Тропането отекваше в нощната тишина, но никой не откликна отвътре. Прозорците под купола стояха тъмни и неприветливи, но точно когато решихме да се върнем в младежкия клуб, вяли сини лъчи се промъкнаха през тях и започнаха да се засилват. За няколко секунди мощна бяла светлина огря цялото място, а ние я гледахме занемели и с отворени уста. Случката трая около минута, после съвсем бавно всичко отново потъна в тъмнина. Стояхме още известно време като парализирани, с озадачени физиономии. Какво беше станало? Какво видяхме? Какво значеше това?


На следващата сутрин намерихме свещеника и му разказахме на какво бяхме станали свидетели. Той не се трогна особено и просто каза, че службата е била в църквата в горната махала и затова в онази не е имало никой! Но може би Някой беше там...


Когато започна лятната ваканция, всички отново се събрахме на село и животът течеше все едно нищо не се беше случило. Лягахме рано сутринта и ставахме късно следобед. По това време тъкмо бях завършил Техникума по транспорт и бях „правоспособен“ монтьор. От известно време събирах части от приятели и познати – къде с пари, къде без, за да сглобя един мотопед и да се возим насам-натам, без да въртим педалите. Накрая всичко му беше готово и го стартирах. Единствено крачната спирачка нямаше лостова система и трябваше да се спира с ръчната, което беше бавно и несигурно. Въпреки всичко се метнах отгоре му и го подкарах. Развиваше прилична скорост за селските пътища, където смятах да го карам, защото за шосето нямаше регистрация и можеше да имам проблеми със селския полицай. Асфалтираният път пресичаше цялото село по дължина, а успоредно с него вървеше железния на БДЖ. През около стотина метра имаше пешеходни прелези, които бяха изградени от стари дървени траверси и образуваха двоен зет-образен проход през релсите. Когато трябваше да ги премина с велосипеда, внимавах много, защото хич не беше широко и имаше голяма вероятност да си закача някой крак и да падна. С мотора минаването беше още по-сложно и трябваше да съм много по-внимателен.


Карах по една пряка и се отправих към главното шосе с идеята да прекося него и жп-прелеза и да отида от другата страна. Започнах леко и внимателно да спирам с ръчната спирачка, но скоростта ми беше по-голяма от обикновено. Моторът намаляваше бавно и когато спря напълно, се оказах на осевата линия. Чух силен клаксон и с периферното си зрение видях връхлитащия камион ЗИЛ. Стори ми се, че всичко стана за миг. Да, само мигнах и се озовах от другата стана на релсите, целият треперещ и уплашен. Нямах никакъв спомен как съм включил на първа предавка, как съм потеглил, как съм преминал през прелеза – нищо! Подкарах право напред към реката (Вит) и там спрях, за да си събера мислите. Ясно осъзнах, че днес можех да приключа земния си път едва осемнадесетгодишен, но в главата ми отчетливо стоеше мисълта, че Някой ме спаси и ми подари нов живот. Кой беше Той, не знаех...


В началото на месец юли с един от приятелите ми се возехме с жигулито на баща му. Той беше взел книжка наскоро и нямаше много опит в шофирането. Аз бях на седалката до него и се грижех през отворените прозорци да излиза силна попфолк музика. Карахме точно към един от двата прелеза в селото, през които можеха да преминават моторни превозни средства и каруци. Нямаше бариери, нито пък сигнализация, но по това обедно време нямаше по разписание и влакове, които да минават, така че нищо не ни притесняваше. Точно когато автомобилът започна да изкачва височинката към релсите, аз усетих нещо някъде дълбоко в себе си и без да знам защо, без да съм видял или чул нещо поради гръмката музика, извиках с все сила: „Спри! Влак!“ Моят приятел скочи на спирачките, автомобилът поднесе леко от праха на пътя, но спря на един метър от първата релса. Тогава видяхме и чухме как иззад близкия завой изскочи с мощно свирене един дизелов локомотив, който премина край нас като светкавица. Колко време седяхме, гледайки се с отворени уста, не знам, но осъзнавахме добре какво щеше да стане, ако не бяхме спрели навреме. Да, отново щях да се простя със земния си живот и отново Някой се погрижи това да не стане...


На 14 септември влязох в казармата – в ШЗО „Христо Ботев“ в град Плевен. Това беше едно от най-представителните поделения на БА, в което идваха и чуждестранни делегации, така че класните и спалните помещения блестяха от чистота и винаги бяха подредени. В стаята имаше пет легла, коридор с гардероби, баня и тоалетна. Изглеждаше като хотел. Е, не всичко, което преживях там за година и половина, беше като приказка, но си струваше всяка минута.


Едно от момчетата беше по-различно от всички останали – не говореше нецензурно, не правеше „нормалните“ простотии и получаваше много писма почти всеки ден. Вечер след вечерна проверка се заключваше в тоалетната и стоеше там повече от час. Беше странно. Мислехме си за него какви ли не глупости, но един ден той реши да ни сподели, че през това време се моли на Господ, защото е вярващ – християнин. Казваше се Красимир Милков, родом от град Добрич.


Другите не се заинтересуваха особено, но в мен нещо трепна и аз го поразпитах по-подробно за Господ. Освен че ми каза, че Бог ни е спасил чрез смъртта и възкресението на Господ Исус, той ми подари едно малко синьо Евангелие, което започнах да чета. За всяко нещо, което не разбирах, питах него и той ми обясняваше подробно, колкото знаеше. Аз имах моите преживявания и знаех, че на два пъти Господ Исус ме беше спасил от смърт, но исках да съм сигурен в тази толкова важна стъпка в моето битие. Започнах да се моля за всяко нещо, от което имах нужда, с думите: „Господи, ако Те има наистина...“ Постепенно започнаха да се случват всички неща, за които се молех, и първите пъти ми беше много странно, защото си мислех, че всичко е случайност, но когато се заредиха „случайност след случайност“, си дадох сметка, че имам реална комуникация с Някого, Когото не виждах, но въпреки това съществуваше обратна връзка.


След 11 месеца си взехме държавните изпити и ни произведоха в звание „старшина-школник“. Момчетата ги разпръснаха по цяла България, но аз останах в Плевен, защото беше родният ми град. Щях да бъда, през оставащото време на службата, писар на началник-щаба на батальона и карах полагаемата ми се отпуска съвсем спокоен. Когато се завърнах, разбрах, че са „спуснали“ друг на моето място и освен че имах нов командир на ротата, щях да бъда не заместник-командир на взвод, а командир на взвод на новобранците, които бях „юркал“ шест месеца. Един от офицерите беше напуснал поделението и аз бях „най-надеждният“ заместник на поста. От друга страна, това пък повдигна самочувствието ми, защото от цялата Школа само аз единствен бях на офицерски пост и вършех работа за човек, завършил военно училище.


Каква беше изненадата на всички старшини-школници, когато командирите ни решиха да ни проведат нови изпити, все едно не бяхме си взели държавните! А аз бях най-ядосан, защото не просто замествах офицер, но изпълнявах неговата дейност и, слава на Бога – доста добре! Всички се наговорихме да не си даваме „никакъв зор“ и да не вземаме никакъв изпит, което беше голям удар по „началството“. Те ни наказаха да не излизаме в домашен отпуск след военната клетва, когато щяха да излязат „новобранците“. На мен това никак не ми хареса, защото бях свикнал да съм си вкъщи всяка събота и неделя, и реших „да взема нещата в свои ръце“! Написах едно писмо до вестник „Българска армия“, без да си давам сметка, че там също работят военни и че „гарван гарвану око не вади“.


Мина известно време и аз бях озадачен, защото нищо не излезе в нито един брой на вестника. Една вечер преди клетвата се чу слух, че във вестник „Труд“ е излязла статия със заглавие „Фазани пищят в ШЗО Плевен“. Началниците получили обаждане от ЩАБА на БА в София и им било заповядано да ни пуснат в отпуск на другия ден. Намерихме един брой от вестника и видях резюме на моето писмо, в което бях описал ситуацията и се бях подписал без притеснение – име, фамилия, поделение – всичко! В край на статията седеше псевдоним – „фазана Андреев“.


Интересно стана, когато свърши домашният отпуск и се върнах в Школата. През това време от редакцията на вестника бяха върнали моето писмо в Щаба и там знаеха всичко – кой, какво, защо... Цялата сила на ада щеше да се стовари върху главата ми. На сутринта командирите ме гледаха намусено, но никой нищо не каза. Вечерта, когато разбраха, че началникът няма да ги накаже, се смееха на станалото, но в сърцата си имаха отровна жлъч. Времето вървеше и те следяха всяка моя стъпка – къде ще се „издъня“, за да ме накажат и да ме вкарат в ареста. Помолих се на Господ с мисълта, че съм невинен и Той ме пазеше до деня, в който командирът на ротата ме извика, за да ми каже, че командирът на батальона ме иска след обяда в строя на командирите. Отидох и там ме наказаха с пет денонощия арест, защото съм бил довел взвода си пет минути преди разпределение на времето за обяд! Това беше грозна и гнусна лъжа, защото никой не можеше да направи такава глупост, предвид на това, че всеки час започваше и свършваше със сигнал от тръбата. На следващия ден се приготвих да вляза в ареста, но ротният ми каза, че не е днес денят, защото на следващия ден моят взвод има държавен изпит по „Устройство на ЗИЛ, БТР и МТЛБ“ и трябваше да съм там. Ние бяхме последният взвод, който щеше да се яви на този изпит, а всички други бяха изкарали среден успех под пет. Комбатът беше казал, че ако изкараме среден успех 5,20, ще отърва ареста! Помолих Господа, като Му казах, че Той знае, че не съм виновен, затова да ме отърве от ареста! На друг не казах нищо, уповавах само на Спасителя и на Неговата милост и справедливост.


На следващата сутрин строих взвода пред учебния кабинет и приехме тържествено изпитващите офицери, които всъщност бяха самите преподаватели. Когато покрай мен минаваше последният от тях, той ме потупа по рамото и каза: „Как е, Антонов, ще изкараме ли 5,20?“. Стоях като ударен от гръм... Откъде знаеше той за това и как беше взел решение да ми помогне? Изпитът започна и независимо кой колко знаеше, се пишеха едни петици и шестици... Когато бяха минали две трети от хората ми, провериха средния успех и той надминаваше значително 5,20. Тогава на останалите намалиха оценките и накрая резултатът беше точно Много добър 5,20! Сърцето ми благодареше на Господ Исус от цялата си същност!


Кога точно съм бил новороден и съм се предал напълно в Господа, не знам, но времето ми в казармата беше моментът, в който се научих да уповавам изцяло на Бога и знаех с цялото си естество, че Той е истинен и верен, че ме обича безрезервно и че никога няма да ме остави насред калта!


След уволнението ми, чрез съвсем невярващи хора, Бог ме заведе в ЕПЦ Плевен, където ми даде много верни братя и сестри. Общувайки с тях, аз израствах в благодатта и вярата в Господа, служех Му с музикантските си способности и се радвах на общуването ни!


Днес, двадесет и две години по-късно, се радвам на здраво християнско семейство, имам добродетелна съпруга и две големи деца, които вървят ръка за ръка със Спасителя, и сме щастливи от изобилния Му живот, очаквайки Го да дойде и да ни вземе! Преживели сме много от чудесата Му на изцеление, на снабдяване, на благословение... Обичаме Го от най-голямата дълбочина на сърцата си!