Калина
Първата ми среща с Бог:
Ще Те славя, защото удивително и чудесно съм създаден; чудни са Твоите дела и душата ми добре знае това. Моите кости не са били скрити от Теб, когато съм бил създаден тайно и в дълбочините на земята се даваше разнообразната ми форма. Твоите очи видяха как произлязох и в Твоята книга бяха записани всичките определени за мен дни, преди да съществуваше дори един от тях. И колко скъпоценни и трудни за разбиране за мене са тия Твои помисли, Боже! Колко са многобройни те! (Псалми 139:14-17)
Израснах на село. В селото ни никога не е имало православна църква, но пък откакто се помня, има евангелска петдесятна църква. Семейството на наш съсед беше предоставило имота си в центъра на селото и там вярващите се събираха в неделя за богослужение. Всеки неделен следобед – в пек или студ, в дъжд или сняг, пасторът, облечен винаги в светъл костюм, минаваше по пътя покрай нашата къща, за да послужи на вярващите в селото. Не бяха много, но бяха много твърди и верни в следването си на Христос.
Като дете какво ли не съм чувала за „набожните” – така ги наричаха съселяните им, православните християни, макар че много от тях не бяха стъпвали в православна църква и не бяха виждали Библия. И в евангелската църква нямаше Библии за всеки вярващ – имаше няколко Нови Завета и само една Библия. Тази Библия се даваше по график и по списък на вярващите, които имаха на разположение едно денонощие да я четат, или по-скоро да я преписват на ръка. Баба Еленка, вярваща жена с благ и кротък дух, имаше възможност да задържи Библията в дома си две денонощия, тъй като съпругът и също беше християнин. Когато навърших десет години, през втория ден Библията най-често беше у дома. Рано сутрин баба Еленка я носеше вкъщи, скрита под престилката, казваше ми какво да чета, молеше се с кратка молитва и си отиваше. За съжаление или отварях Словото, четях и почти нищо не разбирах, или след час-два я връщах. Написах „за съжаление“, защото наистина съжалявам, че тогава, а и по-късно сърцето ми остана затворено за истинско покаяние и приемане на Исус като Спасител. Истина е, че може би единственото нещо, за което съжалявам в живота ми, е, че стоях в греха си доста години.
Когато завърших основното си образование, трябваше да продължа да уча в града, далеч от родителите ми и от баба Еленка. Тя навярно е осъзнавала, че единственото, което й остава, е да се моли. Аз вярвам, че се е молила, но докато беше жива, тя не видя плода на молитвите си за мен. Няколко дена преди да замина за града, тя дойде у нас. Желанието й беше да останем за известно време сами в стаята. Моите родители бяха богобоязливи хора, уважаваха и почитаха възрастната жена, и излязоха от стаята. Помня думите на баба Еленка: „Ти си умно момиче, но твоята умност и начетеност няма да ти помогнат за вечността. Аз обаче имам мир в сърцето си за теб, защото вярвам, че Бог така ще те пречупи, че не само ще повярваш в Него, но и ще Му бъдеш слуга.“ Слушах думите й, но не осъзнавах какво ми говори тя.
Изминаха години, през които минавах през огън и вода, но думите на баба Еленка не излизаха от ума и сърцето ми. Казвах си: „Аз няма да умра, защото още не съм станала слуга на Бога.“ И така до онзи момент, когато коленичих пред кръста на Христос, поисках прошка за греховете си и приех Исус Христос за Спасител и Господар на живота ми.
Завърших средното и висшето си образование, омъжих се, роди се нашата дъщеря. Когато тя поотрасна и стана на 2–3 годинки, дойдоха проблемите. Започна да говори, но думите, които изричаше, не подхождаха на възрастта й. Говореше като възрастен. Нещо повече, често думите и разсъжденията й ни плашеха. Една вечер, преди да си легне, тя ми каза, че е много тъжна. Попитах я защо и тя отговори: „Мама Бони падна и си счупи ръката.“ Мама Бони е моята свекърва. Звъннахме в Казанлък, където живееше семейството на съпруга ми. Оказа се, че мама Бони наистина е със счупена и гипсирана преди час ръка.
Веднъж бяхме на почивка в Хисаря с дъщеря ми и майка ми. Два дена преди края на почивката получих обаждане от съпруга ми, че ще дойде да ни вземе с кола на приятел. Веднага последва коментар от Миглена: „Тати купи кола от „Мототехника“ – жълта, подута.“ Чух тези думи, но не реагирах. След два дена съпругът ми дойде с кола – нова, наша, жълта, „Вартбург“ комби. Докато ние сме били на почивка, дошла покана от „Мототехника“ да си купим нова кола.
Полека-лека свикнахме с нейните „предсказания“. Нещо повече, ние, възрастните, започнахме да я питаме за това и онова. Веднъж си бях забравила личните документи на село. Обадих се на майка ми да ги потърси. Тя обърна къщата, но не ги намери. Споделих грижите си с Миглена, която тогава беше на четири години. Тя каза: „Документите са на тъмно и дълбоко“. Веднага си спомних, че ги бях забравила в джоба на работното ми облекло за село.
Мога да продължа с десетки подобни примери. Когато я попитахме за дядо й, който се беше разболял, тя мъдро отсече: „Толкова обичам дядо, че не мога да ви кажа какво ще стане с него.“
Някой ще каже: „За какви проблеми говориш?“ Да, наистина започнаха проблеми със здравословното състояния на Миглена. След всяко нейно говорене за различни хора или събития започваше главоболие и сърцебиене. Наложи се да отидем на лекар, и то не един. Диагнозата беше пароксизмална тахикардия. Няколко пъти се наложи да бъде в реанимация, в шокови зали. Но кризите се получаваха внезапно и независимо от лечението си отиваха пак така внезапно. Беше много трудно време за нас като родители. Веднъж след една такава криза стоях на спирката и чаках автобуса с детето на ръце. Плачех от безсилие, немощ, безпътие. Изведнъж до мен се появи жена и ме попита защо плача. С две-три думи изплаках болката си. Тя набързо написа адреса на доктор, работещ в почивна станция на миньорите в Банкя. Щял да помогне. Не приемал в станцията болни, но бил от Бургас и нас щял да приеме. Взех листчето с адреса и понечих да й благодаря, но жената беше изчезнала така внезапно, както се беше появила.
Още същата вечер отпътувахме за Банкя. Сутринта докторът прегледа детето, разгледа всички епикризи, изследвания и написа рецепта. Само едни малки хапчета, които струваха стотинки. Каза на Миглена, че е здрава, че може да тича, дори да прави бели. Върнахме се в Бургас. Тахикардията повече не се прояви. Но главоболието продължаваше. Споделих с една колежка, с която работехме по общ проект. Спомням си, че беше понеделник. Тя ме изслуша и ме покани да отидем с детето у тях в сряда вечерта. Събирали се група християни, щели да се помолят за изцелението й. Нали съм майка, готова бях да направя всичко, което ми кажат, само детето ми да оздравее. Вечерта споделих с Миглена, че ще отидем на гости у леля Вили, за да се помолят за нея да не я боли главата повече. Детето се зарадва, но аз почти не спах през нощта. Веднага се досетих, че тази група ще е от „набожните“, евангелистите, хората на баба Еленка. Освен това Вили живееше в жилищен блок на „Нефтохим“, където живееха много мои колеги. Какво щяха да си помислят за мен? Щяха да почнат подигравки, обиди, както постъпваха с други наши колеги, за които знаеха, че са евангелски вярващи. Колкото повече мислех, толкова по-сигурна бях, че не трябва да ходим там.
Дойде сряда. Върнах са от работа, като си мислех, че детето вече е забравило за поканата. Бях изумена, когато видях как се беше подготвила дъщеря ми – не само не беше забравила, но беше облякла новата си рокля, беше си сложила новите обувки и ме чакаше. А нямаше навършени пет години. Не можех да не тръгна. На съпруга си казах, че отиваме на гости.
Никога няма да забравя тази вечер. Бяха се събрали десетина вярващи. Вили ни представи, помолиха ме да разкажа за проблема на детето. След това започнаха да се молят. Аз стоях отстрани и наблюдавах. Когато видях как личицето на моето малко момиче се промени, как светна и усмивката не слизаше от лицето й, товарът, който носех в сърцето си, падна. После извадиха старите песнарки и запяха. Миглена беше в центъра на кръга от вярващи и пееше сякаш винаги е пяла тези песни. На тръгване ни поканиха да посетим Петдесятната църква в града. Нищо не казах, но си помислих, че аз съм дотук. Няма как да ме зарибят с една молитва и няколко песни.
Дойде неделята. Миглена стана много рано, дойде при мен и ме помоли да ставам, за да не закъснеем за църква. Отидохме. Другата неделя пак. Следващата пак. Една неделя пасторът покани нови хора на амвона с призив за покаяние и приемане на Исус за личен Спасител. Миглена ме погледна със сълзички в очите и ми каза: „Мамо, моля те, излез.“ Излязох, покаях се и приех Исус Христос за личен Спасител. А след молитвата в дома на сестра Вили никога повече не чух Миглена да предсказва съдби или събития. Изчезна и главоболието. Слава на Бога!
Може би ще попитате как повярва съпругът ми. След като се прибирахме от богослужение, по време на обяда дъщеря ни разказваше какво е говорил пасторът – почти цялата проповед се изнасяше отново. Това беше Божие дело. И до днес не мога да си обясня как това малко дете запомняше думите на пастора и ги предаваше на татко си. Междувременно аз се молех за съпруга си, но никога не настоявах той да дойде с нас на църква. Още нещо. Когато влизахме в залата за богослужения, в началото избирах задните места, за да не ме забелязват хората. Дъщеря ми обаче настояваше да сядаме до вратата. Как да седна до вратата, където всички ще ме виждат! Попитах я веднъж: „Защо настояваш винаги да сядаме до вратата?“ Отговорът й ме накара да се разплача: „Мамо, искам да сядаме до вратата, та когато виждам да влизат мама, татко и дете, аз да поискам от Бог и ние така да влизаме в църква – ти, татко и аз.“
Една неделна сутрин съпругът ми стана рано и облече костюм. Погледнах го учудено. „Ще дойда да го чуя този ваш пастор, който толкова много знае. Но само днес.“ Дойде с нас. И следващата неделя. И по-следващата. Малко по-късно и той се покая и прие Господ Исус за личен Спасител. Когато дъщеря ни навърши седем години, и тя прие и последва Господ Исус Христос.
Сега, когато чрез Божията благодат и чрез силата на Святия Дух служа на Бог според дела, който Той ми е дал, искам като псалмопевеца да кажа:
Ще Те славя, защото удивително и чудесно съм създаден; чудни са Твоите дела и душата ми добре знае това.
