Израснах без баща. Бях на 4 години, когато започнаха бомбардировките на София. В скривалището имах видение, което е запечатано в паметта ми до днес. Стената изчезна и аз като през стъкло видях войник с каска, който стреляше с оръдие, насочено нагоре. Бог ми го припомни преди няколко години и ми даде обяснението – по начин, който можех да разбера, Той ми беше показал, че съм защитена от бомбите, които чувахме да избухват.
Майка ми, убедена комунистка, ме отглеждаше по правилата за онова време – всеотдайно, строго, без да показва любов, която самата тя не познаваше. Въпреки убежденията си, понякога ме водеше в храм-паметника „Александър Невски“, чиито кубета се виждаха от прозорците на нашата квартира. Обичаше да слуша хоровото пеене и някак се успокояваше от тежестта на грижите си.
За мен там всичко беше потискащо, чуждо и неразбираемо. Бях пионерче и ме учеха, че „религията е опиум за народите“. Израснах с твърдото убеждение, че тези, които вярват в Бог, са най-неграмотните, най-бедните, най-болните стари хора, които са си измислили нещо, за което да се хванат, за да се утешават. Но въпреки това, когато вечер погледнех звездите в небето, си мислех: „Там има нещо.“ Това „нещо“ беше доста респектиращо и напълно непознато.
Станах на 53 години. Берлинската стена беше паднала и духовно „вратите“ бяха отворени. Появиха се многобройни гледачки, астролози, екстрасенси. България се отвори за източни религии от рода на Харе Кришна, будизъм, йога. Можехме да избираме и да ходим свободно където пожелаехме. Всички се юрнахме натам, търсейки нещо незнайно, което ни липсваше. След като изредих от любопитство йога, екстрасенс, гледачка и някаква Махараджи от Индия, бях убедена, че нещо не е наред с мен, защото другите падаха, усещаха нещо, твърдяха, че след повтаряне на мантри били влезли в контакт с висшия разум. По-късно, вече новородена, разбрах: Бог ме е пазел. Веднъж сякаш усетих раздвижване на въздушните пластове около мен, когато една жена-екстрасенс от Украйна, чистеше отрицателната енергия на хората, които се бяха събрали, и мина покрай мен. Вече вярваща си дадох сметка, че вероятно е имало сблъсък между демон и моя ангел пазител.
Най-накрая една съседка ме покани на домашна група от десетина души, на която неин колега говорел за Господ. Казах си: „Е, само там не съм била.“ Отидох просто да й правя компания. Тук падна първата крепост в ума ми. Вместо болни, стари, неграмотни и отчаяни видях млади и интелигентни хора – художник, скулптор, учител, физик, научен работник. Водачът им – Росен, беше физик и свиреше свои песни на китара и флейта. Бог беше изцелил зрението му. Почти не виждал, а сега беше без очила и рисуваше графики, нанесени фино с туш.
Наблюдавах ги. Четяха от Библията, разискваха, молеха се, пееха. Уж бяха интелигентни като мен, но аз не бях като тях. Имаше нещо неуловимо, което не разбирах какво е. Два-три месеца посещавах групата, правейки компания на моята съседка. Бях страничен наблюдател, но така или иначе чувах странните за мен неща – че има Бог, че Неговият Син бил разпънат, умрял, но възкръснал, взимайки греховете на всички ни и наказан вместо мен...
Два пъти Росен идваше и с мила усмивка ме питаше: „Искаш ли да се помолим и да приемеш Иисус за свой Господ и Спасител?“ Отговарях: „Почакай първо да повярвам, че има Бог, и после ще се помолим.“ Той кротко се съгласяваше. След време пак ми зададе същия въпрос.
Третия път дойде, клекна пред креслото, на което седях, и отново ме попита. Очите ни се срещнаха и аз видях в погледа му толкова много любов. Никой не ме беше гледал така. Усетих, че нещо жегна сърцето ми, и се чух да казвам: „Да.“ Той кротко и радостно се усмихна и ме поведе в молитвата, която повтарях. Всяко изречение, което чувах, проверявах дали съм съгласна и после го изговарях.
Не почувствах нищо особено, но всички много се зарадваха, наобиколиха ме, наведоха глави и започнаха да се молят. Наблюдавах и се чудех за какво пък толкова се радват. Изведнъж една гореща „ютия“ се залепи за миг на гърба ми и аз подскочих, поглеждайки какво става зад мен. Всички продължаваха да се молят с наведени глави, без някой да помръдне. Едва по-късно разбрах, че Святият Дух ме бе „белязал“, че вече съм Негова! Също така разбрах колко ме обича и колко дълго ме е чакал – цели 53 години! С един поглед през очите на Росен Неговата любов докосна сърцето ми. Сякаш бях „Спящата красавица“ и Той – моят Принц, ме събуди с целувката на любовта Си. Вече не бях същата. Бях будна, а не спяща и Святият Дух започна Своята работа в мен.
Последва библейско училище и там, слушайки Словото, бях изобличавана, поправяна и наставлявана. Бях пълна с въпроси и Бог Отец внимателно и малко по малко ми отговаряше. Там, по време на библейското училище, истински се покайвах, плачейки всеки ден, без да знам причината. Растях в Него и продължавам да раста, а също така продължавам да Го обичам... Да обичам моя Принц!
