Беше в далечната 91-ва. Бях на 35, щастливо женена, с две прекрасни деца – момче и момиче, с най-престижната работа на света – преводач и редактор в издателство „Народна култура”, най-голямото издателство за преводна литература по онова време. Имах Библия още от 1984 г., подарена и надписана от баба ми – „На милата ми внучка Светлана от баба й Тотка”, която впоследствие се оказа „протестантска”. Библия, която толкова пъти се бях опитвала да чета, защото ми трябваше в работата ми, и която бях зарязвала поради скука и неразбиране.
Тогава покрай приятелката ми Спаси, която преминаваше през криза в живота си, отидох за първи път на евангелска църква и веднага реших, че не е за мен. Къде съм попаднала, мислех си, и откъде накъде някой ще ми казва кога да сядам, кога да ставам! Та аз съм образован и много зает човек, мислех си, мога да си чета Библията и вкъщи. Но когато излязоха и запяха онези евангелски песни, сълзите ми потекоха...
В душата ми бушуваха съмнения, противоречия, но мислите ми неусетно летяха към Бога и Божието Слово. Още като дете бях слушала от прабаба си за Исус Христос. Бях се захласвала по онези цветни, релефни картинки, които вадеше от чантата си. Исус Христос Разпнатият, Рождествената сцена и досега бяха пред очите ми. Исках да приема Бога, а не знаех как. Човешката логика ми пречеше. Тогава ми казаха, че до Господа се стига със сърцето, а не с ограничения ни човешки ум и аз реших да отворя сърцето си, да го приема на вяра, като децата, без да се опитвам да си обяснявам това и онова. Реших да се покая. Паднах на колене в стаята си, при дръпнати пердета, с мисълта, че ако ме види някой, ще реши, че съм полудяла, и изговорих с половин уста: „Боже, прости ми, че съм живяла цял живот в неверие. Прости ми осъзнатите и неосъзнатите ми грехове. Вярвам, че твоят Син Исус Христос е умрял на кръста, за да ме изкупи от грях. Приемам Те, Исусе Христе, за свой Господ и Спасител. Ела в сърцето ми и живота ми.” Край. Сега каквото и да поискам в молитва в името на Исус Христос, ще ми бъде – така ми бяха казали. Реших да пробвам. И о, чудо! – Бог започна да отговаря на молитвите ми. Дори на пожеланията в мислите ми – ще си помисля, че ми трябва това или онова, и ще ми звънне някой да ми го донесе. Ще си блъскам главата на спирката на 94 в напразни опити да разбера какво толкова се е случило в Едемската градина, че всичко се е обърнало с главата нагоре, и ... десет минути по-късно Бог ще ми отговори на въпросите чрез гост-проповедника в църквата, на когото на всичкото отгоре и ще превеждам.
Така започнах да опитвам Бог като реалност и вече никой не беше в състояние да ме разубеди, че Бог съществува, че е жив Бог, който копнее да общува с нас. Колко деликатен и търпелив е Бог! Не се натрапва, не те принуждава – чака ти да направиш първата стъпка към Него, за да започне да ти се открива. Започнах да чета отново Библията – този път с молитва Святият Дух да ме води в Божиите истини, и така сякаш Бог ми говори на мен лично, без да блокирам на неща, които не разбирам. И каква беше изненадата ми, когато четенето на Божието Слово се превърна в наслада за мен. А после и в жажда и в глад!
Това беше началото. Съживлението от началото на 90-те! Пълнехме 3та зала на НДК. Често стоях права или седнала на стълбите, защото нямаше места. ..
Напуснах работа, защото тогава, след падането на комунизма, издателството се разпадаше и искаха от мен да одобрявам касови книги, за да се задържат на повърхността, а те се разминаваха с убежденията ми. И станах учител по английски в Алианса и сътрудник на Мисия Възможност, където работя и служа на Бога и досега.
