Царина

Първата ми среща с Бог:


Здравейте,


Аз съм Царина Стефанова и живея в град Варна със съпруга ми Пламен и нашия син Борис. Имам хубава работа, наслаждавам се на добри приятелства, но най-вече на верността на добрия Бог към мен. Преди повече от 8 години открих, че Бог е реален, и оттогава живея живота си със съвсем различна перспектива. Искам да ви разкажа за това.


Израснах при баба ми (майката на майка ми) в нейната къща в град Луковит. Тя се грижеше за мен и за брат ми. Родителите ни работеха и живееха в Ботевград, „за да изкарат пари за наш дом”. Виждахме ги рядко. За нас те бяха специални, но като гости. Спомням си лудия копнеж да бъда с тях, но изобщо не знаех какво да правя, когато идваха да ни видят за малко. Не знаех какво да им кажа, нито как да се държа с тях. Просто прекарвахме малко време в една не-лична обстановка и аз така и не попаднах в центъра на тяхното внимание. Казвам „не-лична“, за да опиша точно това – сякаш приемаш посещение от някого, който би трябвало да ти е близък, но на практика не е до теб, когато имаш нужда, и за краткото време, в което сте заедно, искаш да наваксаш, но не можеш и не знаеш как. Накрая оставаш объркан и сам и си все на същото място – в твоя малък остров на заточение...


Много вечери съм си мечтала да ни вземат в Ботевград, да си имам моя стая, да бъда принцеса за някого. В Луковит при баба не беше съвсем така. На нея й беше трудно да ни отглежда наред с многото работа. На мен не ми тежеше да работя, дори ми харесваше, но ми тежаха думите й. От тях разбирах, че бракът на майка ми е объркал живота й и сега аз и брат ми сме нещо като натрапеното й следствие от този провал на майка ми. Трябваше да съм благодарна за жертвата й да ни отглежда, така както просяк трябва да е благодарен и задължен на благодетеля си. Не разказвам това, за да съдя някого, просто се връщам към преживяванията си тогава. Каквото и да е било, аз така съм го възприела.


Когато най-сетне се преместихме да живеем при родителите ни в Ботевград, това се оказа дори по-лошо. Съвсем за кратко бяхме под един покрив и той рядко ни покриваше заедно, а когато това се случваше, ставахме свидетели на напрежение, скандали и дори побой у дома. Вече бях научена от баба ми да мразя баща си и да защитавам майка си (съответно да я смятам за безпомощна жертва). В годините, докато родителите ни се развеждаха, аз се бях превърнала в устата многознайка, която все спореше, водеше битки, нападаше или се защитаваше.


Когато останахме да живеем само с майка ни, беше много хубаво въпреки финансовите проблеми и тежката й работа. Бяхме заедно тримата. Тя работеше на няколко места, връщаше се късно вечерта, имаше дълъг лист със заеми и седеше сведена над него с почти прекършена воля. Мисля, че единствено нашето съществуване й е давало сили да продължи, по-точно не й е оставяло избор. За мен това беше един от най-прекрасните периоди, които сме имали, защото въпреки всички трудности бяхме заедно.


Аз бях голяма и отговорна, обичах да й помагам. Обичах да бъда по-голямата сестра на сладкия си брат. Бях „стопанката“ на къщата, но за кратко – мама замина да работи в Италия и при нас дойде да живее баба ни. Не ми се иска да си спомням за онова време. Бях в осми клас, когато мама замина, и до 12-ти клас за мен нямаше живот. Баба ни беше още по-цветиста в думите си. Не се разбирахме изобщо. В тези няколко години бях ужасно самотна, неразбрана и неприета. У дома обстановката винаги беше враждебна.


С никого не можех да споделя какво ми е – нито с баща ми, нито с майка ми. Точно преди кандидатстудентските изпити вече бях в депресия и намирах утеха и наслада единствено в храната. Напълнях, не ходех редовно на училище, затварях се вкъщи и плачех, тъпчех се с боклуци и четях книги от типа „Помогни си сам“... Завърших училище най-вече на стари лаври. Кандидатствах с оценките от матурата. Нямах никаква яснота какво ще правя, нито решителност за каквото и да било. Бях жалка картинка на фона на високите очаквания на всички мои преподаватели.


Тогава едно момче ми говори за Бог. Не че ми направи впечатление нещо от това, което ми каза – и до ден-днешен не си спомням нищо конкретно, което да ме е жегнало. Сигурно просто съм игнорирала това, което не съм разбирала. Но няколко месеца по-късно сама го потърсих...


Бях студентка в 1-ви курс в Икономическия университет във Варна. С всичко в мен усещах, че започва нов сезон в живота ми, както след дългата зима идва пролет. Новият град, свободата, новите приятели, университетът... всичко това ме въодушевяваше и изпълваше с живот. Точно тогава Бог ми откри Себе Си. Случи се като процес, който назряваше в мен, докато достигна кулминацията си; като въпрос, който се надигна и стана по-важен от всичко, докато не ме изпълни абсолютно познаване на Отговора Му.


Отначало виждах живота си да минава като на лента пред очите ми, докато се забавлявах с приятели и съвсем не търся смисъла на живота. Нямах нагласа за екзистенциални търсения, просто живеех отново. И беше прекрасно. Но защо в мен се надигаше един настойчив въпрос „И какво от това? За какво е всичко, ако в един момент просто умираме?“ Този въпрос ме преследваше, занимаваше ума ми с все по-голяма сила. Не ме задоволяваха отговорите на колегите нито онова, което бях чела в книги от типа „приложна психология”, нито дори мъдро звучащите убеждения на баща ми, потопен най-вече в ученията на разни източни философи. Събуждах се нощем и плачех. Не бях тъжна и не разбирах защо или за какво плача. Не плачех, както човек обикновено плаче – от болка, от яд, от гняв, от разочарование... Сълзите идваха от дълбоко, по-дълбоко, отколкото можех да разбера. С всеки път обаче ми ставаше по-леко и по-светло, по-ясно и по-спокойно.


Постепенно започнах да усещам една невероятна любов и тя ме променяше. Вече не бях същата. Знаех с всяка своя фибра, че съм обичана, приказно обичана, дълбоко обичана и желана. Така, в онази стая на студентското общежитие на ул. Брегалница, аз се уверих колко реален е Бог, колко великолепно реален е – по-реален и по-истински от всичко, което виждат очите ми. Излязох от стаята завинаги променена. И поисках да споделя откритието си с други. Обадих се на онзи мои познат от Ботевград и го помолих да ме свърже с други като нас – с църква, в която живи и нормални хора се радват да общуват с живия и великолепен Бог.


Аз познах любовта на Бог и познах от опит, че Той има голямо бащино сърце и там за мен има запазено специално място. Никой не може да ме замени в сърцето Му. За Него аз съм уникална и Той просто е влюбен в мен. Самият Той ме е създал и сега ме гледа с възхищение и ми се любува – така както по-късно аз гледах новороденото си бебе и се топях от любов.


Необяснима е любовта. И понеже сама по себе си е толкова красноречива, наистина ни оставя без думи. Оставя ни с наслада. Не с желание да спорим или убеждаваме. Любовта покорява с един поглед на очите си – кристално чисти и ясни. Тя покорява с тишината на споделеното мълчание. Тя действа, без да огласява делата си, но всеки любим разбира колко много е обичан на практика.


В църквата аз разбрах, че Бог ме обича точно както вече го бях преживяла, но и че е дал Своя единороден Син в жертва, принос за грях, за да ме откупи от проклетия и суетен живот, наследен от бащите ни, и да ме роди отново, от небето, за да живея свободна нов живот с Него. Там научих, че проливаните от мен сълзи са били вследствие на докосването на Святия Дух и че моята пълна промяна се нарича „новорождение“, а предаването ми на Него – „покаяние“.


Така завинаги се промени перспективата, от която гледах на себе си, на живота си, на бъдещето си. Познаването на любовта на Бог ме направи нов човек завинаги. През последните 8–9 години минах през различни неща – падах и ставах в човешките си слабости и неволи, но Неговата любов беше и до днес остава същата към мен – близка, вярна и неизменна. Това ми дава добра причина да живея, не мислите ли?


В евангелието от Йоан, 10 глава, стих 10 са записани думите на Исус: „Крадецът идва само да открадне, да заколи и да погуби; Аз дойдох, за да имат живот, и да го имат изобилно.“ Бог не се шегува, Той иска ние да имаме изобилен живот, който е като богат, пълноводен извор в нас и който не пресъхва дори в най-тежки обстоятелства.


Благодарна съм Му, че ми даде да Го познавам, защото това е моят извор на чиста и сладка вода дори в сезони на бездъждие.