Венета
Първата ми среща с Бог:
Свидетелство. Свидетелство. Моето свидетелство. Звучи малко странно, ако не си запознат с терминологията… А всъщност това е твоята констатация на Божията намеса в живота ти. И колкото и странно да е, то е винаги обективно, защото при срещата ти с Бог няма как да не бъдеш напълно и честно откровен към себе си и околните. Осъзнаваш, че не си сам за себе си...
Моето осъзнаване и приемане, че има Бог и Той е добър, е един от ранните ми детски спомени. Семейството ми не е силно религиозно – обичайно православно семейство сме, но онзи предиобед седях на пода в стаята и си играех. По телевизията говореха за християнството. Не знам защо, но това много силно ме докосна и попитах майка ми: „Мамо, ние какви сме?“. Тя ми каза, че сме християни и вярваме в Бог, показа ми кандилото на стената. Каквото знаеше, това ми каза. Не беше изтънчено, не беше богословско и високопарно, а простичко и истинско. Повярвах. Повярвах в Бог и знам в сърцето си, че в този момент Бог дойде в живота ми. Осъзнато.
Знам, че ме е пазил още преди да се родя. Мама е предполагала, че е бременна, но не отишла на лекар – била е на 40 години, с четири други деца и възрастен свекър, за когото е трябвало да се грижи. Всичко това, плюс тежката работа във фермата, е било меко казано рисково за нейната бременност, останала скрита за всички, а за нея – просто предположение.
Една сутрин водите ѝ изтекли и това било голяма изненада за цялото семейство, а и за цялото село. Но не и за Бог, не и за Него… И ето ме мен, седнала на килима в стаята, повярвала, че Той е истински…
Оставям ви време за размисъл… Помислете само – правите нещо за някого, който може дори да не разбере, че съществувате, или да не поиска да разбере… Аз разбрах и Го приех.
Докато растях, единственият човек в семейството ни, който имаше бегли, но все пак някакви познания за Библията, беше баба ми. Карах я да ми разказва, беше ми интересно. Бог ме подтикваше да се моля и от време на време го правех. Нямаше кой да ме научи, молех се, както го разбирах, ползвах и православните календарчета, научих „Отче наш“.
Тийнейджърските ми години бяха много трудни за мен – минавах през различни неща, но пазех вярата в сърцето си. Едва когато завършвах гимназия, разбрах, че моя братовчедка – кака Стела, беше започнала да ходи със семейството си на църква – евангелска църква. Те ме подкрепиха и ми показаха, че Христос иска да е в живота ми. Не просто да знам за Него и да вярвам, че е някъде там, а че е тук, близо е и иска да е с мен във всичко, че има добри неща за мен и ме обича.
Това е накратко моето свидетелство. За мен то е свидетелство на една много тънка нишка, минаваща през всеки момент от живота ми и свързваща всичко в едно цяло. Рисуваща картина как Бог не спира да ме преследва с любовта Си. И върху нея все още се работи...
Всеки човек си има такава картина и всяка е шедьовър, уникат. Но ние решаваме дали крайният резултат ще си заслужава да се изложи, или да остане завинаги забравен...