Израстване в Бога и истинската победа над врага – цялото поучение

Израстване в Бога и истинската победа над врага - цялото поучение
от

Знаем, че всеки, който приеме Исус Христос за свой личен Господ и Спасител, бива преселен от царството на тъмнината в Царството на светлината (Колосяни 1:13). Там, вече като новороден (1 Петрово 1:23), има достъп до Бога, който преди това е бил невъзможен поради непростените му грехове (Исая 59:2).

Всички християни имаме еднакъв достъп до Божието присъствие, защото всеки от нас е получил своя достъп само и единствено поради вседостатъчната жертва на Божия Агнец на кръстa (Ефесяни 2:18). В Христос нито националността ни, нито полът ни, нито социалният ни статут могат да повлияят на нашата позиция спрямо Бога (Галатяни 3:28), защото всички сме еднакво приети и обикнати във и чрез Възлюбения Син (Ефесяни 1:4-5). Същевременно някои християни израстват в опознаването на Бога и в съпровождащото го христоподобие, а други не; някои свидетелстват за и показват Божието водителство и действие в живота си, а други не; някои са удовлетворени от близостта на взаимоотношенията си с Бога, а други не. Защо се случва това?

В тази поредица от статии ще разгледаме някои от главните причини, които възпират вярващите от това да живеят пълноценен християнски живот и начините, по които можем да надделеем над духовната съпротива и да постигнем целта на християнската вяра, която, както вече показахме в статиите „Каква е целта на вярата ни?“ и „Коя е „правата вяра“?“, се състои в това да познаваме Бога и да се уподобим на Неговия Син Исус Христос.

Но преди да направим това, трябва да адресираме две основни заблуди по темата за духовния растеж и Богопознанието.

Заблуда #1: „Няма такова нещо като израстване в Бога или в познаване на Него – всички след приемането на Исус сме еднакво израснали и познаваме Бога еднакво.“

Това вярване е един от основните стълбове на лъжеучението на „хиперблагодатта“ и то най-често се предава на вярващите с най-добри намерения, които знаем, че невинаги водят в правилната посока! Проповедниците от тази школа считат, че с това свое послание предпазват вярващите от грешката да се опитват чрез собствени дела да заслужат Божието благоволение и спасение. От това става ясно, че някои от „хиперблагодатните“ проповедници не само имат основни изкривявания в разбирането си за спасението (както става ясно в статията „Що е то хиперблагодат?“ и раздела, посветен на това учение в  „Коя е правата вяра?“), но и в разбирането си за живота с Бога след него. Това отново се дължи на липса на познание на Писанията в най-добрия случай, а в най-лошия – на съзнателно отхвърляне на истините, които са ясно и еднозначно изразени в тях.

Някои от защитниците на позицията, че всички познаваме Бога еднакво, посочват обещанието, че в Новия Завет няма да се учим един другиго „Познай Господа!“, защото всички ще Го познаваме „от малък до голям“ между нас (Евреи 8:11). Но от контекста на тези стихове, става ясно, че познаването, за което се говори в този пасаж, касае новорождението, при което Господ полага Своите закони в умовете ни и ги написва на сърцата ни (Евреи 8:10) – т.е. началото на взаимоотношението ни с Бога, а не самото взаимоотношение!

За израстването в познаване на Бога не само, че се говори в целия Нов Завет, но то е и описано като най-висша цел за вярващите. Апостол Павел казва, че той и съработниците му се молят вярващите в Колос да растат „в познаването на Бога“ (Колосяни 1:10). В неговото послание към църквата в Коринт той посочва, че демоничните сили насочват своите усилия към това да се противопоставят на нашето „познание на Бога“ (2 Коринтяни 10:5). Апостол Петър посочва, че благодатта и мира на вярващите се умножава „чрез познаването на Бога и на Исус, нашия Господ“ (2 Петрово 1:2) и последният призив, който той отправя към Църквата е:

„…растете в благодатта и познаването на нашия Господ и Спасител Исус Христос.“ (2 Петрово 3:18)

В края на своето първо послание апостол Йоан тържествено провъзгласява:

„Божият Син е дошъл и ни е дал разум да познаем истинния Бог“ (1 Йоаново 5:20),

като в същия стих той посочва пряката връзка между познаването на Бога и вечния живот. Това е отзвук на думите, които Самият Господ изрича към Своя Баща, които са записани в евангелието от същия апостол:

„А това е вечен живот, да познаят Теб, единствения истинен Бог, и Исус Христос, Когото си изпратил.“ (Йоан 17:3).

Заблуда #2: „Познаването на Бога и духовният растеж са отговорност на самия Бог – Той решава на кого и до каква степен да се разкрие.“

Това вярване звучи правдоподобно поради две главни причини.

Първо, то най-често се провъзгласява с такава категоричност от страна на неговите проповедници, че техните слушатели често приемат тази информация като самите думи на Бога, без да знаят, че нито привидният авторитет зад това учение, нито благоговеенето, които то произвежда, имат нещо общо с Божия авторитет и с истинското страхопочитание към Бога. Божият авторитет и истинският страх от Бога винаги ни водят към, а не далеч от Него.

Второ, това вярване е плод на фалшивото смирение, а не на истинското такова. Истинското смирение винаги приема Божието слово за върховен авторитет, дори то да казва неща за нас, които не звучат „смирено“, като например че вярващите сме Божии деца, че Бог ни обича с безкрайна любов… Това вярване издига своята доктрина над Божието слово и всячески се опитва да нагоди Библията така, че да пасне на учението, като стиховете, които не пасват, биват игнорирани. Няма да отделям много време да оборвам това вярване тук, защото стиховете, които показват това вярване като небиблейско, са многобройни. Ще дам само няколко примера.

Факт е, че ние не бихме могли да познаем Бога, ако Той Самият не реши да ни Се разкрие, но Той вече го е решил! Бог до такава степен иска да Го познаваме, че дори ни разкрива Своето триединство – Негова характеристика, която ние не можем да схванем със своя човешки ум. Небесният Баща разкри Своя Син и ни инструктира:

„Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение, Него слушайте.“ (Матей 17:5)

Синът, от Своя страна, разкрива Бащата:

„Никой никога не е видял Бога; Единородният Син, Който е в лоното на Отца, Той Го изяви.“ (Йоан 1:18)

А Духът разкрива Сина, насочва ни към Неговите пътища и ни разкрива Неговото учение:

„А когато дойде Утешителят, когото Аз ще ви изпратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелства за Мене.“ (Йоан 15:26)

 „Той Мене ще прослави, защото от Моето ще взема и ще ви известява.“ (Йоан 16:14)

Така виждаме, че Бог не само иска да ни се разкрие (такава е Неговата същност), но и самата динамика между личностите на Троицата в действието Си спрямо хората е фокусирано върху това Бог да бъде познат от нас. Затова призивът на Исус „Елате при Мене…“ (Матей 11:28) и Неговото обещание „който дойде при Мене, никак няма да го изгоня“ (Йоан 6:37) са думи, на чиято база можем да направим смели крачки към Бога и да направим изповедта на апостол Павел своя собствена:

„…всичко смятам като загуба заради това превъзходно нещо – познаването на моя Господ Христос Исус…“ (Филипяни 3:8)

Кои сме ние и как взаимодействаме с Бога?

За да имаме правилно разбиране за Богопознанието и съпровождащото го христоподобие, към които сме призвани и без които се обезсмисля християнската ни изповед, ние трябва да имаме правилно разбиране за човешката личност и начина, по който взаимодействаме с Бога. За това се говори подробно в статията Идентичност, затова тук ще дам само главните точки.

Човекът е дух, душа и тяло. Духът ни е частта от човека, с която взаимодействаме с духовния свят и съответно с Бога, който е Дух (Йоан 4:24). Душата ни се състои от чувства, ум и воля. Когато приемем Христос за наш Спасител, Бог възобновява духа ни чрез чудото наречено „новорождение“ и Той става наш Баща (Йоан 1: 12 – 131 Пет. 1:23). Трябва обаче да бъдем прецизни тук – Той става Баща на нашия дух (Йоан 3:6Гал. 4:6Евреи 12:9), не на душата ни, нито на нашето тяло. Това трудно може да се разбере от естествения човек, както ясно виждаме от диалога на Исус с Никодим в Йоан 3:1-12, но за новородените тази информация не би трябвало да е отвъд техните възприятия. След новорождението ни нашият дух става едно със Святия Дух (1 Кор. 6:17) и телата ни стават Негов храм (1 Кор. 6:19). Затова, както Исус обяснява на самарянката, истинското поклонение не е свързано с физическото ни местонахождение, а с позицията на духа ни спрямо Бога и реалността на духовна ни връзка с Него (Йоан 4:20-23). Целта на вярата ни е да развиваме духовното ни взаимоотношение с Бога, чрез което душата ни – чувства, ум и воля – също да премине през преобразяване в процесът, наречен освещение, чрез който ние ставаме все по-подобни на Исус Христос. Освещението на душата се изразява чрез нашите тела, които ние предаваме като инструменти, чрез които Бог да действа в материалния свят (Рим. 6:13Рим. 12:1).

Именно поради факта, че сме съставени от дух, душа и тяло, можем да приемем следния синтез на новозаветното спасение: „Аз съм спасен, аз се спасявам и аз ще бъда спасен.“ Моят дух е спасен – свързан с Бога и подобен на Христос. Моята душа се спасява – сегашно продължително време – в процеса на освещение, следствие от взаимоотношението на духа ми с Бога. Моето тяло един ден ще бъде спасено при възкресението на праведните, когато ще получа ново, от естество, подобно на възкръсналото тяло на Христос (1 Кор. 15:35 – 44Фил. 3:21).

Битката за душата

Поради потенциала на душата да бъде осветена и чрез нея тялото на новородения християнин да се превърне в инструмент за Бога на Земята, чрез който Той да продължава да разширява Своето управление, за душата на всеки един християнин се води непрестанна битка.

Едната страна в битката за душата е съюзът между новородения човешки дух и Святия Дух, който цели да трансформира душата според Божието намерение за нея (Христоподобие), а другата страна са три основни източници на духовна съпротива срещу освещението – светът, плътта и дявола.

Ще разгледаме всеки един от тях поотделно, фокусирайки се върху начините, по които те действат и как ние можем да се съпротивим и да надделеем над тях.

Светът

Апостол Йоан ни казва да не обичаме света, нито това, което е в него, като ни предупреждава, че любовта към света е несъвместима с любовта към Бога (1 Йоаново 2:15). Чувала съм мнозина да казват, че под „света“ апостол Йоан има предвид само нещата в света, които са противни на Бога – злото и греха. Но ако това е така, апостолът не би поставял „света“ и „това, което е в света“ в две отделни категории!

„Светът“ може да бъде описан като „животът – такъв, какъвто е на Земята“, затова предупреждението да не обичаме света е същото като предупреждението на Исус:

„Който обича живота си, ще го изгуби; а който мрази живота си на този свят, ще го запази за вечен живот.“ (Йоан 12:25).

Защо ни се казва да не обичаме света или живота на света? Нима Бог не е създал света и всичко в него (Колосяни 1:16)? Нима Бог Самият не обикна света (Йоан 3:16)? Реалността е, че колкото и красив да е светът и колкото и интересен и разнообразен да е животът на Земята, светът е отделен от Бога и животът тук е живот далеч от Неговото присъствие. Затова Божията любов към света е описана само и единствено чрез Неговата подадена ръка на милост към падналия свят, изразена чрез кръста на Господ Исус, чрез който човечеството отново получава достъп до Божието присъствие. Единствено с разбирането, че животът на Земята е живот далеч от Бога, можем да схванем замисъла зад радикалното изказване на Исус:

„Ако дойде някой при Мен и не намрази баща си и майка си, жена си, децата си, братята си и сестрите си, а още и собствения си живот, не може да бъде Мой ученик.“ (Лука 14:26)

Дори новородените, които се свързват с Бога посредством Христос и са един дух с Него, докато са на тази земя, са описани като „далеч“ от Бога:

„И така, нека бъдем дръзновени и да знаем, че докато живеем в това тяло, ние сме далеч от Господа… но имаме дръзновение и предпочитаме по-скоро да се отделим от тялото си и да се преселим при Господа.“ (2 Коринтяни 5: 6 – 8)

Именно физическото отделяне от Христос, което преживяваме на Земята, е причината Апостол Павел да казва:

Защото за мене да живея е Христос, а да умра – придобивка.“ (Филипяни 1:21)

Единствената причина, поради която апостолът смирено приема своята участ да остане на Земята, е, че пребиваването му тук ще „ще принесе плод“ (Филипяни 1:22) и ще послужи за „преуспяване и радост във вярата“ (Филипяни 1:25) на хората, сред които е призван да служи. От това можем да извлечем заключение, че за Павел смисълът за земния живот е бил служението към Господа и живот, непосветен на служението, е живот „в света“. Това обяснява защо той посочва любовта към света като причината, поради която неговият съработник Димас го оставя и съответно напуска служението (2 Тимотей 4:10).

Тук е важно да се подчертае, че новозаветните писания не описват „земните“ дейности и институции като работата, семейството и позицията ни в обществото като грешни или ненужни. Даже напротив – Божието слово ни казва да работим с ръцете си (1 Солунци 4:11) и ни предупреждава, че „който не работи, не трябва да яде“ (2 Солунци 3:10). Апостол Павел е живял „на вяра“ само когато не е могъл да се издържа чрез занаята си (1 Коринтяни 4:12). Казано ни е, че финансовата грижа за семейството е базисно изискване за хора, които наричат себе си „вярващи“ (1 Тимотей 5:8). Стабилен брак, добре отгледани и духовно здрави деца са изисквания за хората, които искат да бъдат водачи в църквите (1 Тимотей 3:1-13). За такива хора също се казва, че трябва да се ползват „с добри отзиви и от външните“ (1 Тимотей 3:7), т.е. да има добра репутация сред невярващите, което не би било възможно, ако човекът живее все едно земното няма никакво значение!

Това, за което апостолът ни предупреждава, е да нямаме „любов“ към света и живота в света, защото любовта към света е любов към живота, далеч от Божието присъствие. Не може човек същевременно да обича и Бога, и живота без Бога! Затова един от главните белези на християните, които изповядват правата вяра, е живот в трепетно очакване на завръщането на Господа и съответно края на настоящия век на живот, далеч от Бога, както виждаме в триумфалното изявление на апостол Павел:

„отсега нататък се пази за мене венецът на правдата, който Господ, праведният Съдия, ще ми въздаде в онзи ден; и не само на мен, а и на всички, които са обикнали Неговото явяване.“ (2 Тимотей 4:8)

За допълнителна перспектива относно отношението на вярващите към света препоръчвам статията „Помнете жената на Лот“.

Първото оръжие против любовта към „света“

Както видяхме, антитезата на любовта към света е любовта към Бога (1 Йоаново 2:15), затова колкото повече израстваме в любов към Бога, толкова повече ще намалява любовта ни към света. Любовта към Бога расте право пропорционално с израстването ни в познание на Него и преживяването на живота, който Той има за нас. В Евреи четем за съпричастността на Святия Дух и за „вкусването“ от „небесния дар“, „от доброто Божие слово и от силите на бъдещия век“ (Евр. 6:4-5), които са несравнимо по-превъзходни от всичко, което настоящият век би могъл да ни предложи.

Когато постоянстваме в дисциплините, които допринасят за духовен растеж, близостта, която изграждаме с Бога посредством тези дисциплини, повлиява върху душата ни по такъв начин, че умът, чувствата и волята ни стават все по-съобразни с тези на Господ Исус. Така все повече мислим, чувстваме и искаме това, което е угодно на Бога и съответно все повече обичаме Бога по начина, по който Той дефинира любовта към Него – доверяваме се и уповаваме на Неговия Син (1 Йоаново 3:23) и пазим Неговите заповеди (1 Йоаново 5:3). Тази любов към Бога – единствената истинна любов към Бога – има за свой плод любов към ближния, която е главното доказателство, че сме познали Божията любов (1 Йоаново 4:7-8).

Когато израстваме в любов към Бога, съвсем естествено ще започнем да се вълнуваме от това как можем да Му служим, докато сме на тази земя. Именно в този контекст Исус предупреждава:

„Не можете да слугувате на Бога и на мамона!“ (Мат. 7:24)

В продължението на този пасаж Господ посочва, че безпокойството и грижите за земното – набавянето на нужното за физическото ни оцеляване – е пречка за нашето духовно израстване. Исус посочва, че когато насочваме усилията си към Божието царство и неговите цели, ще бъдем свободни от грижите за земния ни живот, като Господ сам ще се погрижи нашите физически нужди да бъдат снабдени. Ако обаче допуснем грижите за земното и угаждането на плътта да ни ръководят, Господ ни предупреждава, че дори Господният ден може да ни изненада, както ще бъде изненада за невярващите (Лука 21:34-35). Но Писанията ни обещават, че ако ходим в светлината, дори да не знаем точния ден или час на Господнето завръщане (Мат. 24:36), денят Му няма да ни изненада „като крадец“ (1 Сол. 5:5).

Как ни привлича „светът“?

Това, което най-много привлича душата към света, е фактът, че той ѝ обещава насищане. Радости, удоволствия, вълнения, успехи, опитности, развитие, усещане за стойност… Тук не говорим за грях или за морални компромиси. Има многобройни негреховни източници на наслада за душата в света, като например семейството, приятелите, литературата, изкуството, музиката, образованието, професионалното развитие. Затова един християнин може съвсем спокойно да живее живот, воден от Божиите принципи и стандарти, и въпреки това душата му да обича света.

Един от начините, по който можем да се справим с любовта към света, породена от удоволствията, които той предлага, е разбирането, че тези удоволствия са преходни, защото „светът преминава“ (1 Йоаново 2:17). Един ден „земята и каквото се е вършило по нея ще изчезнат“ (2 Петрово 3:10). Но дори да не бъдем свидетели на края на века, докато сме още на Земята, ние трябва да имаме трезво съзнание за преходността на насладите, които светът предлага.

И най-добрите семейства могат да претърпят срив във взаимоотношенията; и най-добрите приятели могат да ни разочароват; децата ни един ден ще пораснат и ще напуснат дома; работата ни може да бъде повлияна от икономически промени в страната… А дори и всичко това да не се случи и да живеем в безгрижие и успехи, никой не може да гарантира колко време ще продължи животът ни на Земята, независимо какво проповядват някои школи. В този контекст можем да си припомним притчата на Исус за богаташа, който казва на душата си: „Душо, имаш много блага, натрупани за много години“, на когото Господ казва: „Глупако! Тази нощ ще ти изискат душата…“ (Лука 12:16-21). Същото предупреждение четем и в Яков 4:13-15, където апостолът ни съветва:

„…вие трябва да казвате: Ако иска Господ, ние ще живеем и ще направим това или онова.“ (Яков 4:15)

Лъжеученията за „света“

В статията „Лъжеслужителите, облечени в истина“ показахме, че един от главните белези на лъжеученията е, че те поставят фокуса на вярващите предимно върху живота на Земята. Новозаветните писатели многократно ни наставляват да държим своя фокус върху небесното (Колосяни 3:1-41 Петрово 1:13), като ни предупреждават да внимаваме за онези, които „отдават ума си на земните неща“ (Филипяни 3:19). Казано ни е да помним, че „тук нямаме постоянен град, но търсим бъдещия“ (Евреи 13:14), защото „нашето гражданство е на небесата“ (Филипяни 3:20), където е запазено и нашето „наследство – нетленно, неоскверняемо и което не повяхва“ (1 Петрово 1:4).

Една от мъдростите, до която Църквата достига през вековете, е вярването, че няма нови ереси и че всички нови лъжеучения са всъщност стари ереси под нова форма. Тази мъдрост се доказва като безпогрешна относно лъжеученията, които фокусират вярващите върху земното. Апостол Павел предупреждава Тимотей, че Именей и Филет са се отстранили от истината, защото са казвали, че „възкресението вече е станало“ (2 Тимотей 2:18) и така са събаряли вярата на някои.

Днес може да не чуваме проповедници, които говорят за възкресението на телата ни като за нещо, което вече се е случило, но мнозина проповядват така все едно бъдещото спасение на телата е нещо маловажно. Мнозина проповедници създават впечатление у вярващите, че те могат тук и днес да получат всичко, което Бог има за тях. Но Писанията са категорични, че дори Святият Дух ни е даден като „залог за нашето наследство, докато бъде изкупено притежанието на Бога“ (Ефесяни 1:14; също 2 Коринтяни 1:22). За какво изкупление говори Павел тук? Несъмнено той говори за бъдещото изкупление (спасение) на нашите тела:

„…ние, които имаме първите плодове на Духа, и самите ние въздишаме в себе си и очакваме осиновението си, т.е. изкупването на нашето тяло. Защото с тази надежда ние се спасихме; а надежда, когато се вижда изпълнена, не е вече надежда; защото кой би се надявал за това, което вижда? Но ако се надяваме за онова, което не виждаме, тогава с търпение го чакаме.“ (Римляни 8:23-25)

„Защото нашето гражданство е на небесата, откъдето и очакваме Спасител – Господ Исус Христос, Който ще преобрази нашето унизено тяло, за да стане съобразно с Неговото славно тяло, според действието на силата Си да покори и всичко на Себе Си.“ (Филипяни 3:20-21)

„Бог… ни възроди за жива надежда… за наследство… запазено на небесата за вас, които с Божията сила сте пазени чрез вяра за спасение, готово да се открие в последното време.“ (1 Петрово 1:3-5)

„имайте пълна надежда за благодатта, която ще ви се даде, когато се яви Исус Христос.“ (1 Петрово 1:13)

Тази надежда, това бъдещо спасение, е изкуплението на нашите тела, което предстои да се случи при възкресението на праведните (1 Коринтяни 15: 51-52). Лъжеученията, които пренебрегват бъдещия аспект на нашето спасение, пренебрегват предупреждението, че „плът и кръв не могат да наследят Божието царство, нито тленното наследява нетленното“ (1 Коринтяни 15:50). Тези учения създават едно фалшиво очакване у вярващите за благословения на тази земя, които са запазени за идния век, и така вярващите са подлъгани да гледат на земния живот през изкривена призма.

Най-добрият начин, по който можем да се предпазим от влиянието на лъжеученията, е, ако четем, изучаваме и размишляваме върху Божието слово, Библията, и сравняваме нашите откровения по Писанията с класическото християнско богословие. Също така не трябва да пренебрегваме предупреждението на Павел, че „лошите другари покваряват добрите нрави“ (1 Коринтяни 15:33), което той дава именно в контекста на лъжеученията. Затова е жизненоважно за нас да посещаваме църква, където се проповядва Божието слово според определени богословски стандарти и където се насърчава живот, съобразен с библейските параметри.

Плътта

След като ни предупреждава да не обичаме света, апостол Йоан ни предупреждава също така да не обичаме „това, което е в света – желанията на плътта, похотта на очите и надмеността в живота“ (1 Йоаново 2:16). В този стих се идентифицира вторият основен източник на съпротива на нашето освещение – плътта – и начините, по които тя действа. Преди да разгледаме тях обаче, нека първо дадем дефиниция за думата „плът“.

Когато в Библията се говори за „плътта“, се има предвид или нашето физическо тяло, или oнези наклонности в нас, които са в конфликт с Божията воля и Неговия морален стандарт.

Физическото тяло

Някои течения проповядват, че само втората дефиниция на плътта – наклонностите в нас, които са в конфликт с Божията воля и Неговия морален стандарт – има отношение към нашето освещение, защото тялото е добро, понеже е създадено от Бога, а и след спасението става храм на Святия Дух. Тези твърдения за физическото тяло са верни, но умозаключението относно неговото отношение към освещението, което е направено на базата на тях, не е коректно. Бог действително е създал телата ни добри – нашите органи, начинът, по който различните системи в организма ни функционират са нищо по-малко от чудо и всеки детайл от нашето тяло е уникално произведение на най-изкусния Творец! Но телата ни могат да бъдат употребени както за прослава на Бога като „оръдия на правдата“, така и в полза на тъмнината – „оръдия на неправдата“ (Римляни 6:13). Не само в душата ни – в нашия ум, в нашите чувства и в нашата воля – могат да възникнат желания, които са противни на Божията праведност, защото тялото е описано като нещо, което има свои собствени желания:

„И така, да не царува грехът във вашето смъртно тяло, за да не се покорявате на неговите страсти.“ (Римляни 6:12)

Поради този факт апостол Павел ни наставлява: „умъртвете природните си части, които действат за земята“ (Колосяни 3:5). Физическото тяло има не само отношение към нашето освещение – те са пряко свързани:

„Защото както предоставяхте телесните си части за слуги на нечистотата и на беззаконието, което докарва още беззаконие, така сега предоставете частите си като слуги на правдата, която докарва святост.“ (Римляни 6:19)

Този стих разкрива заблудата във вярването, че святостта се проявява, когато спрем да вършим грехове. Това е само стъпка към святостта. Истинската святост е проявлението на Самия Бог в живота ни, когато ние предаваме себе си на Него като „слуги на правдата“ – хора, които вършат Неговата праведна воля. Отричането от греха е признак на спасението ни и съзнателното ни връщане към живот в грях е фактическото ни отказване от спасението, което Исус предлага, както статията „Веднъж спасен, завинаги спасен?“ ясно показва.

Както видяхме, не само падналата човешка плът има отношение към освещението – физическото тяло също може да бъде пречка за духовния ни растеж. Преди да насочим вниманието си към плътта като наклонностите в нас, които са в разрез с Божия морален стандарт, ще разгледаме две области, в които се вижда връзката между двете дефиниции на понятието „плът“ – между тялото и падналата човешка природа.

Физическата и духовната храна

Първото нещо, с което дяволът изкушава Исус, е да превърне камъните в хляб, за да задоволи Своята естествена физическа нужда от храна, на което Исус отговаря, че физическата храна не е достатъчна за живот, посочвайки нуждата и от духовна храна. Ако Божият Син е имал нужда не само от физическа храна, за да живее – като става ясно, че тук се говори за духовен, вечен живот с Бога – то колко повече ние! Още повече, физическата храна е описана в Писанията като нещо, което може да бъде в ущърб на духовното ни израстване, ако я употребяваме порочно, изпадайки в лакомия:

„…внимавайте, да не натежат сърцата ви от преяждане…“ (Лука 21:34)

Поради влиянието, което храната може да има върху духовния ни живот, редовното постене е жизненоважно за всеки, който иска да израства в познание на Бога и в освещение. Статията „Постене“ разглежда в по-голяма дълбочина тази тема.

Както казахме, отделянето ни от греха, както и отричането от комфорта, който физическата храна предоставя, са само стъпки в посоката към освещението, което се постига, когато предаваме себе си на Бога и на Неговата воля. Исус отвръща на предложението за физическа сила и комфорт, което естествената храна предоставя, така:

„Писано е: „Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от Божиите уста.“ (Матей 4:4)

В евангелието от Йоан четем, че след срещата на Исус със самарянката:

„…учениците молеха Исус: Учителю, яж. А Той им каза: Аз имам храна да ям, за която вие не знаете.“ (Йоан 4:31-32)

От тези два пасажа виждаме, че духовната има способността да задоволи някои от потребностите на душата ни, които физическата храна задоволява (вижте статията „Постене“), и че можем да си набавим духовна храна по два начина: чрез Божието слово и чрез вършене на Божията воля. Важно е да се отбележи, че както винаги, словото е първо – ние първо трябва да сме се „хранили“ с Божието слово, за да можем да се „храним“ с вършене на волята Му. Това е, защото Божието слово съдържа генералната воля на Бог за всички вярващи, а и всяко слово на водителство, което идва към нас чрез пророчески дар, трябва да бъде в унисон с Писанията и с духа на Писанията, както се посочва в статията, посветена на тази дарба. За детайлно поучение относно как да четем Божието слово ефективно вижте статията „Библия“.

Физическата и духовната леност

Подобно на физическата храна, физическата почивка е необходимост за нашето тяло. Но, както лакомията може да бъде пречка за духовното ни израстване, така леността може да нанесе своите тежки поражения. В Стария Завет има многобройни предупреждения за пагубното влияние на леността върху нашето материално обогатяване, които, разбира се, можем да разбираме и в духовен план – духовната леност води до духовна нищета. Примери са Притчи 10:412:1112:2412:2713:415:1918:919:1519:2420:1321:25-2622:1324:30-3425:1526:13Еклисиаст 10:18Исая 56:10. Физическата леност е осъдена и в Новия Завет във 2 Солунци 3:610-111 Тим. 5:813Тит 1:12, от които стихове също можем да си направим духовни умозаключения.

Божието слово също така ни дава ясни насоки относно духовната леност. Първото нещо, което научаваме за духовната леност, е, че тя не е явна, а е прикрита, най-често зад фалшиво смирение или необоснован страх. В притчата на Исус за талантите слугата, който не умножава своя талант, а го заравя, казва на Господаря:

„Господарю, аз те знаех, че си строг човек; жънеш, където не си сял, и събираш, където не си пръскал; и като се уплаших, отидох и скрих таланта ти в земята; ето, имаш своето. А господарят отговори: Лукав и ленив слуга!“ (Матей 25:24-26).

Същата картина ни се разкрива в Притчи 22:13:

„Ленивецът казва: Лъв има вън! Ще бъда убит сред улиците!“

и паралелният Притчи 26:13. Притчата на Исус ни показва, че както физическата леност може да се извинява със страхове от материалния свят, така духовната леност бива извинявана с фалшиво страхопочитание към Бога. Както в Притчи се казва, че:

„Ленивият смята себе си за по-мъдър от седем души, които могат да дадат умен отговор.“ (Притчи 26:16),

така духовно ленивите хора могат да възприемат и пропагандират цяла система на лъжовни вярвания относно Бога и вярата, които извиняват тяхната леност. Когато тези вярвания са достатъчно развити, те се превръщат в благодатна почва за всякакъв вид лъжеучения и антибиблейски практики от хиперблагодатта, до издигането в култ на християнски водачи, които да вършат духовната работа вместо нас. Тези лъжеучения предлагат това, за което душата, хваната в клопката на духовната леност, копнее – свобода от гузна съвест и спокойствие, че нейната сетнина ще бъде блаженството на Бога, независимо по какъв начин тя е извървяла земния си път. Разбира се, това е заблуда и онези, които я вярват или пропагандират, няма да бъдат приети в Божия дом, както и статията „Веднъж спасен, завинаги спасен?“ ни посочва.

Когато Апостол Павел предупреждава своите читатели относно леността така:

„В усърдието не бъдете лениви; бъдете пламенни по дух, като служите на Господа.“ (Римляни 12:11)

„И желаем всеки от вас да показва същото усърдие за пълна увереност в надеждата докрай; да не бъдете лениви, а да подражавате на онези, които чрез вяра и устояване наследяват обещанията.“ (Евреи 6:11-12)

В тези два пасажа виждаме няколко важни добродетели, чрез които можем да противостоим на духовната леност: усърдие, пламенен дух, вяра и устояване. Важността на тези добродетели се посочва и в статиите „Страстта (горещото и интензивно желание) – „пренебрегнатото дете“ на поученията за вярата“, „Усърдие и решимост – две от забравените съставки на вярата“, „Да дадеш живота си за другите“ и „Кога сме призвани да даваме плод?“ Важно е да се отбележи, че в този пасаж апостол Павел посочва, че тези добродетели ни правят способни да наследим Божиите обещания. В своето второ послание апостол Петър прави същата връзка между добродетелите, обратни на духовната леност, и нашето усвояване на Божиите обещания и ни увещава:

„… положете всички усилия да прибавите към вярата си добродетел, към добродетелта – познание, към познанието – въздържание, към въздържанието – търпение, към търпението – благочестие, към благочестието – братски чувства, към братските чувства – любов. Защото, ако притежавате тези добродетели и се усъвършенствате в тях, те няма да ви оставят бездейни и безплодни в познанието ви за нашия Господ Иисус Христос.“ (2 Петрово 1:5-8)

В какво се изразяват тези усилия, за които Павел говори, чрез които ще можем да си набавим нужните добродетели за плодоносно познаване на Господа? В Деяния 2:42 четем, че вярващите в ранната църква:

„…постоянстваха в учението на апостолите, в общението, в разчупването на хляба и в молитвите.“

Петър ни уверява, че Божията „божествена сила ни е подарила всичко, което е потребно за живота и благочестието“ (2 Петрово 1:3), затова можем да се доверим, че Бог ще ни снабди със сила да постоянстваме в тези духовни практики. Несъмнено, когато се приближаваме към Бога, Той ще се приближава към нас (Яков 4:8). Детайлни поучения относно тези духовни практики на ранната църква може да намерите в следните статии:

В тази и предната статия от настоящата поредица посочихме две от областите в живота ни, в които виждаме преплитане между двете дефиниции на понятието „плът“. Други две не по малко важни области, в които наблюдаваме това преплитане, са нашата сексуалност и снабдяването на физическите ни нужди – области, в които, ако не внимаваме, можем лесно да предадем физическите ни тела на желанията на греховната ни плът. Така сексуалността ни, вместо да бъде източник на благословение и наслада в брачния завет (1 Кор. 7:3-5Евреи 13:4), може да бъде инструмент за прелюбодейство и блудство (1 Кор. 5:1). Снабдяването на нуждите ни, вместо да бъде чрез угоден на Бога труд (Кол. 3:23-24), чийто плод да спомага разширението на Неговото царство (2 Кор. 11:8) и снабдяването на нуждите на светиите (1 Тим. 6:17-18), може да прерастне в угаждане на плътта (Яков 5:1-5), подтикнато от сребролюбие (1 Тим. 6:10) или греховно безпокойство за нашето добруване на Земята, което Библията идентифицира като служене на Мамона (Мат. 6:24-25).

Греховната плът

Господ Исус предупреждава Своите ученици да се пазят от две групи хора: от лъжепророците (Матей 7:15) и от фарисеите и садукеите (Матей 16:6).  Въпреки че тези две групи са много различни една от друга, те имат една обща характеристика и именно тя е причината, поради която Писанията описват влиянието и на едната, и на другата група върху вярващите като пагубно. Тази обща характеристика е фактът, че и двете групи се отнасят към падналата човешка природа по начин, който се противопоставя на Божията воля.

В статията „Лъжеслужителите, облечени в истина“ става ясно, че лъжепророците проповядват, сеейки в човешката плът, като обещават на своите слушатели духовно израстване и близост с Бога, независимо от тяхното отношение към греха и плътските страсти, и като са фокусирани предимно на земното. Така лъжепророците падат под проклятието на „онези, които наричат злото добро, а доброто – зло; които заменят тъмнина за светлина, а светлина за тъмнина“ (Исая 5:20), понеже не се вслушват в предупреждението, че не могат да служат „на двама господари“ (Матей 6:24) и отхвърлят истината, че в Бога „няма никаква тъмнина“ (1 Йоаново 1:5).

Господ Исус предупреждава Своите ученици да внимават и да се пазят от кваса на фарисеите и садукеите“ (Матей 16:6), т.е. от тяхното „учение“ (Матей 16:12). В Лука 12:1 Господ ни казва, че „фарисейския[т] квас… е лицемерие“ и продължава така:

„Няма нищо покрито, което да не се открие, и тайно, което да не се узнае. Затова, каквото сте говорили в тъмно, ще се чуе на светло; и каквото сте казали на ухо във вътрешните стаи, ще се разгласи от покрива.“ (Лука 12:2-3)

„Покритото“, „тайното“ и казаното „във вътрешните стаи“ се отнася до греха и духовната тъмнина в сърцата на фарисеите, която те умело прикриват чрез външни проявления на тяхното религиозно посвещение. Исус казва за тях:

„Защото приличате на варосани гробници, които отвън изглеждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и с всякаква нечистота. Също така и вие отвън изглеждате на човеците праведни, но отвътре сте пълни с лицемерие и беззаконие.“ (Матей 25:27-28)

Така, за разлика от лъжепророците, фарисеите не парадират със своята плътщина и липса на реално духовно обновление – те се преструват, че в тях няма духовна тъмнина, като всячески се опитват да убедят останалите, че външното им поведение е отражение на вътрешна духовна реалност (Матей 25:27-28). Затова в същия пасаж Господ Исус предупреждава учениците Си да не се боят от човеците, а от Бога, който има власт да хвърля в пъкъла (Лука 12:5), защото фарисеите може би успяват да заблудят хората около тях за истинското им духовно състояние, но те не могат да заблудят Бога, понеже „всичко е голо и разкрито пред очите на Този, пред Когото има да отговаряме“ (Евреи 4:13) и Той „ще извади на светло скритото в тъмнината и ще изяви намеренията на сърцата“ (1 Коринтяни 4:5).

В статията „Коя е „правата вяра“?“ се предлага обстойно изложение на Христовото учение и на освещението като неразделната част от християнското спасение, затова тук ще дам само списък с проявленията на падналата ни природа, над които трябва да надделеем чрез Божията сила, употребявайки духовните инструменти, които Господ ни е дарил за целта. Проявленията на плътта като противните на Бога наклонности в нас, които се пораждат от сърцето, излизат от устата и ни оскверняват (Матей 15:18 – 20) са:

– зли помисли: мисли различни от това, което е „ истинно… честно… праведно… чисто, … любезно, … благодатно, … добродетелно и … похвално“ (Филипяни 4:8);

– убийства: гняв (Матей 5:21-22) или омраза към някого (1 Йоаново 3:15);

– прелюбодейства: мисли за сексуален контакт с човек, с когото нямаме законен брак (Матей 5:27-28);

– блудства: „А блудство и всякаква нечистота… даже да не се споменават между вас“ (Ефесяни 5:3). Примери за това са порнографията и мастурбацията;

– кражби: пожелаване на чуждото, завист (1 Петрово 2:1Тит 3:3);

– лъжесвидетелства: говорене на неистини, включително преувеличаване на факти и ситуации (Ефесяни 4:25Колосяни 3:9);

– хули: неприлично говорене (Ефесяни 4:295:4).

Ако разпознаваме някои от тези проявления на плътта в живота си, имаме два избора:

1. Да пренебрегнем този факт. Това може да бъде или в унисон с лицемерието на фарисеите, за които тяхното вътрешно духовно състояние е било по-малко важно от външния вид; може да бъде и в унисон с лъжепророческия дух, който не само, че не осъжда греха, а дори го възхвалява, като представя едно плътско евангелие, което носи само „ползи“ на Земята; може да бъде в унисон и с някое друго лъжеучение, което представя покаянието и изповядването на греховете от страна на новородените като нещо ненужно, дори неправилно (пример за това е лъжеучението на „хиперблагодатта“); може просто да счетем, че този грях не е проблем за духовния ни живот. Каквато и да е причината, поради която ние пренебрегваме духовната тъмнина в живота ни, ние „лъжем себе си“ (1 Йоаново 1:8). Апостол Яков ни предупреждава, че отричането на греха в сърцето ни „не е мъдрост, която слиза отгоре, а е земна, плътска, бесовска“ (Яков 3:15).

2. Да приемем и да се съгласим с истината за нашето духовно състояние, колкото и неприятно или болезнено да е това за нас. Както премахването на тумор в тялото изисква болезнена намеса от страна на хирурзи, така и премахването на „духовни тумори“ може да води със себе си дискомфорт, но е нужно, за да бъдем изцелени! За радост, нашият Хирург, Господ Исус Христос, „състрадава с нас в нашите слабости“, защото „е бил във всичко изкушен като нас, но пак е без грях. Затова нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, за да придобием милост и да намерим благодат, която да помага в подходящото време“ (Евреи 4:15-16). Обещано ни е, че „ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (1 Йоаново 1:9).

Писанията ни предупреждават да се пазим от лъжепророците и от кваса на фарисеите, защото и лъжепророческият дух и духовното лицемерие предлагат на душата бягство от дискомфорта и страданието, свързани с освещението и праведния живот. И двата пътя донасят на душата утеха и удовлетворение, но тези усещания са заблудителни и държат душата далеч от освещението. Християни, които живеят така, няма да прекарат вечността с Бога, както пояснява статиите „Веднъж спасен, завинаги спасен?“ и  „Сигурният начин християнин да иде в ада“. Писанията са категорични:

„А делата на плътта са явни; те са: блудство, нечистота, сладострастие, идолопоклонство, магьосничество, вражди, разпри, ревнувания, ярости, партизанства, раздори, разцепления, зависти, пиянства, пирувания и други подобни; за които ви предупреждавам, както ви и предупредих, че които вършат такива неща, няма да наследят Божието царство“ (Галатяни 5:19-21).

„А колкото за страхливците, невярващите, мерзавците, убийците, блудниците, магьосниците, идолопоклонниците и всички лъжци, тяхната участ ще бъде в езерото, което гори с огън и жупел“ (Откровение 21:8).

„А отвън са псетата, магьосниците, блудниците, убийците, идолопоклонниците и всеки, който обича лъжата и лъже“ (Откровение 22:15).

Виждаме, че без да имаме готовност да претърпяваме страдание и дискомфорт, нашата душа няма да бъде спасена. Ако обаче счетем насладата от наградата на познаването на Господа и израстването в Негово подобие за по-стойностни от преходните комфорт и утеха, които животът без конфликт с плътта ни предоставя, ние ще прегърнем страданията в пътя на освещението, чийто край е живот в Божията слава.

Христовият път към Божията слава

Въпреки че е бил безгрешен Господ Исус Христос, Той Самият минава през процеса на духовен растеж:

„А Исус напредваше в мъдрост, в ръст и в благоволение пред Бога и човеците.“ (Лука 2:52)

и през процеса на освещение:

„…и заради тях Аз освещавам Себе Си…“ (Йоан 17:19)

Поради факта че е бил в тяло като нашето, в Матей 4:1-10 Исус бива изкушаван от дявола да се поддаде на „това, което е в света“ – на „желанията на плътта“, на „похотта на очите“ и на „надменността в живота“ (1 Йоаново 2:16). Той устоява на тези изкушения, не само през този епизод на изпитание, но през целия Си земен живот и затова Той насърчава Своите ученици:

„В света имате скръб; но дерзайте: Аз победих света.“ (Йоан 16:33)

Скръбта за нас християните е свързана с изкушенията, които идват към нас по време на земния ни път, с цел изпитване на нашата вяра (Яков 1:2 – 31 Петрово 4:12 – 19). Именно в устояването на изкушенията преживяваме духовен растеж и освещение, защото всеки път, когато казваме „не“ на светското и „да“ на Бога, ние се уподобяваме все повече на нашия Господ Исус Христос. Апостол Павел пише:

„…но се радвайте, че с това вие имате общение в страданията на Христос, за да се зарадвате много и когато се яви Неговата слава.“ (1 Петрово 4:13)

От този стих виждаме, че проявлението на Господната слава в нас е следствие на нашето „общение в страданията на Христос“. От контекста на този пасаж става ясно, че когато праведните претърпяваме страданията на Господа, като успешно устояваме на изкушенията, това всъщност изработва спасението на душата ни (1 Петрово 4:18), което, както посочихме в четвъртата част от тази поредица, е в процес на изпълнение. Силата и съответно славата за този процес на спасение на душата ни е само и единствено на Бога, както четем и във Филипяни 2:12 – 13:

„…изработвайте спасението си със страх и трепет. Защото Бог е, Който, според благоволението Си, действа във вас и да желаете това, и да го изработвате.“

Фокусирайки се на Исус и приемайки благодатта, която Той ни подарява, ние можем също да „побеждаваме“ света, като, както пояснява статията „Над какво „царуваме“ като християни?“, това е победа над греха и над изкушенията на врага. Именно това ни съветва и апостол Павел:

„Следователно и ние, като сме обиколени от такъв голям облак свидетели, нека отхвърлим всяко бреме и греха, който лесно ни оплита, и с търпение нека тичаме на очертаното пред нас поприще, като насочваме своя взор към Исус, Начинателя и Завършителя на нашата вяра, Който заради предстоящата Нему радост издържа кръст, като презря срама, и седна отдясно на Божия престол. Защото размислете за Този, Който издържа от грешните такова противоборство срещу Себе Си, за да не ви дотяга и да не ставате малодушни. “ (Евреи 12:1-3)

Този пасаж често бива цитиран без следващия стих, който пояснява за какво „малодушие“ ни предупреждава апостолът:

„Не сте се още съпротивили до кръв в борбата си против греха.“ (Евреи 12:4)

Когато вървим в пътя на освещението и взимаме превес над плътските изкушения в живота ни, можем заедно с апостол Павел да кажем:

„…нашата кратковременна лека скръб произвежда все повече и повече една изобилна вечна слава за нас“ (2 Коринтяни 4:17)

Разбира се винаги трябва да живеем със съзнанието, че този победоносен живот е възможен за нас само чрез благодатта на Господ Исус и силата на Святия Дух, които се увеличават в живота ни, когато изграждането на близко взаимоотношение с Бога е приоритет за нас:

„А Господ е Духът; и където е Господният Дух, там е свобода. А всички ние, гледайки Господната слава с открито лице, като в огледало, се преобразяваме в същия образ от слава в слава чрез Господния Дух.“ (2 Коринтяни 3:17-18)

Проявлението на истинската Божия благодат (1 Пет. 5:12), както я описва апостол Павел, е именно в следното обещание в контекста на претърпяване на страданията, свързани с устояването на плътските изкушения:

„Бог на всяка благодат, Който ви е призовал в Своята вечна слава чрез Христос Исус, ще ви усъвършенства, утвърди, укрепи и направи непоколебими, след като пострадате малко.“ (1 Пет. 5:10)

В предходните стихове от този пасаж апостолът предупреждава вярващите за „противникът“ ни, който „обикаля като ревящ лъв, като търси кого да погълне“ (1 Пет. 5:8). Именно дяволът и неговото влияние върху духовния ни растеж е тема на следващата част от нашето поучение.

Дяволът и неговите стратегии

Ако, според думите на Шарл Бодлер, най-голямата заблуда на дявола към света е да го убеди, че той не съществува, можем да кажем, че най-голямата заблуда на дявола към църквата относно него самия касае начините, по които той действа против нас. Това е причината, поради която едни вярващи прекарват по-голямата си част от християнския живот в непрестанна духовна „битка“ с дявола, а други живеят все едно дяволът не е никакъв фактор в живота им. Общото между тези две крайности е, че те са ръководени от вярвания относно дейността на дявола срещу църквата, които нямат библейска основа. Статията „Митове от демони за демони“ посочва някои от крайностите, до които може да се стигне, ако разбиранията ни за духовния свят не са в съответствие с Писанията.

В Новия Завет ясно виждаме, че дейността на дявола е тайна и скрита – говори се за неговите „хитрости“ (Ефесяни 6:11) и неговите „замисли“ (2 Коринтяни 2:11) – затова знанието за неговата дейност е описано като голяма придобивка (2 Коринтяни 2:11). В статията „Идентичност“ посочваме, че най-голямата цел на дявола е да попречи на християните да разберат, приемат и заживеят в своята идентичност в Бога, която приемаме даром чрез вяра в жертвата на Христос. Той преследва тази цел по различен начин с различни хора, в зависимост от тяхната духовна зрялост и познания.

Уместно е да поясним, че за разлика от Бога, дяволът не е всеприсъстващ, затова той не може лично да противостои на всеки християнин на земята. Съответно, когато говорим за „дявола“ или „врага“ в следните пасажи, нямаме предвид задължително Сатана, а по-скоро различните демонични личности, които са назначени от него, да се съпротивляват на духовното израстване на всеки един християнин поотделно.

Християни, които съзнателно обръщат гръб на Бога, като продължават да живеят живот в грях и угаждане на плътта, не са обект на интерес за дявола, защото те не представляват никаква заплаха за него. Апостол Павел пише за такива християни, че те живи са умрели (1 Тимотей 5:6), защото плътският живот води до смърт (Римляни 8:13). За да поддържа такива християни под контрол, за дявола е предостатъчно да ги впримчи в някое от лъжеученията, които успокояват плътския християнин, че независимо как живее на земята, той ще бъде одобрен от Бога. Най-популярните от тези учения са описани в статиите „Що е хиперблагодат и има ли тя почва у нас?“, „Безусловна любов?“ и „Веднъж спасен, завинаги спасен?“. Ако тези християни успеят да разпознаят заблудата, в която са били впримчени и обърнат гръб на греха, независимо какво им коства това (Евреи 12:4), едва тогава дяволът ще трябва да започне да посвещава повече от своите ресурси към тях, с цел да се опита да възпре тяхното освещение.

Други той впримчва в капана на мъртвата религия и фалшивото смирение, като фокусира тези хора върху техните собствени дела и заслуги и им посочва, че заради техните слабости те не заслужават близост с Бога, камо ли да живеят като Негови деца. Иронията е, че именно близостта с Бога, която получаваме даром чрез вяра в Този, който Единствен заслужава достъп до Бога, може да ни избави от нашите слабости и грехове!

Онези, които са схванали и приели жертвата на Исус за достатъчна, за да имат близост с Бога и са възприели, че имат право на определени привилегии като Божии деца, биват хванати в капана на лъжепророците, чрез които врагът предлага свое тълкувание на идеята за нашата идентичност в Христос. Така той се съгласява, че имаме „наследство“, че са ни дадени „обещания“, че сме призвани да бъдем „като Христос“, но предлага свои дефиниции на тези идеи, които са обвързани предимно със земния живот. Повече по темата за лъжеученията можете да прочетете в статията „Лъжеслужителите, обечени в истина“.

Други, които са разпознали, че идентичността ни в Христос е свързана с нашето подобие на Него най-вече като характер, поведение и дух, и които са видели, че Писанията свидетелстват за обещания и наследство, свързани именно с нашето придобиване на христоподобие (2 Петрово 1:3-11), преживяват съвсем друг вид духовна съпротива. Всъщност, дяволът оказва съпротива само на тази група християни, защото само те представляват реална заплаха за него. Тези, които са държани в религия или в лъжеучения, не само, че не са заплаха за дявола, а са потенциално инструменти в неговата ръка, ако се развият в своите вярвания до степен, до която се превърнат в проповедници и учители на едно фалшиво евангелие. В статиите „Каква е целта на вярата ни?“ и „Коя е правата вяра?“ идентифицираме елементите, от които е съставена правата вяра, нейната цел и плодовете на живот, построен на нейните устои.

Как действа дяволът против нас?

Дяволът е:

Чрез клевети и обвинения той държи едни вързани в религия чрез имитация на Бога и на Неговото учение, държи други вързани в лъжеучения, а чрез изкушения се съпротивлява на християните, които са разпознали Христовия път. Във всички тези дела той се ползва със своето най-силно оръжие – измамата и лъжата, а лъжите, които хвърля към тези групи, са различни!

Също така той може да атакува чрез физически удари против здравето ни, взаимоотношенията ни и собствеността ни, като целта на тези атаки е различна за всяка група. За тези, вързани в религия, физическите атаки биват съпровождани с „обяснения“ за тях като мисли в умовете на християните от сорта на: „Това дойде като наказание от Бога, защото вършиш еди-какво си.“

Дяволът използва физическите атаки срещу хората, които са под влиянието на лъжеучения, за да подсили тяхната вяра в даденото лъжеучение. Той успява да постигне това, защото лъжеученията обещават земен комфорт, съответно за тези хора, начинът да се справят с физическите атаки е да се посветят още по-усърдно на даденото лъжеучение.

С физическите атаки против християните, които следват правата вяра, дяволът цели няколко неща. Първо, той иска да отмести погледа им от Христос и от служението, което Той им е поверил, както илюстрира статията „Не играй по свирката на дявола“. Когато дойде атака срещу нас във физическото – детето се разболява, счупва се колата, претърпяваме срив в дадено взаимоотношение – справянето ни с този проблем отнема от нашите сили, време и финанси – ресурси, които можем да посветим на Божието дело.

Второ, той иска да възпре процеса на тяхното освещение, защото ако те стават все по-силни духовно, придобивайки подобие с Христос, те ще бъдат все по-неуязвими за дявола. Това може да се случи ако при дадена атака се поддадем на изкушения като огорчение, непростителност, нетърпеливост, гняв.

Трета причина, поради която дяволът атакува чрез физически атаки християните, ходещи в правата вяра, е неговото желание да ги отстрани от тази земя. Докато тези християни са тук, те представляват заплаха за него, но за наша радост, Писанията обещават, че ако ходим с Бога в Неговия път, нашият живот е защитен от дявола и няма да напуснем тази земя до деня, който Бог е отредил за нас.

Как най-ефективно да противостоим на дявола?

Когато говорим за битка с дявола, в ума на християните най-често се пораждат образи на гонене на демони или ходатайствени молитви против влиянието на дадено демонично началство. Действително понякога се налага да влизаме в директен конфликт с врага, особено ако той се проявява явно или агресивно в дадена ситуация. Но тези от нас, които имат опит с гоненето на демони, могат да потвърдят, че често след освобождение човекът живее свободен известен период от време, след който демоничната опресия се връща и той изпада в същото състояние, в което е бил преди, а понякога дори и в по-лошо. В такива ситуации се сещаме за стиховете:

„Когато нечистият дух излезе от човека, той минава през безводни места, за да търси покой, и не намира. Тогава казва: Ще се върна в къщата си, откъдето съм излязъл. И като дойде, намира я празна, пометена и подредена. Тогава отива и взема със себе си седем други духа, по-зли от него, и като влязат, живеят там; и последното състояние на онзи човек става по-лошо от първото.“ (Матей 12:43-45)

„…не съгрешавай вече, за да не те сполети нещо по-лошо.“ (Йоан 5:14)

В такива моменти връзката между начина ни на живот и достъпа на демоничното до нас става явна – не само на практика, но и Писанията свидетелстват за това. Тогава защо по-голямата част от поученията за духовната война са фокусирани върху гоненето на демони и ходатайствената молитва? Защо едни и същи хора преживяват освобождение от едни и същи демони отново и отново и не се намира трайно решение за тях? Вярвам, че такава е стратегията на врага. Той не успява да скрие факта, че зад някои болести, пороци и пристрастявания стоят демонични личности, защото те се проявяват в Божието изявено присъствие или биват разпознати от хора, които имат опит с демоничното. Затова дяволът насочва своите усилия към това да фокусира вярващите към онези видове духовно воюване, които рядко дават дълготраен резултат, с цел църквата да бъде държана в неведение относно начина, по който можем да упражняваме трайно надмощие над дявола.

За да живеем в победа над дявола, трябва да се посветим изцяло на Господ Исус Христос и да живеем живот, съобразен с принципите и насоките относно борбата ни със света и с плътта, изложени в по-ранните глави на това поучение. Ако сме посветени да преследваме богопознанието и святостта, ако молитвата е начин на живот за нас, ако съзнанието ни се пълни ежедневно с Божието слово Библията и ако Божието царство е наш приоритет, дяволът не би могъл по никакъв начин да ни поклати. Това е мъдростта, която виждаме и в инструкциите на апостол Павел:

„Най-после, заяквайте в Господа и в силата на Неговото могъщество. Облечете се в Божието всеоръжие, за да можете да устоите срещу хитростите на дявола… вземете Божието всеоръжие, за да можете да противостоите в злия ден и като надвиете на всичко, да устоите. И така, стойте препасани с истина през кръста си и облечени в правдата за бронен нагръдник; и с краката си обути с готовност чрез благовестието на мира. А освен всичко това вземете вярата за щит, с който ще можете да угасите всички огнени стрели на лукавия; вземете също за шлем спасението и меча на Духа, който е Божието слово; като се молите в Духа по всяко време с всякаква молитва и прошение, бодърствайте в това с неуморно постоянство и молба за всички светии…“ (Ефесяни 6:10-18)

Когато Павел пише към църквата в Коринт, той ги увещава:

„…ако и да живеем в плът, по плът не воюваме. Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но пред Бога са силни за събаряне на крепости. Понеже събаряме помисли и всичко, което се издига високо против познанието на Бога, и пленяваме всеки разум да се покорява на Христос. И сме готови да накажем всяко непослушание, щом стане пълно вашето послушание.“  (2 Коринтяни 10:3-6)

От този пасаж става ясно, че дори апостолската ходатайствена подкрепа към църквата в Коринт би била ефективна само ако вярващите там са в „пълно послушание“ към Христос. С други думи, воюването против враг, който все още притежава определени територии в умовете и сърцата на хората, не може да бъде ефективно. Логиката зад този духовен принцип става ясна, ако си представим подобна ситуация в естественото. Разумно ли е държава „А“ да обяви война на държава „Б“, докато все още държава „Б“ има свободен достъп до територията или ресурсите на държава „А“? Разбира се, че не! Ако в такава ситуация „А“ ѝ обяви война, държава „Б“ може да присвои притежанията на държава „А“, или, ако усети, че няма да успее да ги задържи, да започне да ги унищожава, за да не може държава „А“ да ги употребява против нея.

В контекста на святостта като съвършеното оръжие за надмощие над дявола можем да разберем думите на Господа към Неговите ученици малко преди Той да бъде арестуван:

„Аз няма още много да говоря с вас, защото иде князът на този свят. Той няма нищо свое в Мене…“ (Йоан 14:30)

Господ Исус изживява живота Си в пълно покорство към Бога, посветен на молитвата, на Божието слово и на служението, което Му бе дадено. Въпреки че е бил „във всичко изкушен като нас“ (Евреи 4:15), Исус не се поддава нито веднъж на плътта и на света и съответно дяволът не успява да Го повали, въпреки че ангажира целия свой арсенал от оръжия. Исус не се поддава нито на изкривявания на Божието слово (Матей 4:5-7), нито на лъжепророческия дух (Матей 16:21-23), нито на коравосърдечния религиозен дух (Йоан 8:1-11), нито на земната слава (Йоан 6:14-15), нито на земните обвързвания (Матей 12:46-50), нито на огорчението и непростителността (Лука 23:34).

Заключителни мисли

В поучението „Израстване в Бога и истинската победа над врага“ научихме, че всеки един християнин е призован да израства в познаване на Бога, чийто плод е христоподобие. Също така в пътя на този призив за всеки един от нас стоят три главни източници на съпротива: плътта, света и дявола. Силата, необходима за преодоляване на тези врагове, е на Самия Бог и Той свободно я дарява на всеки, който лично е приел Неговия Син за Свой Господ и Спасител.

Силата да надделеем над плътта идва от Святия Дух, който живее във вярващите, и чрез Него ние умъртвяваме порочните плътски навици (Римляни 8:13). В последното поучение, което Господ Исус предава на учениците Си, Той ги насърчава:

„Това ви казах, за да имате в Мене мир. В света имате скръб; но дерзайте: Аз победих света.“ (Йоан 16:33)

Поради Христовата смърт и възкресение, ние също можем да имаме победа над света, защото Неговата благодат ни дава тази способност, както статията „Над какво „царуваме“ като християни?“ обяснява. Писанията са категорични:

„…всичко, което е родено от Бога, побеждава света; и тази победа, която е победила света, е нашата вяра. И кой побеждава света, ако не е този, който вярва, че Исус е Божият Син?“ (1 Йоаново 5:4-5)

Господ е Този, също така, Който „обезоръжи началствата и властите, изведе ги явно на показ, като възтържествува над тях“ (Колосяни 2:15). Ние побеждаваме дявола чрез кръвта на Агнеца и чрез словото на нашето свидетелство, когато обичаме Бога повече от земния си живот (Откровение 12:11). Тази сила отново е дадена от Исус, защото чрез смъртта Си Той унищожава дявола и ни избавя от страха от смъртта, чрез който бяхме държани в робство (Евреи 2:15). Затова уверено, със смирение и благодарност можем да провъзгласим:

На Господ е и царството, и силата, и славата!

А сам Бог на мира да ви освети напълно; и дано се запазят непокътнати духът, душата и тялото ви без порок до пришествието на нашия Господ Исус Христос. (1 Солунци 5:23)


Екипът на Пророчески Глас иска да ви напомни думите на апостол Яков: „Бъдете и изпълнители на словото, а не само слушатели, да лъжете себе си.“ (Яков 1:22) Насърчаваме ви да изберете поне една истина от посланието, което прочетохте, и да я приложите във вашия живот. Можете да споделите вашите мисли, въпроси, и начинът, по който сте приложили наученото, на нашата фейсбук страница.

Сподели в