Коя е „правата вяра“? – цялото поучение

В статията „Каква е целта на вярата ни?“ показахме, че основната цел на християнската вяра е да познаем Бога, като ни е обещано, че нашето Богопознание ще произведе плод в живота ни. Настоящата статия е фокусирана върху начина, по който можем да постигнем тази цел, като отговори на въпроса „Коя е правата вяра?“. 

В християнските среди днес се наблюдават няколко тенденции относно темата за „правата вяра“. Едни отхвърлят понятието „права вяра“ като безсмислено, аргументирайки се, че Бог действа индивидуално с всички християни и им се разкрива по различен начин. На някои показва Своята строгост и святост, на други Своята любов и добрина, на трети – Своето снабдяване, на четвърти – свръхестестваната Си сила и пр. Други идентифицират „правата вяра“ с конкретни откровения и преживявания, характерни за тяхната деноминация или течение. За тях „правата вяра“ е откровението за Божията строгост или святост, или любов, или снабдяване, или чудеса, или съвкупност от две и повече от тези черти.  Трети идентифицират „правата вяра“ с принадлежност към определено течение, деноминация или църква, вярвайки, че ако някой следва Христовото учение, той непременно ще бъде доведен до „правилното място“, до „истинската“ деноминация или църква, или до „Божието движение“. Нито едно от тези вярвания относно правата вяра не е правилно, но поради факта, че много християни са приели едно или повече от тези вярвания за истина, ще разгледаме всяко едно поотделно.  Ще го сравним с единственото безпогрешно, съвършено и неоспоримо откровение, което Бог дава за Себе си – Божието писано слово, Библията.

Заблуда #1: „Не съществува „права вяра“ – Бог се разкрива на всички индивидуално“

Ако едната половина на едно изречение е вярна, тя прави ли и другата половина вярна? Не разбира се! Бог действително се разкрива на всички индивидуално, но това, което Той разкрива за Себе Си – Своите природа, воля и  пътища – не са индивидуални за всеки човек, а са строго конкретни и непроменими. Затова съществува и „права вяра“, т.е. правилно разбиране и откровение за Бога и за Христовото учение. Съответно всяко вярване, в разрез с правата вяра, ни отдалечава от целта на християнството, която е познаването на Бога.

Както при други наши доктрини, така и при анализа на правата вяра, Библията трябва да бъде върховен авторитет, а тя е категорична, че „права вяра“ има. Идеята за наличието на „права вяра“ е ясно поставена в посланията на апостол Павел към Тимотей и Тит. В тях които апостолът ясно дефинира правата вяра (или „здравото учение“) и наставлява учениците си колко е важно да внимават да се придържат към нея, имайки предвид разпространението на лъжеучения, за които и Господ Исус (Матей 24:11) и Святият Дух (1 Тимотей 4:1) предупреждават, че ще съпътстват последното време. Допълнителни пояснения за белезите на правата вяра можем да намерим в посланията на Павел към Коринтяните, Солунците и Галатяните, както и в съборните послания на апостолите Петър и Йоан. 

Заблуда # 2: „Права вяра“ е да имаш правилно разбиране за Божия характер“

Най-често хора приемат това твърдение за истина след дадено преживяване с Бога, което остава белег върху тях. Така едни, които имат преживяване с Божията святост, започват да идентифицират „правата вяра“ с разбирането, че Бог е свят; други, които преживяват Божията любов, са с убеждението, че човек е в правата вяра, ако познава любовта на Бога и т.н. Списъкът с Божиите качества е безкраен, а едно духовно преживяване, което разкрива която и да е черта на Неговия характер, е често толкова интензивно и разтърсващо, че то остава трайна следа върху нас. Но нашето богословие не може и не бива да бъде градено върху духовни преживявания, дори да е явно, че тези преживявания са ни дадени от Самия Бог.

Пример за това как едно преживяване с Бога може да тласне човек в неправилната посока е реакцията на Петър, когато той, заедно с Яков и Йоан, вижда преобразения Исус и става свидетел на Неговия разговор с Моисей и Илия (Матей 17:1-8). Преживяването е толкова завладяващо за Петър, че той пожелава завинаги да остане на тази планина! И днес мнозина християни, които ревностно преследват Бога и имат глад за духовни преживявания, могат да прекарат цели десетилетия на планината на Божията радост, благодат, святост, любов, мъдрост, снабдяване, чудеса, духовни дарби… Така светлината от Бога, която е била с цел да ги просветли в дадена област за определен сезон, всъщност ги заслепява за правилния път и тя самата заема мястото на „правата вяра“ за тях. Те започват да приемат  това откровение като център и фокус на Писанията, да тълкуват всичко, което може да бъде изтълкувано през неговата призма, и да игнорират пасажите, които показват, че това откровение не е основа, а периферия на християнската вяра. Повечето лъжеучения биват заченати по този начин – искрени християни, гладни за Бога, преживяват нещо от Бога и то става основа за тях до степен, че измества фокуса от правия път. Нека дам два примера:

1. Лъжеучението на хиперблагодатта е заченато в сърцата на хора, които дълго време са били под робството на легализма, себеправедността и самоосъждението – два от киселите плодове на „движението на святостта“ в САЩ през миналия век, което е било започнато от хора, които са преживяли Божията святост и тя е станала тяхната дефиниция за „правата вяра“! Идва момент, в който Бог поради милостта Си им разкрива истината, че единственият начин, по който те могат да са Му угодни, е чрез пълна вяра в достатъчността на изкупителната жертва на Исус Христос. Откровението е толкова силно за тях – тази истина ги освобождава от робството, което ги е държало в плен с години – и те започват да прокламират надлъж и нашир „Бог ме приема! Исус е извършил всичко! Неговата жертва е достатъчна!“ За тях тези думи означават: „Вече няма нужда да се опитвам да угаждам на Бога сам чрез моята собствена праведност – аз съм приет заради Исус!“. Но когато това послание се превръща в централно за тях и за служението им – когато то става „права вяра“ – истината, която е подействала, за да освободи тях, се превръща в лъжата, която заробва слушателите им и ги отдалечава от Бога. Защо се случва това? Защото откровение, което Бог е дал лично на тях в даден момент с цел да ги освободи от конкретна окова или лъжа, с която врагът е имал власт в живота им, се превръща в централна доктрина на вярата им. За съжаление, думите „Бог ме приема! Исус е извършил всичко! Неговата жертва е достатъчна!“ в ушите на един неновороден човек, който няма съзнание за своя собствен грях и недостатъчност спрямо Божия стандарт, са абсолютно безсмислени: „Разбира се, че Бог ме приема – какво ми е?“, „Какво е имал да върши Исус?“, „Жертва, достатъчна за какво?“ Това е защото лъжеучението на хипеблагодатта дава решението на проблема, без да посочва проблема, а истинското евангелие предава добрата новина за Спасителя, след като човек първо се е сблъскал с лошата новина за своята окаяност и безнадежност. Единствено, когато човек се е спречкал с тъмнината в своето собствено сърце и е разбрал, че той е напълно неспособен да се справи с греха сам, той може да оцени жертвата на Исус и да се зарадва искрено в спасението, което Бог предлага. Именно в такъв контекст Бог дава това силно преживяване, което разкрива достатъчността на жертвата на Исус на основателите на движението на хиперблагодатта! А начинът да помогнем на неспасените да преминат от смърт в живот, е да им послужим така, както на нас е било послужено, когато сме се покаяли за първи път:

– някой ни е благовестил и ни е посочил стандарта на праведност от Писанията, който Бог изисква (Матей 5:21-48);

– докато са ни проповядвали словото, Святият Дух е разкрил нашия грях, праведността на Исус и съда, който заслужава всеки, който не приеме жертвата на Божия Син (Йоан 16:8-11);

– ние сме се покаяли от греха си, отвърнали сме се от живота, който сме живели в независимост от Бога, и сме приели Исус Христос за свой Спасител и Господар на живота ни (Йоан 3:16);

– били сме новородени вследствие на вярата ни в Исус (Йоан 3:5; Римляни 10:9).

2. Хора, които действително преживяват Божията чудодейна сила в живота и служението си, било то чрез свръхестествено изцеление, или свръхестествено финансово снабдяване, също могат да бъдат изкушени да приравнят тези проявления с „правата вяра“. Освен че тези хора започват да пречупват всичко в Писанията през призмата на знаменията и чудесата, тези проявления могат до такава степен да станат доказателство за Божието благоволение в живота и учението им, че да изгубят трезва преценка за своето реално духовно състояние. Писанията са категорични, че чудеса могат да се проявяват дори чрез лъжеслужители, а за врага ни няма нищо по-лесно от това да освобождава земни ресурси (Матей 4:8-9) и фалшиви чудеса (2 Солунци 2:9), ако това ще „узакони“ дадено лъжеучение. Разбира се, не всички, които дефинират правата вяра с проявления на чудеса, стигат до морален компромис и фалшиви чудеса, но поставяйки фокуса си върху неправилното нещо, те биват заслепени за истинската права вяра и стават проводници на учение, което поставя акцент върху аспекти на християнската вяра, за които Писанията свидетелстват, че са от второстепенно значение. Когато Исус съветва седемдесетте: „…недейте се радва на това, че духовете ви се покоряват; а се радвайте, че имената ви са написани на небесата“ (Лука 10:20), Той не само посочва, че властта, която Той дава на вярващите е от второстепенно значение, но показва също, че дори Божиите духовни дарове могат да бъдат употребени неправилно.

Заблуда # 3: Да си в „правата вяра“ означава да си в „правилната църква“ или в „правилното течение“

Тази дефиниция за „правата вяра“ най-често е приета от хора, които членуват в църкви, възприели себе си за единствени или едни от малкото проводници на Божието действие на земята. Причините те да вярват това могат да бъдат различни, но нито една от тях не е основана на Писанията.

Една деноминация вярва, че те са в правата вяра, защото могат да проследят началото си до първите апостоли, твърдейки, че чрез ръкополагане са получили благодатта на Бога през поколенията на църквата. Но по тази логика апостол Павел не е бил в правата вяра, защото той не е бил ръкоположен от другите апостоли!

Друга деноминация вярва, че те са в правата вяра, защото е убедена, че техният ръководител може да проследи своя пост до апостол Петър, когото Исус е избрал за едноличен ръководител на църквата, според тях. За тях Петър е бил първият епископ на Рим и ако човек иска да бъде в правата вяра, той трябва да приеме, че епископът на Рим е едноличният ръководител на църквата и днес. Въпреки увереността, с която членове на тази деноминация прокламират своето верую, контекстът на Исусовите думи в Матей 16:18: „на тази скала ще съградя Моята църква“, е откровението, което Петър получава: „Ти си Христос, Син на живия Бог“ (Матей 16:16), а не че „скалата“, върху която стои църквата, е Петър.

Трета деноминация приема, че те са в правата вяра, защото практикуват дарбите на Святия Дух и днес. Но както напомнихме по-горе дори лъжепророците могат да вършат знамения в името на Господа и в Новия Завет църквата, която е имала най-много дарби, е била също така църквата с най-много проблеми от морално и доктринално естество (1 Коринтяни 3:1-3; 5:1; 11:17-22).

Други вярват, че са разпознали Божието движение в нашето поколение, било то на локално или на световно ниво – влезли са в „помазанието“ на „Божиите генерали“ за настоящия час и са приели откровенията, които Бог дава чрез тях тук и сега. Сигурността за тях, че са в правата вяра, често е основана на вярвания като: „Аз съм под авторитета на апостол/пророк еди-кой-си“, „Това е движението, чрез което Бог ще спаси света“ или „Това е църквата, чрез която Бог ще спаси града ми“.

Тези постулати нямат никаква библейска обосновка, освен ако приемем едно извратено тълкувание на термини като „апостол“, „пророк“ и „помазание“. 

Кой е нашият източник на истина?

Моето лично убеждение е, че от петте лозунга на Реформацията, този, който дяволът най-много мрази, е лозунгът „Sola scriptura” – „Само писанието“. Вярвам, че от всички основни постулати на християнската вяра, този, който бива най-сериозно атакуван, е абсолютният авторитет на Писанията. Вярвам това, защото единственото общо между разнородните лъжеучения и доктринални изкривявания, които изброихме (както и между многото други, които не споменахме!), е това, че те извличат своя авторитет от нещо извън Писанията. Да, повечето имат стихове, с които подкрепят вярването си, но е явно, че основата на тяхната постройка е именно вярването им, а стиховете са само строителният материал, който те използват, за да надградят над вече приетата за неоспорима истина основа. Дяволът с голям успех е наложил това възприятие към Писанията в т.нар. „култове, основани на Библията“ като Свидетелите на Йехова и Мормоните и той влага изключителни усилия Библията да бъде третирана по подобен начин и в християнските църкви. Затова преди да кажем: „Библията е нашият източник на истина“, жизненоважно е да разберем какво всъщност означава това.

Първият постулат, който трябва да възприемем относно Писанията, е, че „Библията тълкува Библията“. Тълкуване на ключови термини не чрез Писанията са в основата на много от лъжеученията днес. Например, вярата в „хиперблагодатта“ в основата на лъжеучението „Веднъж спасен, завинаги спасен“ не би съществувала, ако се възприеме дефиницията за благодат, която извличаме от Тит 2:11-12, а именно, че благодатта е свръхестествената сила в нас, която ни спасява от властта на греха и ни прави способни да живеем благочестиво.

Вторият постулат, който трябва да възприемем относно авторитета на Библията, е че тя цялата е Боговдъхновена, и трябва да се чете като едно цяло, неразделно откровение за Бога и Неговия план за спасение на човечеството. Новият Завет е призмата, през която трябва да разбираме Стария Завет, защото Исус е този, който най-точно разкрива Небесния Баща (Йоан 1:18). Той е съдът, когото Бог избира, за да ни говори в последните дни (Евреи 1:2), и Той кръщава апостолите в Святия Дух, Който ги вдъхновява да напишат останалата част от Писанията. Съответно, за да бъде дадено учение прието за основополагащо за вярата ни, то трябва да е било пророкувано в Стария Завет, проповядвано от Исус в евангелията и обяснено от апостолите в посланията.

Ако следваме тези прости правила за тълкуване на Библията, тогава действително ще можем да кажем, че тя е върховен авторитет за нас, и ще бъдем предпазени от влиянието на много заблудителни духове. А сега, следвайки тези принципи за тълкуване на Библията, нека обърнем вниманието си към настоящия въпрос.

Коя е „правата вяра“?

Като се пита „Коя е правата вяра?“, не се има предвид дали християнството, или някоя друго вероизповедание е правилно. Въпросът е насочен към хора, в чиито животи вече е положена основата Исус Христос (1 Коринтяни 3:11). В този пасаж апостол Павел ни казва, че различни проповедници могат да поставят различни строителни материали върху основата Христос. Павел предупреждава, че онези, чиито труд не устои на огненото изпитание, на което ще бъде подложена работата на всеки, ще бъдат спасени, „но като през огън“ (1 Коринтяни 3:15). Затова е неправилно да се употребява този пасаж като насочен към вярващите като цяло и какво се случва в собствения им живот, след като са приели Христос, както често той бива употребяван от проповедници на учението „Веднъж спасен, завинаги спасен“. Този пасаж е насочен към служителите и какво те сеят в живота на хората, на които служат.

Никъде в Писанията няма обещание за нас, че ако се отклоним от пътя и не се върнем обратно, ще бъдем спасени. Напротив, новозаветните Писания нееднократно свидетелстват, че е възможно човек да отпадне от вярата, след като е приел Христос. Затова е от жизненоважно е за нас да сме наясно коя е правата вяра, т.е. кой е пътят, по който трябва да вървим, след като сме приели Христос, и да се научим да устояваме в този път. Ако устояването във вярата беше нещо лесно, защо апостол Павел нарича вярата „добро войнстване“ (1 Тимотей 6:12; 2 Тимотей 4:7) и в края на живота си заявява тържествено за себе си „пътя свърших, вярата опазих“ (2 Тимотей 4:7)? Ако това да останем във вярата ни е гарантирано, след като приемем Исус, тогава как някои „претърпяват корабокрушение във вярата“ (1 Тимотей 1:19)? Как някои могат да разпъват повторно Исус и докато го правят да е невъзможно за тях да бъдат възстановени (Евреи 6:6)? Защо Господ казва, че спасени ще бъдат онези, които устоят докрай (Матей 24:13)? Защо многократно използва фразата: „който победи“ в Откровение (Откровение 2:7, 11, 17, 26; 3:5, 12, 21)?

Най-краткото и същевременно изчерпателно описание за „правата вяра“ се намира в първото послание на апостол Павел към неговия ученик Тимотей. Павел увещава своя ученик Тимотей да се подвизава в доброто „войнстване на вярата“ (1 Тимотей 6:12), след като го предупреждава за хора, които „предава[т] друго учение“ и не се съобразяват „със здравите думи на нашия Господ Исус Христос и с учението, което е според благочестието“ (1 Тимотей 6:3). Нека разгледаме тези три аспекта на правата вяра поотделно.

1. Предаване на „друго учение“

Фразата „предаване на друго учение“ е преведена от старогръцката дума ἑτεροδιδασκαλέω (хетеродидаскалео/етеродидаскалео) и се намира само на две места в Новия Завет – 1 Тимотей 1:3 и 1 Тимотей 6:3 (2085 в Старогръцко-български речник на Новия Завет, 2010 г.) Тази дума означава:

– предаване на лъжливо учение;

– предаване на учение, различно от истинското или нужното.

Оттук виждаме, че не е задължително дадено учение да бъде еретично или лъжливо, за да отклонява от правата вяра – достатъчно е да бъде различно или ненужно! Вярвам, че срещу съвременната църква има по-голяма заплаха от различни и/или ненужни учения, отколкото от еретични или лъжливи такива. За разлика от времето на ранната църква днес имаме съставен канон, а основните ни доктрини се съдържат в документи като Никейския, Апостолския, Староримския и Атанасиевия символи на вярата. Наред с лъжеученията и ересите, с които ранната църква се е борила, например, дали Исус е дошъл в плът (1 Йоаново 4:3-4; 2 Йоаново 7), тя също е трябвало да се противопоставя на различни или ненужни учения, които Новият Завет описва като „басни“ (2 Петрово 1:6; 1 Тимотей 1:4; 4:7; Тит 1:14). Но днес „басните“, предавани вместо здравото учение, са далеч по-развити и по-разпространени в християнските среди от времето на ранната църква. Някои примери за различни/ненужни учения в съвременната църква са учения и/или движения, които поставят прекомерен фокус върху теми като силата на демоничното, ролята на църквата в световната политика, последните времена и свръхестествени духовни проявления. Важно е да се подчертае, че тези теми не са маловажни или ненужни: врагът ни е реален и не трябва да бъде подценяван (Ефесяни 6:12; 1 Петрово 5:8); някои християни наистина са призвани да участват в политиката, защото Бог иска и управниците да бъдат спасени (1 Тимотей 2:1-4); последните времена са една от темите, за които Исус говори на учениците си (Матей 24); Исус обещава, че Неговите последователи ще бъдат проводници на свръхестественото (Марк 16:17-18). Но когато тези периферни теми заемат главното място в живота ни с Бога, те изместват фокуса от учението, което е действително централно в Новия Завет. Ето пасажите, в които сме предупредени да внимаваме относно „басните“ и допълнителни учения, които дърпат вниманието, което ходенето в правата вяра изисква:

„Духът изрично казва, че във времена, които идат, някои ще отстъпят от вярата и ще слушат измамни духове и бесовски учения чрез лицемерието на човеци, които лъжат, чиято съвест е прегоряла, които забраняват жененето и повеляват въздържане от ястия, които Бог създаде, за да се употребяват с благодарение от онези, които вярват и разбират истината.“ (1 Тимотей 4:1-3)

„О, Тимотей, пази това, което ти е поверено, като се отклоняваш от скверните празнословия и противоречия на лъжливо нареченото знание, на което като се предадоха някои, отклониха се от вярата.“ (1 Тимотей 6:20-21)

„Но избягвай скверните празнословия, защото те ще отиват още по-далеч в нечестие и учението на такива ще разяжда като гангрена; от които са Именей и Филет, които се отстраниха от истината, като казват, че възкресението вече е станало, и събарят вярата на някои.“ (2 Тимотей 2:17-18)

 „…изобличавай строго, за да бъдат здрави във вярата и да не отдават внимание на юдейските басни и на заповеди от човеци, които се отвръщат от истината.“ (Тит 1:13-14)

2. „Здравите думи на нашия Господ Исус Христос“

Старогръцката дума, която се превежда като „здрав“ в тази фраза е ὑγιαίνω (хюгиайно/игиено) и означава също „неповреден; правилен; точен; верен“ (5198 в Старогръцко-български речник на Новия Завет, 2010 г.). Други производни значения на думата са „разумен; балансиран; цялостен; функциониращ холистично с другите части“.

Кои Христови думи в Новия Завет могат да бъдат описани по този начин? Разбира се, от тези дефиниции, както и в контекста на следващата фраза в стиха, става явно, че апостол Павел говори за Христовото поучение, познато днес като „Проповедта на планината“. Най-подробният текст на това поучение намираме в евангелие от Матей 5 – 7 гл., по-съкратеният му вариант е в Лука 6:17-49, а по-малки части от него намираме в Марк 4, 9, и 10 гл., Лука 12 – 14 гл. и Лука 16 гл.

Дори само четейки контекста на Проповедта на планината в Матей 5 гл., можем да разберем, че това поучение съдържа основополагащото послание в живота и служението на Исус. След като Господ успешно устоява на изпитанията на дявола в пустинята (Матей 4:1-11), Той започва да призовава слушателите Си към покаяние поради наближилото Небесно царство (Матей 4:17), да изцелява и да освобождава хора от демони (Матей 4:23) и кани първите Си ученици да Го следват (Матей 4:18 – 22). Свидетелството на Йоан Кръстител за Него, както и чудесата, които Исус извършва, привличат вниманието на тълпите към Него, но Той все още не бе поучавал и съответно не бе разкрил същността на царството, което бе обявил за наближило. А когато се събира множество, пише, че Исус се качва на хълм и „като отвори устата си, поучаваше ги“ (Матей 5:3). Фразата „като отвори устата си“ изразява тържествеността, с която Исус започва поучението Си – става ясно, че посланието, което следва, е от първостепенна важност. Виждаме, че главната цел Исус да събере множествата е била, за да им предаде посланието Си и за да им разкрие фокуса на Божието царство – „правата вяра“, която е и темата на настоящата статия.  

Проповедта на планината започва с блаженствата – девет изказвания, с които Исус описва блажените хора според стандарта на Небесното царство, за което Той проповядва. Чрез блаженствата Господ подчертава една от основните разлики между старозаветните Божии благословения към народа Му и благословенията, които Той има за нас в Новия Завет. Благословенията към израилтяните в Стария Завет са предимно в областта на материалното: благословение на всяко местонахождение (Второзаконие 28:3, 6); изобилие от блага, потомци, добитък и реколта (Второзаконие 28:11); навременен дъжд (Второзаконие 28:12); благословение върху житниците, земята и делата им (Второзаконие 28:8); закрила от неприятелите им (Второзаконие 28:7, 10); материално богатство (Второзаконие 28:12). Блаженствата, които Исус изброява в Проповедта на планината, са свързани с нематериални характеристики, придобивки и притежания на вътрешния човек: нищ дух; скърбене; кротост; глад и жажда за праведност; милостивост; чисто сърце; миротворство; да бъдеш гонен заради правдата; да бъдеш хулен, гонен и клеветен заради Исус (Матей 5:3-11). Тези характеристики са присъщи на новия дух и новото сърце, които Бог в Стария Завет обещава, че ще вложи в народа Си, като един ден ги очисти от греховете им и вложи Духа си в тях (Езекил 36:25-27). Бог изпълнява това Свое обещание чрез Своя Син, чиято жертва на кръста ни очиства от греховете ни и Който ни кръщава със Святия Дух в настоящата диспенсация. Разбира се, имало е Божии хора и в Стария Завет, които са разбирали преди времето си колко по-висши са нематериалните Божии благословени.  В Псалм 51 цар Давид споменава няколко от блаженствата, за които четем в Матей 5, като копнеж за праведност (Псалм 51:6-7) и изисква за себе си чисто сърце (Псалм 51:10), съкрушен дух (Псалм 51:17) и способност да показва милост към грешниците (Псалм 51:13). На Давид, както и на други старозаветни пророци, които като него са търсили да познават Божието сърце, Бог бе разкрил същността на Новия Завет преди времето, в което той щеше да бъде въведен чрез идването на Господ Исус Христос и преди Господ да изложи първото учение относно новонастъпилата диспенсация в своята Проповед на планината.

Още нещо, което е било загатнато в Стария Завет, но сега е изложено на светлина в Проповедта на планината, е естеството на духовния конфликт, в който човечеството се намира. Поразяването на езическите народи и завземането на тяхната територия, в които Бог води Израил в Стария Завет, е бил физически преобраз на духовната борба, която вярващите водим днес. Както израилтяните с Божията сила са надделявали над езическите племена, така ние днес чрез Святия Дух сме призвани да надделяваме над греха в живота ни и да довеждаме и други до свобода от греха и смъртта чрез благовестието за Исус Христос. Дали сме в правата вяра зависи от нашето отношение именно към борбата с греха и тъмнината: първо, дали разпознаваме, че сме призвани към такава борба и, второ, дали и как участваме в нея. Проповедта на планината ясно разкрива не само, че такава борба съществува и че всички Христови последователи сме призвани да участваме в нея, но и начина, по който да воюваме успешно в тази битка.

В блаженствата (Матей 5:3-12) Исус ни разкрива каква е ценностната система на Божието царство и какви личностни характеристики са присъщи на хората, които вървят в пътя на правата вяра.

„Блажени нищите по дух, защото е тяхно небесното царство.“ (Мат. 5:3)

Думата „нищ“ идва от старогръцката дума πτωχός [птохос], която означава „просещ, съвсем беден, нуждаещ се, просяк, бедняк, наскърбен, унижен, беден, жалък, мизерен, нищожен, оскъден, недостатъчен, несъвършен“ (4434 в Старогръцко-български речник на Новия Завет, 2010 г.). Нищите по дух са хора, които не само осъзнават своята духовна нищета и недостатъчност; хора, които не само са съгласни, че са просяци и крайно нуждаещи се в духовен аспект; хора, които не само говорят за своите несъвършенства и своята духовна мизерия. Нищите по дух са хора, които са се сблъскали със своята крайна бедност спрямо Божието съвършенство и морален стандарт в най-големите дълбини на своето същество. Те в духа си са се сблъсквали с Божията святост, чистота, сила и превъзходство, и това е оставило такъв отпечатък върху тях, че те са станали носители на тази духовна атмосфера на преклонение, страхопочитание и осезаемо разбиране за своята крайната нужда от Бога. Когато погледнеш в очите на такъв човек, можеш да видиш светлина, която се появява само в очите на човек, който е изплакал много сълзи пред Бога, търсейки лицето Му; човек, който със съкрушено сърце е молил Бог да се смили и да дари един недостоен бедняк като него с частица от Своето небесно съвършенство; човек, който е молил Бог само за миг да докосне един жалък просяк като него със Своята блага ръка.

„Блажени скърбящите, защото те ще се утешат.“ (Матей 5:4)

Ходещите в правата вяра са хора, които скърбят, не само поради своята духовна нищета, но поради естеството на земния живот като цяло, защото той е живот в тялото, отделен от Христос. Исус предсказва, че учениците ще скърбят по Него, младоженеца, когато Той е взет от тях (Матей 9:15; Лука 5:35). Относно земния си живот апостол Павел споделя:

„…за мене да живея е Христос, а да умра – придобивка. …имам желание да си отида и да бъда с Христос, което би било много по-добре…“ (Филипяни 1:21, 23). 

Само човек, който скърби за пълноценен живот с Бога, е способен да „намрази… собствения си живот“ на тази земя и така да бъде истински Христов ученик (Лука 14:26; Йоан 12:25).

„Блажени кротките, защото те ще наследят земята.“ (Мат. 5:5)

Думата преведена като „кротък“ е старогръцката дума πραΰς [праюс], която означава също „спокоен, нежен, сдържан“ (4239 в Старогръцко-български речник на Новия Завет, 2010 г.). Библейската дума за „кротост“ съдържа в себе си идеята за „овладяна  сила“ – разкриване и упражняване на Божията сила под Неговия контрол, без грубост или жестокост. В този смисъл последователите на правата вяра не са слаби хора, а хора, които показват силата, заложена в тях, изцяло според Божието водителство.

„Блажени, които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят.“ (Матeй 5:6)

Думата „правда“ в този стих е всъщност думата „праведност“. Ходещите в пътя на правата вяра са хора, които осъзнават, че сами по себе си не притежават праведност, като разпознават, че Бог е единственият „праведен“. Но за тях не е достатъчно само да признават своята недостатъчност спрямо Божието съвършенство – те искат да бъдат хора, които носят Божията праведност в себе си и тя да се проявява чрез тях в света около тях. 

„Блажени милостивите, защото на тях ще се показва милост.“ (Матей 5:7)

Милостта е характерна за хората в правата вяра, защото в живота си с Бога са се сблъсквали достатъчно пъти със своите собствени грехове и недостатъци, за да разбират духовния натиск, под който живеят всички, които се стремят към богоугоден живот. Тези хора знаят колко силни могат да бъдат изкушенията към греха и колко коварни са съблазните към пътеки, далеч от правата вяра, и затова имат отношение на милост към греховете и паденията на другите. Тези хора знаят, че ако те са се преборили с определени грехове, ако очите им са били отворени за заблудите на врага, ако са вникнали в Божиите тайни и са разбрали кой е правият път, то това е единствено и само поради Божията благодат в живота им. Те разбират, че тяхната сила, знания и умения, не са им дадени с цел да се чувстват по-висши или по-успешни от другите, а за да могат да служат за тяхното изграждане.

„Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.“ (Мат. 5:8)

Думата „чист“ в този стих идва от старогръцката дума καθαρός [катарос], която означава също „очистен, неопетнен, непорочен, невинен“ (2513 в Старогръцко-български речник на Новия Завет, 2010 г.). Други библейски речници добавят и следните разширени тълкувания: „без добавки; отделен (изчистен) от примеси; без примеси и нежелани елементи; очистен от Бога, т.е. свободен от замърсяващото (опетняващото) влияние на греха“.

Този стих посочва най-голямата придобивка за онези, които са гладували и жадували за праведност – чисто сърце, което ги прави способни да виждат Бога, т.е. да имат близко общение с Него. Това е новозаветно потвърждение на истина, която Давид разкрива в Псалм 15, когато пита: „Господи, кой ще обитава в Твоя шатър? Кой ще живее на Твоя свят хълм?“. Очите на Господа винаги са търсили сърца, „съвършено разположени към Него“ (2 Летописи 16:9), вместо едно ритуално поклонение, и това е тайна, която Давид още по време на Стария завет е знаел: „не искаш да Ти принеса жертва; всеизгаряния не са Ти угодни. Жертви на Бога са дух съкрушен; сърце, съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш“ (Псалм 51:16-17). В Матей 15:19-20 и Марк 7:21-23 Исус потвърждава колко по-стойностна е чистотата на сърцето от религиозните ритуали, като посочва, че това, което осквернява човека, са нещата, които излизат от сърцето като зли помисли, убийства, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули, користолюбие, нечестие, коварство, сладострастие, лукаво око,  гордост и безумство. Това са нещата, които ни правят неспособни да имаме близко общение с Бога, и това са нещата, от които ходещите в правата вяра гладуват и жадуват да бъдат очистени.

„Блажени миротворците, защото те ще се нарекат Божии синове.“ (Матей 5:9)

Бог е Бог на мира. Когато човечеството изпадна в грях, се превърна във враг на Господа, но Творецът активно потърси помирение с нас и постигна целта Си чрез жертвата на Исус на кръста. Когато ходим в правата вяра, започваме все повече да приличаме на нашия Небесен Баща, защото чрез Духа Си Той прави така, че Неговите желания и копнежи да станат наши. Така започваме да копнеем да довеждаме все повече хора до помирение с Бога чрез вяра в Исус, както и да бъдем инструмент в Божията ръка, чрез който Той довежда до пълнота освещението на Своето Тяло, Църквата.   

„Блажени гонените заради правдата, защото е тяхно небесното царство.“ (Матей 5:10)

Божията праведност, която се проявява в света чрез ходещите в правата вяра, не може да остане незабелязана. Апостол Павел ни уверява:

„…пред Бога ние сме Христово благоухание за тези, които се спасяват, и за онези, които погиват. На едните сме смъртоносно ухание, което докарва смърт, а на другите – животворно ухание, което докарва живот“ (2 Коринтяни 2:15-17).

Естествено е хората, които са благоразположени към Бога и Божиите неща, да бъдат привлечени от нашата праведност, а хората, които са в бунт срещу Него и се удоволстват в дела, противни на Неговата природа, да бъдат отблъснати от проявленията на Неговата праведност чрез нас. Същата идея изразява и Исус:

„…всеки, който върши зло, мрази Светлината и не отива към Светлината, да не би да се открият делата му; но който постъпва според истината, отива към Светлината…“ (Йоан 3:20-21)

Омразата към праведността ни лесно може да прерасне в гонение, като целта на гонението е да потуши светлината, която предизвиква неудобство и изобличава тъмнината в другите.

„Блажени сте, когато ви хулят и ви гонят, и говорят против вас лъжливо всякакво зло заради Мене“ (Мат. 5:11)

Когато ходим в правата вяра, близкото ни общение с Христос ни прави да приличаме на Него (Матей 10:25; Лука 6:40) и все повече да се предаваме на Неговата воля. Можем до такава степен да бъдем отдадени да вършим Неговата воля в живота ни, че вече да не бъдем гонени заради самите нас, а заради Него и това, което Той върши чрез нас.  

В останалата част от Проповедта на планината Исус илюстрира как изглежда животът на ходещите в правата вяра на практика. Той посочва, че вярващите са не само призвани да бъдат различни от света, но и да бъдат пример за света чрез добрите си дела, като казва, че добрите дела на вярващите трябва да служат за прослава на Бога, а не на тях самите (Матей 5:13-16). Той пояснява, че моралният стандарт на Мойсеевия закон не само е все още валиден, но вече е и завишен – Бог съди сърцата, не само делата на хората, и в Неговите очи похотта е прелюбодейство, омразата – убийство, самонадеяността – голямо зло (Матей 5:17-37). Исус призовава вярващите да обичат хората, както Самият Бог ги обича – безрезервно, независимо дали са приятели, или врагове (Матей 5:38-48). Той наставлява вярващите да не вършат праведни дела, за да бъдат виждани и хвалени от хората, а да ги вършат с цел да бъдат угодни на Бога (Матей 6:1-18). Предупреждава, че сребролюбието и упованието в земните богатства са несъвместими с правата вяра, като насърчава слушателите да избягват безпокойството за земното си преживяване и да се фокусират върху Божието царство и Неговата праведност, действаща в и чрез тях (Матей 6:19-34). Исус посочва, че човек трябва да е придобил определено ниво на освещение и зрялост, преди да може да помага на другите в тяхното израстване и ако някой все още съди ближния си, той не е достигнал това ниво (Матей 7:1-5). Той описва живота на вярващите като живот на молитва, в който те неуморно искат от своя Небесен Баща и получават блага от Него (Матей 7:7-11). Исус предупреждава, че трудно се влиза и трудно се устоява в Божия път и че малцина ще живеят според правата вяра (Матей 7:13-14). В този контекст Господ ни предупреждава за лъжепророците, което показва, че те са една от най-големите опасности за хората, които искат да следват Божия път. Лъжепророците могат да бъдат разпознати по плодовете им и дори те да наричат Исус „Господ“ и да вършат чудеса, знамения и велики дела в Негово име, те няма да бъдат приети от Него при свършека на века, защото са вършили беззаконие, вместо волята на Небесния Баща (Матей 7:15-23). Както началото на Проповедта на планината, така и нейният завършек, посочва именно това поучение като основополагащо за християнската вяра – Господ го описва като „канара“, върху която Той насърчава Своите слушатели да изградят живота си, като предупреждава, че онези, които игнорират това поучение, ще бъдат повалени като къщи, построени върху пясъка (Матей 7:24-29).

3. „Учението, което е според благочестието“

Думата преведена като „благочестие“ е старогръцката дума εὐσέβεια [еусебейа/евсевиа], която също може да бъде преведена като „набожност, благоговение, почит към Бога“ (2150 в Старогръцко-български речник на Новия Завет, 2010 г.) Освен в 1 Тимотей 3:6, другите две места в Новия Завет, в които се прави пряк паралел между правата вяра и благочестието, са Тит 1:1 и 2 Тимотей 3:1-8. В Тит апостол Павел казва, че е избран за апостол „за подпомагане вярата на Божиите избрани и познаване на истината, която е по благочестието“ (Тит 1:1), а в своето второ послание към Тимотей той предупреждава своя ученик да избягва хора, които имат „вид на благочестие“ (2 Тимотей 3:5), но са „чужди на вярата“ (2 Тимотей 3:8), защото са „себелюбиви, сребролюбиви, надменни, горделиви, хулители, непокорни на родителите, неблагодарни, нечестиви, безсърдечни, непримирими, клеветници, невъздържани, свирепи, неприятели на доброто, предатели, буйни, надути, повече обзети от сладострастие, отколкото от страст към Бога“ (2 Тимотей 3:2-4). И на други места съм посочвала, че е неправилно да се приема, че този пасаж се отнася за невярващите хора в последните времена, защото невярващите нямат „вид на благочестие“, нито пък някой би очаквал от тях да имат „страст към Бога“. Този пасаж ясно описва именно хора, които наричат себе си „християни“, които участват в определени религиозни дейности, придаващи им „вид на благочестие“, но които със своето поведение и начин на живот игнорират наставленията на Господ Исус в Проповедта на планината. Вместо „нисши по дух“ (Матей 5:3) те са „себелюбиви“ и „надменни“, „горделиви“ и „надути“; вместо „милостиви“ (Матей 5:7) те са „хулители“, „безсърдечни“ и „клеветници“; вместо „кротки“ (Матей 5:5), те са „буйни“ и „невъздържани“; вместо да обичат враговете си (Матей 5:43-48) и да не съдят другите (Матей 7:2-5), те са „непримирими“ и „предатели“; като „сребролюбиви“ те слугуват на мамона (Матей 7:24); бидейки „неблагодарни“, те се безпокоят за живота си и за утрешния ден (Матей 6:25); вместо да имат страст към Бога и преди всичко да търсят Неговото царство и праведност (Матей 5:25-34), те са „обзети от сладострастие“; вместо да бъдат сол и светлина за света (Матей 5:13-16), те са „неприятели на доброто“ и „непокорни на родителите“.

Живот, несъобразен с „учението, което е според благочестието“, е живот, ръководен от плътските страсти и мислене за земното:

„Защото мнозина, за които много пъти съм ви казвал, а сега и с плач ви казвам, живеят като врагове на Христовия кръст; чиято сетнина е погибел, чийто бог е коремът и чието хвалене е в това, което е срамно, които отдават ума си на земните неща.“ (Филипяни 3:18-19)

„… търсете това, което е горе, където седи Христос отдясно на Бога. Мислете за горното, а не за земното; защото умряхте и животът ви е скрит с Христос в Бога. Когато Христос, нашият живот, се яви, тогава и вие ще се явите с Него в слава. Затова умъртвете природните си части, които действат за земята: блудство, нечистота, страст, пагубни похоти и сребролюбие, което е идолопоклонство“ (Колосяни 3:1-5)

Единствените места в Новия Завет, където не се споменават плътските страсти в контекста на отстъпване от вярата, са пасажите, които касаят предаване на „ненужно учение“ – т.нар. „басни“, които споменахме по-горе (1 Тимотей 4:1-3; 6:20-21; Тит 1:13-14). Всички останали пасажи, които говорят за правата вяра, говорят за отвръщане от нечестието и живот в благочестие:

„…за блудниците, мъжеложниците, търгуващите с хора, лъжците, кълнящите се в лъжа и за всичко друго, което е противно на здравото учение“ (1 Тимотей 1:10)

„Но ако някой не се грижи за своите, а най-вече за домашните си, той се е отрекъл от вярата и от безверник е по-лош.“ (1 Тимотей 5:8)

 „…дръж образеца на здравите думи, които си чул от мене, във вяра и любов, която е в Христос Исус.“ (2 Тимотей 1:13)

„…епископът трябва да бъде непорочен като Божий настойник, не своеволен, нито гневлив, не пристрастен към виното, нито побойник, нито да е лаком за гнусна печалба, а гостолюбив, да обича доброто, разбран, праведен, благочестив, самообладан; който да държи вярното слово, според както е било научено, за да може и да увещава със здравото учение…“ (Тит 1:7-9)

„Но ти говори това, което приляга на здравото учение, именно: Старите мъже да бъдат трезви, почтени, благоразумни, твърди във вярата, в любовта, в търпението; също и старите жени да имат благоговейно поведение, да не са клеветници, нито предадени много на винопийство, да поучават това, което е добро; за да учат младите жени да обичат мъжете си и децата си, да са разбрани, целомъдрени, да се грижат за своя дом, да са благи, подчинени на мъжете си, за да не се хули Божието учение.“ (Тит 2:1-5)

От тези пасажи виждаме, че „учението, което е според благочестието“, е учение, което надгражда „здравите думи на нашия Господ Исус Христос“. Господ полага основата за правата вяра в Своята Проповед на планината, а апостолите градят върху тази основа, като наставляват християните да следват Неговото учение и спомагат тяхното израстване във вярата, като им разясняват Неговите думи. Проповедниците на Божието слово днес са призвани да следват примера на апостолите – да предават Христовото учение такова, каквото е в Писанията – нито повече, нито по-малко.    

Важен белег на правата вяра

Хората, които ходят според „здравите думи на нашия Господ Исус Христос и… учението, което е според благочестието“ (1 Тимотей 6:3), са до болка запознати с факта, че единствената причина да имат падения в грях и заблуда е тяхната собствена греховна плът – страстите, които воюват против душата им (Яков 4:1, 2 Петрово 2:11-12, Римляни 7:18-23). За тези хора, които ежедневно устояват в пътя на правата вяра и претърпяват всички трудности и изпитания, които съпровождат живота в благочестие, има една утеха и една надежда, която ги поддържа в тежки дни. Те очакват събитието, което ще сложи край на тяхната борба с плътта и ще положи началото на живота им в непрекъснато общение с Бога – „блажената надежда, славното явяване на нашия велик Бог и Спасител Исус Христос“ (2 Тимотей 2:13). Тези хора са благодарни за радостите и благословенията, които самият Бог дава в настоящия свят, но същевременно живеят със съзнанието, че са „пришълци и чужденци на света“ (1 Петрово 2:11), които като патриарсите очакват онова „по-добро отечество“ (Евреи 11:16) – „града, който има вечни основи, на който архитект и строител е Бог“ (Евреи 11:10). Ходещите в Христовата вяра са хора, които са „обикнали Неговото явяване“ (2 Тимотей 4:8), и чиито сърца с трепет очакват Господното завръщане (1 Коринтяни 15:54; 1 Солунци 1:9-10, 4:16-18, 5:23).

Заключителни мисли

Както видяхме, Писанията са изключително красноречиви и последователни в тяхното описание на правата вяра. Целият Нов Завет свидетелства за това, че правата вяра се състои от следване на Христовото учение и устояване в пътя на благочестието, според както е изложен от апостолите в техните пояснения на Христовите думи. Така изложена правата вяра може да има последователи от всички християнски деноминации, защото с известни изключения по-голямата част от деноминационните различия касаят въпроси, които не са централни за християнската доктрина. Затова, независимо колко различни деноминации и течения има в християнството, Писанията са истинни, когато свидетелстват:

„Има едно тяло и един Дух, както и бяхте призовани към една надежда на званието ви: един Господ, една вяра, едно кръщение, един Бог и Отец на всички, Който е над всички, чрез всички и във всички.“ (Ефесяни 4:4-6)

Божията благодат действително е многообразна (1 Петрово 4:10) – дарбите, службите и действията на Духа са различни , но Духът е същият (1 Коринтяни 12:4-6) и Той насочва вярващите към Христовите думи (Йоан 14:26), води ги в пътя на благочестието (Исая 30:21, Езекиил 36:27) и ги освещава (Римляни 15:16; 1 Коринтяни 6:11). Ходещите в правата вяра обичат Господа, защото имат и пазят Неговите заповеди и те получават най-голямата ценност – любовта на Бога и близко общение с възкръсналия Господ (Йоан 14:21). Затова, братя и сестри, нека, както ни насърчава словото, да изпитваме себе си дали сме във вярата (2 Коринтяни 13:5) и нека бързаме да се покаем и поправим, ако сме се отклонили от пътя, защото Господ е верен да ни очисти от всяка тъмнина (1 Йоаново 1:9) и да доведе до съвършенство доброто дело, което е започнал в нас (Филипяни 1:6).

„Никой, който върви напред и не пребъдва в Христовото учение, няма Бога; този, който стои в учението, той има и Отца, и Сина.“ (2 Йоаново 9)

„Защото се яви Божията благодат, спасителна за всички човеци, и ни учи да се отречем от нечестието и от светските страсти и да живеем благоразумно, праведно и благочестиво в настоящия свят, като очакваме сбъдването на блажената надежда, славното явяване на нашия велик Бог и Спасител Исус Христос“ (Тит 2:11-13)