Обичаш ли Бога? – цялото поучение

Обичаш ли Бога? - цялото поучение
от

Повечето вярващи биха се учудили от този въпрос. „Нима може християнин да не обича Бога, след като Бог го е избавил от греха и от ада?“ Съгласна съм, че не е възможно човек, който е преживял новорождението и е преминал от смърт в живот, от тъмнина към светлина, от робството на греха и дявола към свободата в послушанието на Господ Исус, да не е изпълнен с чувства на благодарност, привързаност и страстен копнеж за близост с Този, Който така ни е обикнал. Това отношение към Бога е правилно и несъмнено радва Божието сърце. Когато обаче говорим за любовта към Бога, ние трябва да използваме библейското разбиране за нея, a спрямо него далеч не можем да кажем, че любовта към Бога е нещо естествено и свойствено за всички християни.

Библейската любов към Бога е заповед, именно защото тя не идва като естествен продукт на спасението, а е нещо, на което се учим и в което израстваме спрямо растежа ни в познание на Бога и желанието ни да вършим волята Му. Когато изследваме Новозаветните писания, не можем да игнорираме пряката връзка между любовта към Бога и любовта към ближния. Когато Го питат относно най-важната заповед от закона, Господ Исус отговаря така:

„Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум.“ Това е първа и най-голяма заповед. А втора, подобна на нея, е тази: „Да възлюбиш ближния си, както себе си.“ На тези две заповеди се крепят целият закон и пророците.“ (Матей 22:37-40)

Фактът, че Господ добавя втората заповед, въпреки че в този пасаж законникът Го пита само за „най-голямата“, показва, че двете заповеди са неизменно свързани помежду си. Пренебрегването на връзката между заповедите е първият капан, в който можем да попаднем, когато поемем по пътя на библейската любов към Бога.

Двете канавки

Най-разпространените изкривявания, свързани с любовта към Бога, се получават, когато вярващите на практика следват само първата или само втората от двете най-важни заповеди, като игнорират факта, че тези заповеди не могат да бъдат третирани поотделно.

Онези, които избират да следват само първата заповед – „Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум.“, в крайната фаза на това вярване, могат да се посветят на отшелничество, с цел преследване на някаква форма християнски мистицизъм. През вековете монашеството е било издигано като най-чистата и свята форма на християнство, като някои църковни традиции до ден днешен имат положително отношение към този начин на живот. Това отношение към монашеството може да се обясни единствено с липса на просвещение у тези общности относно библейските параметри на вярата, касаещи земния живот на християните. В англоезичните страни описват този вид вярващи така: „They are so heavenly-minded that they are no Earthly-good.“ – „Те мислят толкова за небесното, че не са от никаква полза за земята.“

От друга страна, онези, които следват само втората заповед – „Да възлюбиш ближния си, както себе си.“, са склонни да посветят живота си изцяло в служба на другите, като се грижат за нуждаещите и се трудят за тяхното земно снабдяване. В крайното развитие на това вярване намираме хуманизма – вярването, че човекът и неговото добруване, продиктувано от неговото лично верую относно какво е „добро“ и „зло“, „полезно“ и „вредно“, трябва да е най-висшата цел на земното съществувание. Вярващите, повлияни от духа на хуманизма, проповядват едно човеко-центрично евангелие, което се ръководи повече от земните нужди и желания на хората, отколкото от Божиите цели и намерения за тях. В тази категория попадат много различни видове християнски течения, които привидно нямат нищо общо и даже биха били скандализирани от мисълта, че попадат в една и съща категория едно с друго. Например, в тази категория влизат както течения, които не вярват, че Божията свръхестествена сила действа днес, и са фокусирани изцяло върху добротворство като хранене на бедните и изграждане на центрове за грижа за хора, с различни физически нужди, така и течения, които са изцяло фокусирани върху Божията чудодейна сила да снабдява за физическите нужди като свръхестественото изцеление и свръхестественото финансовото снадбяване. За тези групи можем да използваме преобразувана форма на английската сентенция: „They are so Earthly-minded, that they are no heavenly-good.” – „Те мислят толкова за земното, че не са от никаква полза за небето.“

Редуване на двете заповеди

Някои от християните, които разпознават грешката в това да се разглеждат двете заповеди поотделно и сами да решаваме коя от двете е „важната“, се стремят да спазват и двете, като ги „редуват“. Те най-често описват християнския живот като преследване на Източника, черпене от Него и предаване на полученото на нуждаещите се, което само по себе си е правилно разбиране. Грешките идват обаче в разбирането за елементите на този процес. Как трябва да „преследваме Източника“? Как трябва да „черпим от Него“? Какво „получаваме от Него“? Как го „предаваме“ на „нуждаещите се“ и кои са те всъщност? Тук, за съжаление, отново има безброй тълкувания и описания на тези понятия в християнските течения според това, което те считат като цел или поне най-добър метод, чрез който християнската вяра напредва.

Ще изброя четири от най-често срещаните типове християни, които вярват, че трябва да редуваме двете заповеди – да обичаме Бога, като търсим Него, и да обичаме хората, като им предаваме полученото от Бога – които се различават по това, което смятат, че Бог иска да предава на хората чрез нас.

Някои, които считат, че свръхестествени проявления като изцеления, възкресения и подобни, са ключът към спасението на невярващите и укрепването на вярващите – т.е. втората заповед, търсят Източника – първата заповед – с цел Той да им даде необходимата сила, с която да извършат волята Му сред хората.

Други, които смятат, че заповедта да обичаш ближния се изпълнява с добротворчество, изразено чрез покриването на материалните нужди на хората, търсят Източника с цел финансовото снабдяване на благотворителните каузи.

Трети смятат, че хората се нуждаят от това да им бъдат предадени определени откровения за Бога, които получаваме от Източника – духовни дълбочини, които ще помогнат на християните в техния духовен растеж и ще привлекат невярващите към Спасителя.

Четвърти смятат, че при търсенето на Източника ние получаваме някаква комбинация от духовни и материални блага, които след това предаваме на хората.

Факт е, че ние сме призвани да приемаме от Източника, да бъдем носители на полученото и да го предаваме на другите, но никаква комбинация от горепосочените придобивки, макар да са добри и богоугодни, не са същността на това, което се очаква да черпим и да даваме. Ако в центъра на това, което предаваме на другите, са някои от гореспоменатите духовни или материални блага, ние винаги ще бъдем изкушени да гледаме на себе си като на посредници между хората и Бога, което няма да е далеч от истината, защото в този трансфер на чудеса, откровения или материални придобивки от Бог към хората сме всъщност ние самите! Да, разбира се, получаваме това поради жертвата на Христос на кръста, но ние сме носителите, затова и действаме като посредници. Този начин на себевъзприятие е причинило много щети на Тялото Христово. Затова, преди да започнем да предаваме каквото и да било, е жизненоважно за нас, както и за другите около нас, първо да разберем точно какво сме призвани да предаваме.

Двете заповеди едновременно

В някои среди е популярно вярването, че има някакъв мистичен начин, по който можем да изпълняваме двете заповеди едновременно, изразен чрез вид духовно осъзнаване и живеене чрез единството ни с Христос, в което Неговата любов протича като осезаема сила или реалност към хората около нас.

Поддръжниците на това учение могат да посветят огромна част от ресурсите си – време, финанси, сила – в това да търсят пътя към живота в тази „реалност“, вярвайки, че един ден ще достигнат до това състояние или по-скоро ще заживеят в осезаемостта на неговото съществуване, което е вече факт за християните поради единството с Христос, което сме приели даром чрез вяра в Неговата жертва.

Християни най-често биват привлечени към това разбиране за връзката между двете заповеди – любовта към Бога и любовта към ближния – чрез духовни преживявания, които са имали, в които Бог им е дал да преживеят чрез чувствата си част от емоциите, които Той има за хората. Такива хора често споделят, че Бог им е дал да преживеят Неговата „любов“ към хората, понеже са били изпълнени с всепоглъщащи чувства на привързаност, радост, вълнение, интерес, състрадание, възторг и други подобни, които те самите нямат в себе си към дадения човек или група от хора, или поне далеч не с такъв интензитет. Обаче, както посочихме в началото на статията, тези емоции не съставляват любовта според библейската ѝ дефиниция, затова е правилно да се ограничим с думите „емоции“, „чувства“ и „усещания“, когато описваме тези преживявания.

Подобни духовни преживявания могат да са полезни за нас единствено когато ги тълкуваме по правилния начин, държейки библейското откровение за Бога като наш стандарт и подчинявайки преживяванията си на този стандарт. Затова силни емоционални преживявания като гореописаните могат да бъдат третирани само като още един начин, по който Бог комуникира с нас Своето отношение към хората, като използва нашите собствени емоции за Свой инструмент. Тези чувства са Неговата комуникация с нас, чрез която Той предава „информацията“ за Своята нагласа към хората по начин, който е лесноразбираем за човешката ни същност. Грешката идва, когато третираме тези усещания и преживявания като нещо повече от комуникация – като посока, метод и начин на живот, в случая като пътя за спазване на двете най-важни заповеди.

С други думи – за любовта към Бога и към хората (важи и за всички други откровения) не трябва да вадим доктринални умозаключения на база на нашите преживявания и чрез тях да тълкуваме Писанията. Писанията трябва да формират нашата доктринална основа и чрез тях трябва да тълкуваме духовните си преживявания.

Връзката между двете заповеди

Както казах, има безброй разновидности от вярвания сред християните, осъзнали неизменната връзка между двете най-големи заповеди, за това какво трябва да получаваме от Бога и какво трябва предаваме на хората. Факт е, че е възможно да получаваме от Бога всяко едно от изброените в трета част – сила за свръхестествени проявления, чудодейно финансово снабдяване и духовни откровения – и да ги предаваме на другите. Възможно е също така да имаме определени преживявания с Бога, които да ни разкрият по особен начин Неговото отношение към хората на чисто емоционално или сензитивно ниво. Чудесата, снабдяването, откровенията и интензивните осезаеми преживявания загатват за/или отразяват Божия характер и Неговото отношение към хората. Обаче нито едно от изброените практики и преживявания, нито някакъв вид съвкупност от тях, не съставлява същността на двете най-големи заповеди – да обичаш Бога с всичко в теб и да обичаш ближния както себе си.

За да ходим по съвършения път на любовта към Бога и към хората, е необходимо да решим казуса за връзката между тези две най-големи заповеди, защото именно това, което свързва заповедите в едно неразделно цяло, е това, което сме призвани да получаваме от Бога и да предаваме на хората! Кое е това нещо? Както винаги намираме красноречив отговор в Писанията, когато четем Библията последователно, изучаваме стиховете в техния контекст и оставяме Писанията да тълкуват Писанията. Според един от основните принципи на тълкуване на Библията наречен „законът на първото споменаване“, за да разберем определена дума, понятие или доктрина ние трябва да намерим първото място, където тя се споменава в Писанията и, взимайки за база начина, по който там е третирана, да проследим нейното развитие в останалата част от Писанията.

Първото място, в което дума по дума се споменава първата заповед да обичаме Господа с всичко в нас, е Второзаконие 6:5-9:

„…да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила. Тези думи, които ти заповядвам днес, нека бъдат в сърцето ти; и на тях да учиш прилежно децата си и за тях да говориш, когато седиш в дома си, когато ходиш по пътя, когато лягаш и когато ставаш. Да ги връзваш за знак на ръката си и да бъдат като превръзка на челото ти. И да ги написваш върху стълбовете на вратите на къщата си и на портите си.“

От този пасаж виждаме, че любовта към Бога се изразява с търсене на Лицето Му и посвещение към приемане, разбиране и следване на Неговите заповеди. В думите на Исус, че на тази любов към Бога и на втората заповед – „Да възлюбиш ближния си, както себе си.“ – „се крепят целият закон и пророците“ (Матей 22:40), мнозина виждат от една страна описание на посвещението към Бога и Неговото слово, а от друга – следване на Божиите заповеди, касаещи отношението и поведението ни към хората. Оттук идва в умовете на повечето християни разделението между двете заповеди и съответно различните видове приложения на „любовта към ближния“, които споменавам по-горе. Това тълкуване на обяснението на Исус, че „на тези две заповеди се крепят целият закон и пророците“, е неправилно и именно чрез това погрешно разбиране ние – Църквата, посвещаваме огромни ресурси – и материални и нематериални – на дейности и каузи, които нямат плода, който Бог е предвидил да имаме!

Всъщност, пасажът във Второзаконие 6:5-9 не съдържа само първата заповед – той описва и стъпка по стъпка изпълнението на втората заповед!

„…да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила. = обичане на Господа с всичко в нас и с всичко наше

Тези думи, които ти заповядвам днес, нека бъдат в сърцето ти;“ = обичане на нас самите

„…и на тях да учиш прилежно децата си и за тях да говориш, когато седиш в дома си, когато ходиш по пътя, когато лягаш и когато ставаш.“ = обичане на Божия народ и на нашите най-близки

Да ги връзваш за знак на ръката си и да бъдат като превръзка на челото ти. И да ги написваш върху стълбовете на вратите на къщата си и на портите си.“ = обичане на хората, които още не познават Бога.

Виждаме, че още във взаимодействието Си с Израил Бог посочва начина, по който Той разбира любовта към Него и към хората, които Той е създал. Още в Стария Завет Бог залага принципа, че любовта към Него и любовта към хората се изразява чрез отношение към Неговото слово. Това е, защото Бог разкрива Себе Си най-ясно чрез Своето слово, а пазенето на словото от страна на хората води със себе си безброй придобивки – както за земния, така и за отвъдния живот (Псалм 119). Именно притежаването на Божието слово е отличавало Израил от другите народи:

„Тогава какво предимство има юдеинът или каква полза има от обрязването? Много, във всяко отношение, а първо, защото на юдеите бяха поверени Божествените писания.“ (Римляни 3:1-2)

По същия начин Словото е това, което днес прави Църквата различна от другите общества – тя е наречена:

„…Божия дом, който е църква на живия Бог, стълб и опора на истината.“ (1 Тимотей 3:15)

Исус посочва, че словото на Неговия Баща е „истина“ (Йоан 17:17).

Кое е „Божието слово“, което ни е поверено?

Мнозина достигат до този момент – до разбирането, че „словото“ е ключово за християнския живот – но малцина достигат до правилно разбиране относно самото слово. Не помагат и многобройните погрешни учения относно „словото“, разпространявани от проповедници, които използват този термин, но влагат изкривен смисъл в него, в най-добрия случай ограничени от човешко си невежество, а в най-лошия – водени от демонични сили. Затова нека не спираме до тук, но нека продължим и разберем какво всъщност е „словото“, което ни е поверено, защото, както видяхме, нашето отношение към словото изразява нашата любов към Бога и към хората. Ще видим, че познаване на словото – такова, каквото е в действителност – не просто отличава силните от слабите християни, или „служителите“ от „миряните“ (кавичките са тук, защото такива категории християни не съществуват в Новия Завет) – то е въпрос на тъмнина и светлина, на живот и смърт, на спасение и погубление.

Словото, за което говорим, не е просто „Библията“, четена, разбирана и проповядвана, по наше усмотрение или под „водителство“, ако това „водителство“ няма определена, строго конкретна, посока и не е подчинено на един главен, определен, и строго конкретен принцип. Този принцип се нарича „христоцентричност“. Това означава, че всяко четене, разбиране и проповядване на Библията, както и всяка практика, основана на библейски откровения, трябва да бъдат центрирани около Исус Христос.

Защо словото трябва да бъде „христоцентрично“?

Има два аргумента против христоцентричното проповядване, на които искам да обърна внимание.

Първият аргумент идва от тези, които посочват, че Бог е Троица, затова ние трябва да обръщаме еднакво внимание на всяка една от Личностите на Троицата, не само на Втората – Исус Христос. Да, Бог е Троица, но Той Самият е христоцентричен във взаимодействието Си с нас, хората, защото Той е избрал да се разкрие на човечеството чрез Исус Христос. Казано ни е:

„Бог, Който много пъти и по много начини е говорил в миналото на нашите предци чрез пророците, в тези последни дни Той ни говори чрез Сина.“ (Евреи 1:1-2)

Небесният Баща насочва вниманието върху Своя Син:

„Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение.“ (Матей 3:17)

„Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение, Него слушайте.“ (Матей 17:5)

„Човешкият Син… Бог Отец Него е потвърдил с печата Си.“ (Йоан 6:27)

„Всеки, който е чул от Отца и се е научил, идва при Мене.“ (Йоан 6:45)

Святият Дух също насочва нашето внимание върху Исус Христос:

„А когато дойде Утешителят… Той ще свидетелства за Мене.“ (Йоан 15:26)

„Той Мене ще прослави…“ (Йоан 16:14)

Исус Христос Сам посочва, че Той трябва да бъде фокусът и центърът на нашето внимание, защото Той е Пътят към Небесния Баща и Само Той Го разкрива:

„Аз съм пътят и истината, и животът; никой не идва при Отца освен чрез Мен. Ако познавахте Мене, бихте познали и Моя Отец.“ (Йоан 14:6-7)

„Никой никога не е видял Бога; Единородният Син, Който е в лоното на Отца, Той Го изяви.“ (Йоан 1:18)

„Божият Син е дошъл и ни е дал разум да познаем истинния Бог“ (1 Йоаново 5:20)

Той посочва Себе Си като задължителен фокус и единствен посредник на духовния ни живот и растеж и след спасението ни:

„Аз съм вратата; ако някой влезе през Мене, ще бъде спасен и ще влиза, и ще излиза, и паша ще намира.“ (Йоан 10:9)

Вторият аргумент против христоцентризма идва от тези, които посочват, че Троицата се разкрива поетапно – Старият Завет е бил „епохата на Бащата“, Новозаветните времена до кръста са били „епохата на Сина“, а времето след възкресението на Христос е „епохата на Духа“. Дори да приемем, че това е валидно наблюдение относно етапите, чрез които Троицата ни се разкрива, идеята за „епохата на Духа“ в смисъл на това, че днес Святият Дух трябва да бъде наш фокус, е погрешна. Това е защото, както посочихме по-горе, Святият Дух Самият насочва вниманието върху Христос.

Както има множество разбирания за това какво е словото, което ни е поверено, така сред християните има множество образи на Христос – на Неговия характер, същност, метод и цел. Затова, след като сме възприели, че словото трянва да е христоцентрично, ние трябва да си отговорим на въпроса „Кой Христос?“.

Кой „Христос“?

Дори приемането на христоцентризма като основен принцип на разбиране и проповядване на словото не е достатъчно, за да можем да живеем в покорство на най-важните две заповеди – обичането на Бога и обичането на ближния. Причината за това е, че както сред християните има много неправилни разбирания за посоката и центъра на „словото“, така има неправилни разбирания за Личността на Христос. Христос е правил много различни неща по време на земния Си живот – кое от тях е най-важното и съответно върху кое трябва да бъде фокусирано „христоцентричното“ отношение към словото?

Статиите „Каква е целта на вярата ни?“ и „Коя е „правата вяра“?“ са посветени на детайлно изучаване на Христовата вяра, а статията „Лъжеслужители, облечени в истина“ представлява задълбочен анализ на темата за лъжепророците, затова тук няма да навлизам в детайли относно как да разпознем Божия път от фалшивите заместители. Тук ще посоча основния принцип, който отсява истинския Христос от другите, които претендират за Неговото място в умовете, сърцата и животите на християните.

Личността на Христос е неделима от Неговото учение. Те са свързани до такава степен, че Христос поставя равенство между отхвърлянето на думите Му и отхвърлянето на Него Самия:

„Който Ме отхвърля и не приема думите Ми, има кой да го съди. Словото, което говорих, то ще го съди в последния ден.“ (Йоан 12:48)

Съответно онези, които приемат Христос, слушат учението Му и го изпълняват (Лука 6:47-48). Той идентифицира Своите последователи именно чрез техния отклик към Неговите думи:

„Моите овце слушат гласа Ми и Аз ги познавам, и те Ме следват. И Аз им давам вечен живот;“ (Йоан 10:27-28)

„Ако пребъдвате в Моето учение, наистина сте Мои ученици. И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни.“ (Йоан 8:31)

Христос посочва абсурда в това човек да Го нарича „Господар“, без да следва учението Му:

„…защо Ме призовавате: Господи, Господи!, а не вършите това, което казвам?“ (Лука 6:46)

Исус посочва Небесния Баща като Източника на Неговото учение:

„Моето учение не е Мое, а на Онзи, Който Ме е пратил.“ (Йоан 7:16)

„Този, Който Ме е пратил, е истинен; и каквото съм чул от Него, това говоря на света.“ (Йоан 8:26)

„…Аз не говорих от Себе Си; но Отец, Който Ме изпрати, Той Ми даде заповед какво да кажа и какво да говоря. …това, което говоря, говоря го така, както Ми е казал Отец“ (Йоан 12:49-50)

Христос посочва, че Неговото отношение към учението, предадено Му от Небесния Баща, е всъщност признакът, че Той познава Бащата и причината Бащата да благоволява в Сина:

„Аз Го познавам и пазя словото Му.“ (Йоан 8:55)

„…от Себе Си нищо не върша, но каквото Ме е научил Отец, това говоря. И Този, Който ме е пратил, е с Мене; не Ме е оставил сам, защото Аз върша винаги онова, което Му е угодно.“ (Йоан 8:28-29)

Виждаме подобна базисна връзка между Святия Дух и Христовото учение още по време на земното служение на Исус:

„Духът е, който дава живот; плътта нищо не ползва; думите, които съм ви говорил, са дух и живот.“ (Йоан 6:63)

„Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот…“ (Йоан 6:68)

Святият Дух заема позиция спрямо Христовото учение след възкресението Му, каквато Христос е заемал спрямо учението на Бащата:

„А когато дойде Онзи, Духът на истината, ще ви упътва към всяка истина; защото няма да говори от Себе Си, но каквото чуе, това ще говори…“ (Йоан 16:13)

И отношението на Духа към Христовото учение ще свидетелства за Неговото взаимоотношение с Христос, както отношението на Христос към Бащиното учение свидетелства за тяхната връзка:

„Той Мене ще прослави, защото от Моето ще взема и ще ви известява.“ (Йоан 16:14)

Виждаме, че начинът, по който Личностите от Троицата избират да се обвържат помежду Си в Тяхната мисия сред хората, е чрез учението, което Христос приема от Бащата и което Духът взима от Христос и известява на нас. Важно е да се подчертае, че тук става дума за едно и също учение, затова и Христос, когато говори за делото на Духа, добавя:

„Всичко, което има Отец, е Мое; затова казах, че от Моето като взема, ще ви известява.“ (Йоан 16:15)

А апостол Йоан, пишейки в периода, в който Христовото учение вече се разпространява под водителството на Святия Дух, казва:

„Ако остане у вас това, което сте чули отначало, то и вие ще пребъдете в Сина и в Отца.“ (1 Йоаново 2:24)

Затова дори да приемем идеята, че в момента живеем в „епохата на Святия Дух“, тази епоха не носи със себе си различно учение от вече изложеното от Господ Исус Христос, което Той, от Своя страна, приема от Бащата. Именно в контекста на подобни заблуди апостол Павел предупреждава:

„…ако дойде някой и ви проповядва друг Исус, Когото ние не сме проповядвали, или ако получите друг дух, когото не сте получили, или друго благовестие, което не сте приели…“ (2 Коринтяни 11:4)

Тук отново виждаме пълния унисон между Исус, Духа и учението на Христос.

В много християнски среди се употребява термина „помазание“, чрез който се описва силата за свръхестествени проявления като изцеления и други подобни чудеса. Но в Новия Завет помазанието е описано преди всичко в контекста на действието му спрямо нашата връзка с Христос и нашето постоянство в Неговото учение:

„…помазанието, което приехте от Него, остава във вас и нямате нужда да ви учи някой; затова, както неговото помазание ви учи за всичко и е истинско, а не лъжливо, пребъдвайте в Него, както ви е научило да правите.“ (1 Йоаново 2:27)

Затова, в контекста на предпазване от лъжеучители, ни е казано:

„Дечица, последно време е… и понеже сега има много антихристи… А вие сте помазани от Святия и знаете всичко.“ (1 Йоаново 2:1820)

Съответно, както посочва статията „Как да разпознаем Святия Дух“, за да можем да идентифицираме действието на дадено духовно влияние като действие „на Святия Дух“, ние преди всичко трябва да си зададем въпроса дали този дух насочва вниманието на хората към Исус Христос, Който, както показахме, е неделим от Своето учение. Затова, фокусът ни не трябва никога да бъде върху чудесата, знаменията и външните проявления на сила – трябва да търсим Христос и да се ослушваме за Неговия глас, т.е. Неговото учение.

Отношението към Христовото учение: проявлението на нашата любов към Него

Един от най-тъжните стихове в цялата Библия е Съдии 17:6:

„По това време в Израил нямаше цар. Всеки правеше каквото смяташе за правилно.“

Слава Богу този стих не може да се отнесе до християните днес. Когато Господ ни призова да приемем Неговата жертва на кръста лично за нас, Той същевременно ни покани да се отречем от господството на греха и на дявола в живота ни и да се предадем на Господството на Исус Христос. Исус Христос е Нашият Цар и затова не можем да правим каквото ние смятаме за правилно, а сме задължени да се съобразяваме с Неговата воля, изразена чрез учението Му, във всяка област от живота ни.

В много среди се спекулира с факта, че в Писанията християните са наречени „Божии деца“, „Христова невяста“ или са използвани други подобни образи, за да се изрази позицията на близост, която Бог ни е подарил посредством жертвата на Своя Син. Да, ние действително сме деца на Бога – родени от Него – и това е едно от най-важните откровения, които можем да имаме за нашата същност, както се посочва в статията „Идентичност“. Да, взаимоотношението между Църквата и Христос е като между невяста и младоженец – ние се очистваме и приготвяме за Нашия Любим, с когото ще прекараме вечността в любов и всеотдаденост.

Но тук, на земята, имайки предвид естеството на земния живот – ограниченията на нашата плът, падналия свят, в който живеем, и духовната съпротива на дявола и неговите подчинени – ние сме преди всичко Христови слуги, а Той – наш Господар. Това е най-безопасната позиция за нас – отношение на сърцето, в което знаем, че единствено Господ и Неговото слово, което ни просветлява чрез действието на Святия Дух в сърцата ни, може да ни опази от заблудите на врага, от нашата собствена глупост, от плътта ни, която „търси своето“, и ни води към погибел…

Фактът, че в Новия Завет една от първите фрази, с която апостолите представят себе си, е „слуги на Исус Христос“ (Яков 1:12 Петрово 1:1Юда 1:1Римляни 1:1Филипяни 1:1Тит 1:1), трябва да ни отрезви относно важността да съзнаваме, че преди всичко ние трябва да сме покорни на Господа.

Всъщност, Самият Исус посочва, че покорство на Неговото учение е пътят, по който можем да имаме близост с Него:

„Вие сте Ми приятели, ако вършите онова, което ви заповядвам.“ (Йоан 15:14)

Господ заявява, че начинът, по който можем да изразим любовта си към Него, е като ценим, пазим и се съобразяваме с Неговото учение:

„Ако Ме обича някой, ще пази учението Ми…“ (Йоан 14:23)

Съответно, липса на подобно отношение към учението Му, посочва липса на любов към Христос:

„Който не Ме обича, не пази думите Ми.“ (Йоан 14:24)

Апостол Йоан посочва същата истина в своето първо послание:

„…това е любов към Бога: да пазим Неговите заповеди“ (1 Йоаново 5:3)

Отношението към Христовото учение: доказателство за нашата връзка с Него

Апостол Йоан посочва, че отношението ни към учението на Христос е не само израз на нашата любов към Него, но и доказателство, че сме свързани с Него:

„Но ако някой пази словото Му, неговата любов към Бога е наистина съвършена. По това знаем, че сме в Него.“ (1 Йоаново 2:5)

„…който пази Неговите заповеди, пребъдва в Бога и Бог – в него; и по това познаваме, че Той пребъдва в нас – по Духа, който ни е дал.“ (1 Йоаново 3:24)

Всъщност на онези, които имат и пазят Христовото учение, Господ дава следните обещания:

„Който има Моите заповеди и ги пази, той Ме обича; а който Ме обича, ще бъде възлюбен от Моя Отец и Аз ще го възлюбя, и ще му се явя лично.“ (Йоан 14:21)

„Ако Ме обича някой, ще пази учението Ми; и Отец Ми ще го възлюби и Ние ще дойдем при него, и ще направим обиталище у него.“ (Йоан 14:23)

Исус казва:

„Както Отец възлюби Мене, така и Аз възлюбих вас; пребъдвайте в Моята любов. Ако пазите Моите заповеди, ще пребъдвате в любовта Ми, както и Аз опазих заповедите на Моя Отец и пребъдвам в Неговата любов. Това ви говорих, за да бъде Моята радост във вас и вашата радост да стане пълна.“ (Йоан 15:9-11)

От тези стихове виждаме, че заповедите на Бащата са били носител и изражение на Неговата любов към Исус по време на земния Му живот, а Исус чрез пазене на заповедите на Своя Баща, от Своя страна, е живял живота Си, свързан и черпещ от тази любов. Затова Исус, Който от първа ръка е преживял радостта от блаженството на този живот на близост и черпене от Божията вседостатъчна любов, плод на покорството Му към заповедите на Бащата, кани нас в същия вид взаимоотношение с Него Самия с подобно отношение от наша страна към Неговите заповеди.

В същия този пасаж виждаме, че паралелът между пребъдването ни в Христовата любов и Неговото пребъдване в любовта на Бащата чрез покорство към учението произвежда паралелно проявление на Бащата чрез Христос и на Христос чрез нас. От една страна, е взаимодействието между Христос и Бащата:

„Синът не може да върши от Себе Си нищо…“ (Йоан 5:19)

„Аз не мога да върша нищо от Себе Си…“ (Йоан 5:30)

„Друг е, Който свидетелства за Мен…“ (Йоан 5:32)

„…делата, които Отец Ми е дал да извърша, самите дела, които върша, свидетелстват за Мене, че Отец Ме е пратил. И Отец, Който Ме е пратил, Той свидетелства за Мене.“ (Йоан 5:36-37)

„Не вярваш ли, че Аз съм в Отца и че Отец е в Мене? Думите, които Аз ви казвам, не ги говоря от Себе Си; но Отец, който пребъдва в Мене, върши Своите дела.“ (Йоан 14:10)

Паралелно на това е нашето взаимодействие с Христос:

„Пребъдвайте в Мен и Аз във вас. Както пръчката не може да даде плод от само себе си, ако не остане на лозата, така и вие не можете, ако не пребъдете в Мен. Аз съм лозата, вие сте пръчките; който пребъдва в Мен и Аз в него, той дава много плод; защото, отделени от Мене, не можете да направите нищо.“ (Йоан 15:4-5)

„Ако пребъдете в Мен и думите Ми пребъдат във вас, искайте каквото и да желаете и ще ви се сбъдне. В това се прославя Моят Отец, да принасяте много плод; и така ще бъдете Мои ученици.“ (Йоан 15:7-8)

След като прави паралел между Своето пребъдване в любовта на Бащата и нашето пребъдване в Него, и двете свързани с отношението към заповедите, съставляващи предаденото учение, Исус казва:

„Това е Моята заповед: Да се обичате един друг, както Аз ви възлюбих.“ (Йоан 15:12)

„Това ви заповядвам, да се обичате един друг.“ (Йоан 15:17)

Виждайки, че отношението към учението е ключово както за връзката на любов между Исус и Бащата, така и за тази между нас и Исус, можем да предположим каква е основата на връзката на любов между нас и другите хора.

Христовото учение – проявление на Неговата любов към нас

Христовата любов към Църквата е описана от апостол Павел така:

„…Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, след като я е очистил с водно умиване чрез словото, за да я представи на Себе Си църква славна, без петно или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде свята и непорочна.“ (Ефесяни 5:25-27)

Виждаме, че Христовото дело на кръста действа заедно с Неговото учение в процеса на нашето изкупление. Затова, както се посочва в четвъртата част на поучението „Израстване в Бога и истинската победа над врага“, ние се спасихме чрез вяра в Христовата жертва, но се и спасяваме чрез процеса на освещение, за който нашият отклик към Христовото учение е от първостепенно значение.

Виждаме действието на Христовото учение в очистването и освещението на Неговите последователи още по време на земното Му служение. В Йоан 15 Исус казва на учениците Си:

„Вие сте вече чисти чрез учението, което ви говорих.“ (Йоан 15:3)

В Своята първосвещеническа молитва Исус моли Небесния Баща:

„Освети ги чрез истината; Твоето слово е истина.“ (Йоан 17:17)

Съответно това, че Христос ни предава Своето учение, е проявление на Неговата любов към нас наравно с Неговата жертва за нас на кръста, защото Неговото слово и Неговата жертва са отделни, но неделими части от един и същи изкупителен процес. Затова живот, съобразен с Христовото учение, е живот, който черпи от Неговата любов:

„Ако пазите Моите заповеди, ще пребъдвате в любовта Ми…“ (Йоан 15:10)

Живот, посветен на Христовото учение – нашата любов към вярващите

Исус е роден безгрешен, съответно духът Му е бил жив и свят, какъвто става нашият дух след новорождението. Душата Му минава напълно и съвършено през процеса на освещение, чрез Неговото покорство към учението на Бащата и така прави възможно освещението на нашите души, чрез нашето покорство на Неговото учение. Тялото на Христос умира, след като е убит на кръста поради нашите грехове, но не остава в гроба, а възкръсва, защото смъртта не може да Го задържи поради липсата на грях в Него, и това прави възкресението на нашите тела след физическата смърт възможно.

Апостол Йоан синтезира живота ни след новорождението така:

„И това е Неговата заповед – да вярваме в името на Неговия Син Исус Христос и да се обичаме един друг, както ни е заповядал.“ (1 Йоаново 3:23)

Малко по-късно в посланието той обяснява как се изразява любовта към другите вярващи:

 „По това познаваме, че обичаме Божиите чеда, когато обичаме Бога и изпълняваме Неговите заповеди, защото това е любов към Бога: да пазим Неговите заповеди;…“ (1 Йоаново 5:2-3)

Това е! Връзката между двете заповеди – да обичаш Бога и да обичаш хората – е в нашето посвещение на Христовото учение! Това е валидно както за любовта към вярващите, така и за любовта към онези, които все още не познават Господа. Как се случва това? Как нашето покорство към Христовото учение е всъщност любов към другите хора? Нека първо размишляваме относно любовта ни към вярващите.

Господ Исус умива краката на Своите ученици и им обяснява действието Си, като казва, че въпреки, че е Учител и Господ, Той не заема позиция на господаруване сред тях, а заема позиция на слугуване, защото малко преди този момент е имало „препирня помежду им кой от тях да бъде смятан за по-голям“ (Лука 22:24). В този контекст Исус им казва:

„…по-големият между вас нека ви бъде служител. А който възвисява себе си, ще се смири; и който смири себе си, ще се възвиси.“ (Мат. 23:11-12)

Какво прави Исус чрез умиването на краката на учениците? Нима това е просто акт, чрез който Той демонстрира Своето смирено сърце и отношение на слуга? Той посочва на Петър, след като той роптае против желанието на Исус да измие краката му, че има и символичен елемент в миенето:

„Ако не те умия, нямаш дял с Мене.“ (Мат. 23:8)

„Който се е окъпал, няма нужда да умие друго освен краката си, а целият е чист; и вие сте чисти, но не всички.“ (Мат. 23:10)

Спомняме си, че учението на Исус е това, което прави вярващите чисти (Йоан 15:3; Ефесяни 5:25), затова разбираме, че както и на други места в Писанията, водата в този контекст символизира словото.

В края на тази сцена Исус казва на учениците Си:

„Нова заповед ви давам, да се обичате един друг; както Аз ви възлюбих, така и вие да се обичате един друг.“ (Йоан 13:34)

Как можем да опишем любовта, която Исус показва към учениците Си чрез това Свое действие, за да можем и ние да обичаме другите по този начин? Исус им демонстрира учението Си на практика, като синтезира неговите два основни елемента – от една страна характерът или сърцето на Този, чиято същност е сформирана и пропита с учението, което Му е предадено, а от друга – самото учение, символизирано чрез водното умиване.

В тази сцена Исус разкрива как изглежда на практика това, което Той иска от Бащата в молитвата Си в Йоан 17гл:

„Освети ги чрез истината; Твоето слово е истина… и заради тях Аз освещавам Себе Си, за да бъдат и те осветени чрез истинатa. “  (Йоан 17:1719)

Тези стихове потвърждават още веднъж, че освещението на Исус – Неговото израстване в предаване на Бога, на Неговите пътища и на Неговата воля – е било извършено чрез Неговото покорство към словото – учението, което Бащата Му предава. Исус е първият Човек след грехопадението на Адам и Ева, Който се подлага на пълно освещение чрез Божието слово – Той успява да направи това, защото в Него не е имало грях. Понеже Той Самият е бил осветен чрез словото на Своя Баща, ние също можем да бъдем осветени чрез Неговото слово. Христовата жертва на кръста проправя път ние също да бъдем свободни от греха, а Неговото възнесение направи така, че да можем да бъдем кръстени със Святия Дух и чрез Неговата сила да ходим покорни на Христовото учение. Така ние изработваме спасението на собствените си души – нашето освещение (Филипяни 2:12-13) – и насърчаваме другите вярващи чрез нашия пример и поучение да ходят в същия път, като, правейки това, ги обичаме именно както Христос обикна нас. Разбирайки това, можем да си обясним как истината докарва любов към братята според апостол Петър:

„Понеже сте очистили душите си, като сте се покорили на истината, която докарва до нелицемерно братолюбие, обичайте се един друг горещо, от сърце.“ (1 Петрово 1:22)

Това „нелицемерно братолюбие“ и тази „гореща любов“ са възможни единствено за онези, които са посветили себе си на Христовото учение, защото то изработва в нас това освещение на душата, чрез което умът, волята и емоциите ни да бъдат инструменти, с които да можем да изразяваме отношение на любов към другите вярващи. Поради тази причина можем също да разберем защо най-голямата радост за апостол Йоан е била онези, които са повярвали чрез него, да стоят твърди в Христовото учение:

„Няма по-голяма радост за мен от това, да слушам, че моите чеда ходят в истината.“ (3 Йоаново 4)

„Много се зарадвах, че намерих някои от чедата ти да ходят в истината, както приехме заповед от Отца… Да се обичаме един друг. И любовта е това: да ходим по Неговите заповеди. Тази е заповедта, в която трябва да ходите, както сте чули отначало.“ (2 Йоаново 4-6)

Още преди Своята смърт на кръста Христос от личен опит казва на учениците Си:

„Никой няма по-голяма любов от това, да даде живота [или „душата“] си за приятелите си.“ (Йоан 15:13)

Това е защото преди Той да даде физическия Си живот за нас на кръста, Той предава душата Си на пълно покорство на Божието слово, като посвещава живота Си да живее и да проповядва учението на Своя Баща сред Своите приятели, учениците. Така Христос, защото е имал човешка природа,  извършва нашето пълно изкупление чрез Своя живот, смърт и възкресение.

Най-голямата любов, която можем да дадем на другите вярващи, е да спомагаме тяхното укрепване във вярата, като живеем и поучаваме Христовото учение. Така ние не само обичаме тях, както обичаме себе си, но поради връзката между първата и втората заповед, обичаме Онзи, Който е изкупил и нас и тях. Затова след като Исус пита Петър три пъти „Симоне Йонов, обичаш ли Ме?“, по веднъж за всяко от трите му отричания от Него, Той му казва: „Паси агънцата/овцете Ми.“ (Йоан 21:15-17) – с други думи: „Грижи се за тях, като ги водиш в Моя път и им предаваш Моето учение”.

Неправилното тълкуване на 1 Коринтяни 13 глава

Много християни третират 1 Коринтяни 13 глава като основополагащ текст за любовта, който дава генерално описание за нея. Това разбиране е не само неправилно от библейска гледна точка, но е нанесло и неизмерим брой щети върху Христовото Тяло и върху делото на благовестието в света. Ще разгледаме какви са щетите върху Църквата и върху благовестието поотделно.

Мнозина, които третират любовта в 1 Коринтяни 13 като генерално описание на любовта към вярващите, толерират духовната зараза, която лъжеучители и лъжепророци разпространяват сред Тялото Христово, защото „любовта дълго търпи… не се раздразнява… всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи…“ (1 Коринтяни 13:4-57).

Подобно отношение в този контекст е обратно на любовта. Нима така обичаме лъжеучителите, като ги оставяме свободно да разпространяват заблуди и така ги насърчаваме да продължат това свое „служение”? Нима така обичаме вярващите, които поради незрялост и незнание поемат тази отрова, мислейки си, че е Божията истина? Както „мъдростта“, която ни учи да крием греха, вместо да го изповядаме и да потърсим очистване, е „земна, плътска, бесовска” (Яков 3:15), такава е и „любовта”, която стои и безучастно гледа как духовна нечистота покварява Божиите хора.

Други, приели пасажа в 1 Коринтяни 13 като отправна точка на своето богословие, пресяват цялото писание през призмата на този пасаж и в името на „милостта“ и да не държим „сметка за зло”, представят Бога като Някой, чийто морален стандарт отразява повече този на съвременните либерални общества, отколкото стандарта, разкрит в Писанията. Така, за да не обидим някого, не говорим по главните теми, адресирани в учението на Христос, като освещението, ученичеството, противопоставянето на духовната тъмнина, а представяме едно „човекоцентрично“ християнство, в което Бог действа главно, за да направи земния ни живот по-добър. Използвам кавички за „човекоцентрично“, защото това християнство само изглежда, че е от полза на човека, а всъщност то не помага на вярващите в най-важните въпроси, след като повярват в Христос – как чрез познание на Бога да израстват в святост, като надделяват над плътта, устояват на светските изкушения и имат превес над демоничното. Единственото истинско човекоцентрично християнство е това, което преди всичко е Богоцентрично – тази вяра, основана на Христовото дело на кръста, която ни дава достъп до Бога, в Когото пребъдваме, ходейки в пътя на Христовото учение и в общение със Святия Дух. Само в този път можем да намерим онова добро, което този свят не може да ни даде, нито може да ни отнеме – живот в общение с Бога, в свобода от греха и триумф над духовната тъмнина.

Подобно на „човекоцентричното”  християнство, онези, които възприемат 1 Коринтяни 13 за основополагаща за благовестието, водени от изкривено тълкуване на „милост” и да не държим „сметка за зло”, представят едно „човекоцентрично” евангелие на погиващия свят. Така мнозина наричат греха „съкрушеност” или „слабост” и приканват „съкрушените” да дойдат при Изцелителя – Исус Христос. Важно е да отбележа, че не е неправилно разбирането за връзката между греха и съкрушеността. Омразата, непростителността и огорчението в сърцата на хората рядко са там без причина – те са най-често реакция към несправедливото отношение на други хора. Хората, които имат множество сексуални партньори, често са хора, които са преживяли отхвърляне в миналото и сега се опитват да намерят приемането и близостта, които са им липсвали. Хората, които лъжат, често са подтикнати от страх или вина, отново плод на някакво преживяване в миналото. Крадците крадат, защото живеят в липса, така са били научени от техните родители или са живели в общност, в която кражбата е норма на поведение. За почти всеки вид греховно поведение можем да посочим причина в миналото на човека и няма да сме сбъркали.

Но пътят към изцелението минава през покаянието, което е невъзможно, ако човек не нарече греха с правилното му име, не осъзнае своята отговорност за поведението си, не поиска прошка от Бога и не вземе решение в сърцето си, че от този ден нататък той ще третира греха като враг, над когото трябва да надделее чрез силата на Божия Дух в него. Разбира се, това се случва, след като човекът е приел възкръсналият Божи Син Исус Христос за единствен път, не само на спасение от наказанието за греха – отделяне от Бога на земята и вечно отделяне в ада след смъртта – но и от властта на самия грях. Само това евангелие може да спаси човека, т.е. да новороди духа му, да освети душата му и един ден да възкреси тялото му при възкресението на праведните.

За финално доказателство, че 1 Коринтяни 13 не е генералното описание за библейската любов, ще дам няколко примера от Новия Завет, в които виждаме Господ Исус Христос и неговите апостоли да вършат неща, които са противоположни на изброените описания за любовта в тази глава.

1. Апостол Павел открито се „възпротивява” на апостол Петър заради това, че не постъпва „точно според истината на благовестието“ (Галатяни 2:1114). Т.е. той ясно му говори за неговата грешка, вместо да не „държи сметка за зло” (1 Коринтяни 13:5)

2. Павел казва в прав текст на църквата в Галатия, че Петър, Варнава и други братя са „лицемерствали” (Галатяни 2:13), вместо да „премълчи всичко” (1 Коринтяни 13:7) и да се „радва заедно с истината” (1 Коринтяни 13:6), че все пак Петър има и добри страни.

3. Как можем да прилагаме заръки като тази на Павел относно дяконите: „първо да се изпитват и после да стават дякони, ако са непорочни” (1 Тимотей 3:10), ако сме задължени никога да не държим „сметка за зло” и „всичко” да търпим?

4. Как може Исус да хвали църквата в Ефес така: „изпитал онези, които наричат себе си апостоли (а не са), и си ги разкрил като лъжливи” (Откровение 2:2), ако любовта „на всичко хваща вяра” (1 Коринтяни 13:7)?

5. Как може Исус да казва на църквата в Тиатир: „имам против тебе това, че търпиш жената Йезавел” (Откровение 2:20), ако трябва „всичко да търпим”? Как може Той да казва за Йезавел „ще я тръшна на болнично легло; и ще потопя в голяма скръб онези, които прелюбодействат с нея… и децата ѝ ще погубя с мор” (Откровение 2:22-23), ако любовта е „милостива”?

6. Щом любовта „не се раздразнява” и „не безобразничи”, тогава защо Исус си прави „бич от върви” и изпъжда от храма продавачите и онези, които обменят пари, и преобръща масите им (Йоан 2:15)? Защо Павел пише за онези, които разпространяват учението сред галатяните, че обрязването е задължително за спасение: „Да бяха се скопили онези, които ви заблуждават!” (Галатяни 5:12, НП)? Защо нарича лъжеучителите „псета” (Филипяни 3:2)? Защо казва: „Който не обича Господа, да бъде проклет” (1 Коринтяни 16:22)?

7. Щом любовта „не се превъзнася”, тогава защо Павел казва: „истинското обрязване сме ние” (Филипяни 3:3), а Йоан: „Ние сме от Бога; който познава Бога, нас слуша; който не е от Бога, не ни слуша.” (1 Йоаново 4:6)?

Очевидно за Господ Исус и неговите апостоли има нещо по-висше от това как ще се почувства даден човек от по-резки думи или от категорични изявления. Това нещо е истинската библейска любов, която се ръководи и е основана на принципите на Христовото учение, защото само чрез него можем да имаме правилно разбираме относно начина, по който любовта трябва да се изразява в даден контекст. Любовта, за която Павел пише в 1 Коринтяни 13, има конкретно място в живота на християните – има контекст за нея.

Как да разбираме 1 Коринтяни 13 глава

Ако 1 Коринтяни 13 не е генералната дефиниция на библейската любов, тогава как да разбираме тази глава? Ако тя не беше толкова често цитирана и прилагана неправилно в християнските среди, този въпрос би бил ненужен, защото отговорът му е същият като отговорът за тълкуванието на който и да е друг библейски пасаж – В КОНТЕКСТ. Може да звучи шокиращо, дори плашещо за някои, но контекстът на 1 Коринтяни 13 глава е поучението на апостол Павел за правилния начин на поведение в църковните събрания, особено що се отнася за практиката на духовните дарби. Последният стих от 1 Коринтяни 12 е:

„Копнейте за по-големите дарби, а при все това аз ви показвам един по-превъзходен път.“ (1 Коринтяни 12:31)

Затова очакваме Павел в следващата глава да говори за този път. Той именно това прави:

„Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам…“ (1 Коринтяни 13:1)

Значи по-превъзходният път е любовта! Но път за какво? За упражнението на дарбите, разбира се! В предната глава, след като изброява девет дарби на Святия Дух, апостол Павел казва на коринтяните, че дарбите са дадени по усмотрение на Духа, че са за обща полза на църквата, като ги наставлява да не презират онези дарби, които според тях са по-нисши, нито да очакват всички в събранието да имат едни и същи дарби. За да даде генерално решение на междуличностните проблеми, създали се покрай употребата на дарбите в коринтската църква – презрение към онези с привидно по-малките дарби, завист към онези с привидно по-големите – Павел посочва пътя на любовта. Той казва, че нито говоренето на езици, нито дарба пророкуване, нито дарба знание, нито дарба вяра, нито дарба даване („подпомагане“) имат стойност, ако мотивацията ни при употреба на дарбите, както и отношението ни към другите, които ги употребяват, не е любов, описана с различните прилагателни. Нека да дадем няколко примерни ситуации, които можем да си представим от контекста на 12-та глава.

Онези, които са приети за по-надарени, могат да са изкушени да действат по неправилен начин спрямо другите, затова апостолът им казва, че те трябва да подхождат с търпение към по-слабо надарените, както и да не се превъзнасят, гордеят и безобразничат поради своите дарби. От друга страна, онези, които са счетени за по-малко надарени, не трябва да завиждат на по-надарените. Нито една от двете групи не трябва да търси своето – търсене на специална почит от по-надарените или търсене на утеха поради чувства на онеправданост от по-малко надарените.

Вярващите, на които са им дадени дарби на откровение – пророчество, знание или тълкуване на езици – могат да бъдат изкушени да съдят другите в събранието, особено ако получават послания под формата на изобличение или поправление. Затова Павел ги напътства, че те трябва да имат отношение на милост и по никакъв повод да не се поддават на злорадство или удоволстване в нечие падение. Тяхната радост, както и радостта на изобличените, трябва да бъде в това, че истината се изявява.

Всички – и повече, и по-малко надарените – са призвани да не се поддават на раздразнение и на злопаметност относно неправилното поведение на другите в събранието, но да премълчават и да търпят чуждите грешки, в името на това събранията да протичат възможно най-добре. Затова ако всички имат положително отношение един към друг, като вярват най-доброто за другия, с надежда очакват това добро да се прояви  и изтърпяват всичко в името на това – практикуването на дарбите да се случва по най-благоприятния начин.

Апостолът завършва с това, че чрез дарбите на откровение получаваме само частична информация, затова не трябва да гледаме на тях като на върховна цел или придобивка, като посочва, че вярата, надеждата и любовта са по-висши – отношението към вярващите, описано в предходните стихове, защото то ще остане в събранието! Никой няма да помни пророчествата и откровенията след време, но резултатът от отношението, с което сме ги предали, ще остане в съзнанието на църквата тук на земята. Така и един ден, когато няма да имаме нужда от пророчества или слова на знание, а всички ще виждаме ясно всичко в духовния свят, ще останат с нас само тези духовни придобивки, с които сме изградили взаимоотношения на близост с другите вярващи, а именно верността, очакването на доброто и любовта.

Способността да имаме това отношение към вярващите в събранието, описано в 1 Коринтяни 13, е духовен дар сам по себе си, защото е казано:

„Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче… ще се прекратят“ (1 Коринтяни 13:8)

Нямаше да се говори за „другите дарби“, ако тя самата не беше дар. Това е причината, поради която някои християнски течения правят разлика между „дарби“ и „благодати“, като вторите те тълкуват като свръхествени добродетели, дадени на вярващите, чрез които те отразяват Божието морално съвършенство в даден момент за определена цел. За да не отивам отвъд това, което словото ясно казва, аз съм по-скоро склонна да приема описанията за любовта в тази глава като онези нейни проявления, които е подобаващо да се изразят в контекста на използването на дарбите. Иначе казано, с тези свои думи в 1 Коринтяни 13-та глава апостолът казва на вярващите в Коринт: ако имате любов един към друг, няма да се сравнявате помежду си, нито ще завиждате на по-надарените, нито ще се превъзнасяте пред по-малко надарените, а ще претърпявате чуждите грешки и слабости, защото ще сте задвижвани от милост към братята и сестрите, искрена вяра и надежда, че ще видите Божието най-добро да се прояви в живота им. Любовта в този контекст се проявява така – с тези нейни характеристики, защото само те са потребни. Тези характеристики не са нейното пълно или генерално описание, а са онези страни от нея, които са потребни за църковното събрание в контекста на служенето с дарбите.

Това не отнема от факта, че любовта е дар, в смисъл, че ние придобиваме любов от Бога, когато пребъдваме в Него, защото Самият Бог е любов (1 Йоаново 4:816). Но пътят за придобиване на любов в нейната пълнота, съвършенство и баланс – онази любов, която Самият Бог дефинира като „любов“ – остава същият: пребъдване в словото на Христос и живот, изживян в посвещение на учението Му на думи и дела. Затова и Павел продължава своето послание към църквата в Коринт, като изяснява и предава Христовото учение – припомня им благовестието, обещаното възкресение на телата (1 Коринтяни 15) и ги наставлява: „Бдете, стойте твърдо във вярата, бъдете мъжествени, укрепявайте се!“ (1 Коринтяни 16:13).

Живот, посветен на Христовото учение – нашата любов към онези, които все още не познават Бога

Посред думите на Христос относно Своето и нашето освещение чрез истината, което е словото, Той казва на Бащата:

„Както Ти прати Мене в света, така и Аз пратих тях в света“ (Йоан 17:18)

Както видяхме, Бащата изпраща Христос в света, за да живее и проповядва Неговото слово – учението на Бащата – и да даде живота си за нас. По същия начин Христос изпраща нас сред погиващия свят, за да им занесем вестта за спасението, което те могат да получат чрез покаяние и вяра в Него, и новорождението, което следва искрената изповед на Христос като Спасител и Господар.

Да не забравяме, обаче, че Христос не ни изпрати само да предаваме благата вест за спасението чрез Него – Той ни изпрати да правим ученици:

„Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. И така, идете и създавайте ученици измежду всички народи, и ги кръщавайте в името на Отца и Сина, и Святия Дух, като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал. И, ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света.“ (Матей 28:18-20)

Видяхме, че учението, което Исус получава от Бащата, е същото като това, което Той предава на Своите ученици, и същото, което апостолите предават на повярвалите след тях и което под водителството на Святия Дух те синтезират в Новозаветните Писания. Господ, в Своето провидение, най-вероятно имайки предвид какви времена ще настанат, в тези два стиха поточнява, че учението, което апостолите ще предадат, е наставлението да пазим „всичко, което Исус им е заповядал“. Отново виждаме задължителния христоцентризъм в учението, което ни е предадено, както и нуждата то да бъде предавано в неговата цялост. Става ясно, че независимо от индивидуалността, дарбите и подхода на даден проповедник, учението, което той или тя предава предава, трябва да бъде фокусирано върху Исус Христос – Неговото изкупително дело и Неговото учение в пълнотата, в която то е предадено в Новозаветните Писания. Отново посочвам статиите „Каква е целта на вярата ни?“, „Коя е „правата вяра“?“ и „Лъжеслужители, облечени в истина“, където можете в детайли да изследвате разликите между Христовото учение и лъжепророческия дух. Статиите „Какво би проповядвал Исус?“, „Внимавай на доктрината си!“ и „Възможно ли е Исус да МРАЗИ някои доктрини?“ от своя страна ни отрезвяват относно важността на това да имаме правилно учение.

В някои християнски среди се говори за Христовото учение като за нещо базисно и елементарно. За него се говори все едно то е нещо, което чуваме и разбираме в началото на вярата ни, но след това настъпва „зрялостта“ и ние започваме да се учим на „по-дълбоки“ и „сложни“ духовни неща, често подтикнати от „откровения“ извлечени от „междустишията“ в Новия Завет и разкрити от „Духа“. „Духът“, за когото се говори в подобен контекст, обаче, ясно показва за себе си, че не е Святият Дух, защото както посочихме по-горе, Святият Дух действа христоцентрично и ни учи на Христовото учение такова, каквото е в Новозаветните Писания. За този вид заблуда ни предупреждава апостол Йоан:

„Бъдете бдителни към себе си, да не изгубите онова, което сте изработили, но да получите пълна награда. Никой, който върви напред и не пребъдва в Христовото учение, няма Бога; този, който стои в учението, той има и Отца, и Сина.“ (2 Йоаново 1:8-9)

Делото на кръщение на повярвалите в „името на Отца, и Сина и Святия Дух“ освен че представлява физически акт на потапяне във вода, който има животопроменящо влияние в духовния свят (вижте статията „Кръщение във вода“), в контекста на това, което предаваме на новоповярвалите, ни насочва към базисната, но често пренебрегвана истина: учението, което носим и което предаваме не е „наше“. Както видяхме, учението, както „всяко дадено добро и всеки съвършен дар“, идва от Небесния Баща, предадено е на Исус и след това е предадено от апостолите, под ръководството на Святия Дух. Затова наставлението „идете и създавайте ученици“ е наставление да създаваме Негови ученици, а не свои! Ние не предаваме нашето разбиране за Неговото учение – ние предаваме Неговото учение. Когато имаме това разбиране ще бъдем предпазени от многобройни грешки, доктринални изкривявания и грехове, като най-главният от тях е гордостта и себеиздигането, което, както разбираме от апостол Павел, е бил проблем и в ранната църква (Фил. 2:22). Но ако ние имаме Христовото учение, самият процес, чрез който ние предаваме това учение, което е дошло до нас от Бащата чрез Сина и апостолите, водени от Духа, е такъв, че ни предпазва от гордост:

 „Който говори от себе си, търси своята собствена прослава; а който търси славата на Онзи, Който Го е пратил, Той е истинен и в Него няма неправда.“ (Йоан 7:18)

Учението, което предаваме, е на Бога, а ние сме само негови носители – посланици на вестта, която Нашият Цар иска да предаде на човечеството:

„А всичко е от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез Исус Христос и даде на нас да служим за примирение; т. е. че Бог в Христос примири света със Себе Си, като не вменяваше на човеците прегрешенията им, и повери на нас посланието на примирението. И така от Христова страна сме посланици, като че Бог чрез нас умолява; молим ви от Христова страна, примирете се с Бога, Който за нас направи грешен Онзи, Който не знаеше грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога.“ (2 Кор. 5:18-19)

Как можем ние ефективно да правим Христови ученици? Разбира се, първата стъпка е ние самите да сме Христови ученици. Както научаваме в статията „Израстване в Бога и истинската победа над врага“, ние сме призвани към духовна зрялост и да ходим в победа над духовните ни врагове. Нашият Учител, обаче, е Исус Христос и Неговото учение – това, което трябва да усвоим, защото то е в основата на всички принципи на духовен растеж.

Как можем да сме сигурни, че имаме Христовото учение и, че сме Христови ученици? Исус казва:

„По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си.“ (Йоан 13:35)

Апостол Йоан поточнява:

„По това познаваме, че обичаме Божиите чеда, когато обичаме Бога и изпълняваме Неговите заповеди, защото това е любов към Бога: да пазим Неговите заповеди;…“ (1 Йоаново 5:2-3)

Затова пътят към това да бъдем ефективни в правенето на ученици минава през нашето собствено израстване в любов към Бога и към братята и сестрите ни във вярата. Това, от своя страна, е възможно ако ние самите постоянстваме в изучаването и израстваме в разбирането ни за Христовото учение, което ни направи способни и да го прилагаме на практика в нашия собствен живот.

Заключителни мисли

Учението на Господа не само прави нас самите подобни на Христос и така демонстрираме Неговия характер, но и чрез учението Му ние се превръщаме в способни благовестители и хора, които действително правят Христови ученици, като учат другите на Христовото учение.

Когато четем посланията на Исус към седемте църкви в Откровение, виждаме една тема, която Господ засяга във всяко едно от тях. Спрямо тази тема Той хвали и насърчава едни, а други укорява, предупреждава и призовава към покаяние. Църквата в Ефес Той поздравява, че са разкрили лъжливите апостоли (Откровение 2:2); църквата в Смирна насърчава за това, че са устояли на клеветите на лъжебратя сред тях (Откровение 2:9); църквите в Пергам и Тиатир упреква, че толерират лъжеучения (Откровение 2:14-1520), като някои от Тиатир насърчава, че са устояли на лъжеученията (Откровение 2:24); църквата в Сардис насърчава да си спомнят първоначалното учение, което са приели (Откровение 3:3); църквата във Филаделфия насърчава, че въпреки малката им сила са опазили Словото Му (Откровение 3:8); църквата в Лаодикия насърчава да чуят гласа Му – идентично с това да се вслушат в думите Му (Откровение 3:20).

Това, което Възкръсналият Господ най-много изпитва и търси сред вярващите, е познаване и пазене на Неговото слово – да бъдем хора, чийто живот е предаден на Христовото учение на думи и дела. Това е изпълнението на двете най-големи заповеди – да обичаме Бога и да обичаме ближните както себе си.

Живеем ли в Христовото учение, ние живеем свързани с Христос по същия начин, по който Той е живял свързан с Небесния Баща. Когато „Христовото слово се вселява“ в нас (Колосяни 3:16), така имаме общение със Святия Дух, защото Той и думите на Христос са едно. Така, пребъдвайки в Духа, Той ни разкрива Христос, а живеем ли свързани с Христос, Божият Син, ни разкрива Бащата. Живот в Христовото учение е начинът, по който ние обичаме Бога – изпълнение на най-голямата заповед, защото той е пътят към близостта с нас, за която Бог копнее.

Живеем ли в Христовото учение, чрез което живеем в най-дълбока близост с Бога, то ще ни преобрази и направи христоподобни – в мисли, отношение, думи и дела. Това е най-голямата любов, която можем да изразим към самите себе си. Понеже ние не сме свои си, а сме купени с цена (1 Коринтяни 6:201 Коринтяни 7:23), ние сме длъжни да полагаме най-старателни грижи за себе си, а това е да живеем напълно потопени в Христовото учение. Имаме ли тази любов към себе си, ние можем по същия начин да я изразяваме и към другите, като сме носители на Христовото учение на думи и на дела. Така християните сме призвани „с пълна мъдрост да се учим и увещаваме“ един другиго (Колосяни 3:16), а на невярващите да сме „винаги готови“ да отговаряме относно нашата надежда в Христос (1 Петрово 3:15) и при всяка възможност да предаваме благата вест, която е „Божия сила за спасение на всеки, който вярва“ (Римляни 1:16).

Пребъдването в Христовото учение, чрез което пребъдваме в Самия Христос, е също така начинът, по който можем да получаваме нещата, които искаме от Господ:

„Ако пребъдете в Мен и думите Ми пребъдат във вас, искайте каквото и да желаете и ще ви се сбъдне.” (Йоан 15:7)

Това е защото

„…ако просим нещо по Неговата воля, Той ни слуша; и ако знаем, че ни слуша, за каквото и да попросим, знаем, че получаваме това, което сме просили от Него.” (1 Йоаново 5:14)

Волята на Бога към нас е изразена в учението на Господ Исус Христос.

След като получим разбиране относно жизненоважната роля на Христовото учение в живота на вярващия, можем по-ясно да разберем разказа за Марта и Мария:

„И като вървяха по пътя, Той влезе в едно село; и някоя си жена на име Марта Го прие у дома си. Тя имаше сестра на име Мария, която седна при нозете на Господа и слушаше словото Му. А Марта, понеже се улисваше в голямо шетане, пристъпи и каза: Господи, не Те ли е грижа, че сестра ми ме остави сама да прислужвам? Кажи да ми помогне. Но Господ отговори: Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща; но едно е потребно; и Мария избра добрата част, която няма да се отнеме от нея.” (Лука 10:38-42)

Разбираме защо „едно е потребно“ – защото слушането на Господнето слово, вникване в посланието Му, разбиране на учението Му ще ни доведе до това място на близост и познаване на Бога, в което ние ще израстваме в подобие на Христос и ще бъдем способни да спомагаме спасението и израстването и на други:

„…бъди образец за вярващите чрез слово, поведение, любов, дух[1], вяра и чистота… посвети се на четене на Писанието, наставление и поучаване.“ (1 Тимотей 4:1-13)

„Внимавай за самия себе си, както и за учението. Постоянствай в тези неща, защото като постъпваш така, ще спасиш и себе си, и слушателите си.“ (1 Тимотей 4:16)

„Старай се да се представиш одобрен пред Бога работник, който няма от какво да се срамува, като излагаш право словото на истината.“ (2 Тимотей 2:15)

„Заръчвам ти пред Бога и пред Христос Исус, Който ще съди живите и мъртвите, и предвид на явяването Му и царуването Му: Проповядвай словото, настоявай навреме и не навреме, изобличавай, порицавай, увещавай с голямо търпение и непрестанно поучаване.“ (2 Тимотей 4:1-2)

„Много мир имат онези, които обичат Твоя закон,

и за тях няма препятствия, за да се препъват.“ 

                                                                           (Псалм 119:165)


Екипът на Пророчески Глас иска да ви напомни думите на апостол Яков: „Бъдете и изпълнители на словото, а не само слушатели, да лъжете себе си.“ (Яков 1:22) Насърчаваме ви да изберете поне една истина от посланието, което прочетохте, и да я приложите във вашия живот. Можете да споделите вашите мисли, въпроси, и начинът, по който сте приложили наученото, на нашата фейсбук страница.

Сподели в