Самоубийството и християните (1-ва част)

Самоубийството е една от епидемиите на съвременното общество, за която обаче малцина дръзват да говорят. Може би няма човек, който да не е изгубил роднина, приятел или познат от ръката на това зло. Шокът, травмите и последствията от самоубийството нямат социален и психологически аналог. И до днес си спомням  моментите, в които научавах за мои познати (далечен родственик; бивш съученик, с който сме делили един чин; съученик на сина ми; жена на приятел), сложили край на живота си.

Разбираемо е, че хората без Бог могат да станат лесна жертва на отчаянието поради липсата на надежда, която произтича от завета с Всемогъщия. Трудното за възприемане е, че тази епидемия взема хиляди жертви и между стените на Църквата – както от т.нар. „миряни“, така и от духовенството. Дори и някои от най-популярните имена в съвременното християнство (Орал Робъртс, Рик Уорън) са губели деца от ръката на това чудовище.

В тази първа част на статията съм включил свидетелството на друг служител с подобен опит, пастор Линет Хюз, което вярвам, че ще хвърли допълнителна светлина върху проблема.

Във втората част ще разгледам практически стъпки, които човек може да предприеме, за да неутрализира депресията и отчаянието, които са главната причина за повечето самоубийства.

Ето и историята на пастор Линет:

„В ранния съботен следобед на 16-ти декември 1961-ва година моят баща сложи дулото на 38-калибровия револвер на дясното си слепоочие, натисна спусъка и направи не само смъртоносна дупка в своя мозък, но също и, метафорично казано, дупка в сърцата на неговите деца. През 2002-ра година синът ми направи същото, а през 2010-та година сестра ми сложи край на живота си.“

Смъртта чрез самоубийство на някого, когото обичаш, е като драстична и насилствена ампутация без упойка. Никой не може да опише болката, нито има скала, която да я измери. В много аспекти самоубийството е най-трагичният завършек на нечий живот. То е акт на отчаяние и трагично събитие за семейство и приятели. Несъмнено скръбта, която то причинява, е най-осезаема за тях и може да дамгоса душите им завинаги.

На самоубийството обикновено се гледа като на себичен акт. Библията ни казва да не осъждаме, ако искаме да избегнем осъждане. Тази заповед е приложима с пълна сила, когато адресираме самоубийството. Но какво ако християнин го извърши? Може ли такова нещо да се случи? Християните не са имунизирани срещу отчаяние; дяволът е големият измамник, който иска да забравим победата, която имаме в Христос.

Някои казват, че самоубийството не може да бъде простено, защото извършителят няма възможност да се покае след извършването му. Но ние всички извършваме грехове, за които дори не осъзнаваме, че са такива. Ние всички умираме с грехове, които не сме осъзнали и за които не сме се покаяли. Знаем ли в колко битки този човек безстрашно се е бил и побеждавал преди да загуби точно тази? Ще осъди ли Бог завинаги човека, чието последно действие е грях? Не можем да мислим, че знаем отговора за всяка ситуация. Бог е единственият праведен Съдия. Властта да съди принадлежи на Него и Той е дал власт на Исус да прави това (Йоан 5:22), а не нас.

Разбира се, ние можем да отсъдим, че самоубийството е неправилен начин за разрешаване на проблемите, но съдбата относно вечността трябва да я оставим на Бог. Ние спокойно можем да му се доверим да направи правилното нещо.

„Но Господ каза на Самуил: Не гледай на лицето му, нито на високия му ръст, понеже съм го отхвърлил. Защото не гледам, както гледа човек; понеже човек гледа на лице, а Господ гледа на сърце.“ (1 Царе 16:7)

Дори когато Библията сравнява милостта със съда, заключението е, че „милостта тържествува над съда“ (Яков 2:13).

Също така Бог ще съди нашия цял християнски живот, а не само последното ни дело или грях.

Нашата реакция към личността, извършила самоубийство, трябва да е на любов и състрадание, а не на осъждение. Може би човекът се е справял с невероятно трудни проблеми, може би е бил под влиянието на емоционални вихрушки и не е могъл да мисли ясно. Още повече, че много често такива хора са страдали скришно с проблема си, като само те са знаели дълбочината на болката си. Това е печално, но също е и разбираемо.

Всеки от нас има моменти, в които губи контрол над себе си, изблици на гняв, прояви на себичност и раздразнителност, за които по-късно съжалява. Вероятно всеки от нас има и точка на пречупване, място, след което съпротивата срещу изкушението става невъзможна – или би станала, ако не беше нашата вяра да ни поддържа.

Животът поставя повече преса върху някои хора, отколкото върху други. Някои хора имат по-голяма умствена и емоционална сила от други. Когато прочета във вестника как някоя отчаяна личност не е издържала на натиска на тъмнината и е посегнала на живота си, реакцията ми не е на осъждение, а си казвам: „Ако не беше Божията благодат, това можеше да съм аз.“

С всичко това казано, самоубийството не е нещо, което Бог желае за когото и да било. 1 Коринтяни 10:13 казва: „Никакво изпитание не ви е постигнало освен това, което може да носи човек; но верен е Бог, Който няма да ви остави да бъдете изпитани повече, отколкото ви е силата, а заедно с изпитанието ще даде и изходен път, така че да можете да го издържите.“

Липсата на увереност (може и само в дадения момент) в това, което Бог е обещал, понякога е причина за това някой да извърши самоубийство. Отговорът за отчаянието и безнадеждността е вяра в Бог. Ние трябва винаги да помним, че имаме Бог, Който ни обича и се грижи за нас и Който е обещал да ни избави от всички житейски изпитания (или да ни даде сила да ги издържим), ако поставим упованието си в Него.

Хората се самоубиват поради една главна причина: те не могат да повярват, че животът им е достатъчно ценен, за да продължат да го живеят. Отчаяние, безнадеждност, депресия, неосъзнаване на собствената си стойност – това са убийците.

Вярвам, че като християни ние не трябва да се фокусираме толкова на това дали самоубилите се са на небето, а да помогнем на хората от тези рискови групи да открият надеждата и радостта от живота. Нашият най-спешен проблем не е моралността на самоубийството, а духовното и умствено отчаяние, което докарва хората до него. Можем спокойно да поверим близките ни, които са умрели от собствената си ръка в ръката на милостивия Бог.

„Ти не би направил такова нещо, да убиеш праведния заедно с нечестивия, така че праведният да бъде като нечестивия! Ти не би направил това! Няма ли Съдията на цялата земя да върши правда?“ (Битие 18:25)

Дори Исус беше запознат с този вид изкушение. Сатана се опита да го изкуши да скочи от високата кула на храма (Матей 4:6). И ако дори Самият Исус беше изкушен във ВСЯКА област, ние трябва да се въздържаме от съдене относно степента на нечие чуждо изкушение или нивото на атаката срещу някой друг.

Копнежът по небето понякога може да се смеси с желанието животът да бъде прекратен. Някой може да е в агонизиращо отчаяние и това да е причината той/тя да искат да отидат на небето. Те искат да избегнат болката и в скръбта си желаят да отидат и да бъдат с Бог, Който е обещал да избърше всяка сълза от очите им.

Аз познавам жена, която беше ужасно депресирана и имаше мисли на самоубийство. Когато тя помоли Бог да я вземе, тя ясно чу отговора Му: „Аз съм поискал да предоставиш тялото си като ЖИВА жертва, а не мъртва.“ От този момент насетне всички мисли за самоубийство изчезнаха.

Вярвам, че ако християнин извърши самоубийство, това означава, че той е изгубил всяка надежда. Надеждата е това, което поддържа вярата.

„Аз изгубих поради самоубийства баща си, сина си, съпруга си (с който бяхме разделени), сестра си… След това дъщеря ми почина от рак. Аз самата страдах от мисли за самоубийство, желаейки да отида и да бъда с Господ. Това, което ме спря, беше любовта ми към моя съпруг, както и фактът, че никога не загубих надеждата в Исус, също и вярата ми в Божията любов,  която не се проваля.”