Що е апостолско служение и има ли то почва у нас?

В днешно време е почти невъзможно да хвърлиш камък в тълпа от религиозни хора и да не удариш някой „пророк“ или „апостол“. Като федерални агенти от посредствен холивудски екшън някои от тях натикват титлите си в лицето ти още преди да си успял да се представиш при запознанство. Подобно на пръстена от „Властелинът на пръстените“ престижът, силата и знанието, които се предполага, че съпровождат тези две служения, продължават да омайват Фродо.

Незнанието, а понякога и арогантността на хора, които се опитват да оперират в тези служения, без да са призовани за това, продължават да вземат своя кръвен дан. Църквата на Исус Христос продължава да дава ненужни жертви във войната за човешките души! Както библейският цар Озия, чиято амбиция го накара да се опита да служи като свещеник (за което плати ужасна цена, 2 Летописи 26:16), така и много от тези хора и техните последователи трябва да платят цена, която не могат да си позволят.

Казват, че Саул (царят, избран по настояване на хората) обикновено идва преди Давид (Божия помазаник). Очевидно такава последователност може да се открие и при възстановяването на апостолското служение в Църквата. Въпреки че почти във всяко поколение е имало хора, изпратени с послания и мандат от Бог, като цяло това служение е почти изчезнало след дните на ранната църква. Преди края на тази ера обаче ние ще го видим възстановено и то, в комбинация с другите служения, изброени в Ефесяни 4:11, ще помогне на Църквата да достигне „ръста на Христовата пълнота“.

Други хора отричат, че апостолското служение е за днес. Форматът на настоящата статия не ми позволява да се спра на всеки от аргументите им поотделно. Само ще посоча, че според Посланието до ефесяните, 4-та глава продължаващото динамично единство на всичките пет служения (апостол, пророк, евангелизатор, учител и пастор) е главната предпоставка за това Тялото да достигне „ръста на Христовата пълнота“. Ако дори само едно служение липсва, това израстване става невъзможно. Фактът, че Христовото Тяло все още расте, прави апостолското служение настояща необходимост.

Обратно към сравнението със Саул и Давид… В края на миналия век един известен (и противоречив) американски теолог се опита да канализира това, което той смяташе, че е вълна на възстановяване на апостолския офис. Тенденцията изглеждаше примамлива (кой би отказал малко влияние и престиж, особено в името на Христос) и към него бързо се присъединиха рояци от „апостоли“ и „пророци“. Оформи се международна пирамидална структура, целяща да обхване цялата земя. Хора, които не биха се квалифицирали за дякони в местна църква, поемаха „лидерство“ над нации и дори над континенти! Проповядваха се теории, че всяка местна църква трябва да е под авторитета на тези „славни“ апостоли. Пастири на зряла възраст се държаха като малки деца и търсеха тяхното „бащинство“. Тези „апостоли“ поемаха властта върху църкви и служения, които не бяха създали. Всичко, до което се докоснеха, ставаше „апостолско“: доктрина, общение, библейски училища… Ако някой отказваше да се качи на „апостолския влак“, биваше маргинализиран, както случайните минувачи пред Народното събрание по време на протестите през 1989 г., които оставаха пасивни, когато някой изревеше „КОЙ НЕ СКАЧА Е ЧЕРВЕН!“ и „вълната на промяната“ се люшнеше. Заблудата се разпространяваше в Америка, в България, по целия свят…

През юни 2005 година на конференция в София посветих две събрания, за да адресирам принципно нещата и да предупредя за тази заблуда. За съжаление дори и мои скъпоценни приятели не се отнесоха сериозно към това предупреждение и в следващите години (когато пирамидалната същност на „апостолското“ движение стана явна) някои от тях изгубиха служенията си, някои парите си, други и двете!

Означава ли това, че автентичното апостолско служение беше и е мъртво? Не, но както Давид трябваше да се крие в пещерите, докато Саул лудееше, така и някои от призованите за апостолство трябваше да бъдат „покрити“ в пещерите на този живот, където да „узреят“ за служение, в което всяка гордост и амбиция могат да се окажат фатални. Една от целите на тази статия е да ни помогне да разпознаем тези „дарове“, когато Бог ни ги открие.

Та, какво е апостол? Гръцката дума е „апостолос“, което означава пратеник. Апостолът може да е пионер, който създава църкви в нова територия; може да бъде и човек, изпратен от Бог със специално послание до група хора. Важно е да се отбележи, че не всеки, който основава църкви или има послание, е апостол. Той трябва да е изпратен от Бог и служението му да отговаря на стандарта, който може да бъде извлечен от различни пасажи в Новия Завет и който може да се сведе до следното:

1. Свръхестествен призив.
2. Знамения и чудеса, придружаващи служението.
3. Одобрен характер и в частност дълготърпение, развито в средата на интензивни преследвания.
4. Солиден опит в служение.

Двадесет и трима човека са наречени апостоли в Библията. Те могат да бъдат разделени в четири категории:

1. Самият Господ Исус е описан като Апостол (Евреи 3:1).
2. Дванадесетте апостоли на Агнето.
3. Други апостоли, отговорни за установяването на християнската доктрина (Павел и Яков, брата на Господ). Нека ги наречем „основополагащи апостоли“.
4. „Неосновополагащи апостоли“ – всички останали са включени в тази група. Съвременните апостоли принадлежат също и ЕДИНСТВЕНО към нея.

За изследване в дълбочина на този и на другите служителски офиси горещо препоръчвам книгата на Кенет Хегин „He Gave Gifts Unto Men“, базирана на посещение от Исус, в което Главата на Църквата открива на брат Хегин библейските характеристики на различните служения.