Познавам чувството на страх, който парализира с безпомощност.
Познавам чувството да се молиш, да знаеш, че там някъде Бог чува, но да не си сигурен дали ще ти отговори!
Познавам липсата на информация от страна на тогавашното ни правителство, за разлика от сега.
Познавам и пълното отричане на трагедията и липсата на мерки за нас… целокупния български народ.
Но…сега познавам любовта на Господа и силата на молитвата.
Познавам чувството да се молиш и да си уверен, че Бог не само чува, но и отговаря!
Познавам силата на Неговите обещания, които не ми гарантират липса на трудности в живота, но ми дават увереност, че и през огън и вода, даже и в долината на мрачната сянка ако ходя, ще бъда не само победител, а ПОВЕЧЕ от победител! С НЕГО!
Познавам разрушителната сила на пандемията от Covid-19, както и свръхинформацията, достигаща до нас чрез интернет и медиите, често пъти противоположна и объркваща.
Познавам твърдите мерки и грижа на правителството за всички нас.
И имам избор… !
Аз го направих, а ти какво избра?
Ще ти разкажа за Чернобил, а за COVID -19 … избери ти!
Беше прекрасен слънчев 26 април 1986 г. Бяхме на гости в Южна България при моите родители и бях бременна в 5-ия месец. По новините споменаха за някаква ядрена авария в Чернобил, Украйна. Говорители на тогавашното ни комунистическо правителство разпалено обясняваха как не трябва да се страхуваме, защото майката Партия бди над нас.
„А мерките..? Какви мерки..? Яжте и пийте всичко, каквото си поискате, разхождайте се на слънце, тази авария е далеч от нас, поражения няма да има!”, ни убеждаваха по националния ефир. И ние им повярвахме…хапвах пресни зеленчуци, излизах на въздух и слънце. Живеех…и очаквах бебе.
До момента, в който се прибрахме във Видин и от сръбските медии разбрахме нещо напълно различно, за радиация във въздуха и за опасност, която дебне навсякъде. Не повярвах, не исках да приема, че правителството умишлено дезинформира народа си.
До момента, в който отидох на месечната женска консултация заради бременността ми. Лекарят ми каза: „Абортирай, ако не искаш детето ти или да умре преждевременно, или да гледаш „идиот” до края на дните си!”
Невярваща на ушите си промълвих: „Ама защо? Нали опасност няма? А и нали е позволено аборт до 3-ия месец, а аз съм в 5-ти?”
“Избирай!”, ми каза той.
Бяхме вече повярвали в Господа като студенти и направихме избор да запазим детето, но от това не ми стана по-леко! Поради страха и притесненията! Опитвахме се да се насърчаваме един друг, да вярваме и да мислим позитивно. Но…страхът от бъдещото състояние на бебето ме държа оставащите 4 месеца. До момента, в който родих сина си и разбрах от позната санитарка в родилното, че за тези 3-4 дни няколко родилки и бебета са починали, а някои новородени, по нейните думи, са „изроди”. Разбира се информация по медиите за това нямаше никъде.
Изписаха ни, аз притисках отпуснатото телце на синчето ни и усещах, че нещо не е наред. В следващите дни и месеци виждахме с мъжа ми, че детето не се развива добре. От ежемесечната детска консултация поклащаха глава и казваха: „Ще чакаме, ще тестваме и ще видим!” До 6-ия месец на бебето след безброй тестове се установи наличие на две тежки и нелечими заболявания. Детето беше почти неподвижно, но не парализирано. С отпуснати глава и крайници, непрестанно изплезен език, не можеше да си държи главата, да седи или да се обръща. А погледът в очите му беше без мисъл.
След лекарски консилиум в присъствие на двама ни диагнозата беше:
– заболяване по рождение поради Чернобил – мускулна дистрофия и наличие на умствена изостаналост;
– придобито заболяване – микроцефалия поради предозиране с витамин Д 2, който бях давала стриктно по лекарско предписание по схема.
На 6 месеца всички фонтанели на главата на детето бяха вече затворени поради лекарска грешка на предозирания Д2.
Казаха ни, че не могат да ни помогнат, даже и в Китай да отидем, лек няма. Бъдещето ще е смърт след няколко години, защото тялото и мозъкът ще растат, но поради затворените на тази възраст кости на главата, тя ще престане да расте. Мозъкът ще пръсне костите и детето ще почине. Дълбока мъка за бъдещето, гняв срещу властите и лекарите, силно разочарование от Бог и депресия разсипаха нервната ми система. Все пак като новоповярвали от 3-4 години и незнаещи достатъчно питахме стари хора във вярата какво да правим. Хора от друг град…зрели във вярата! Отговорите бяха много „утешителни”! С размахан пръст ни казваха, че детето ни страда или поради наши неизповядани грехове, или поради родствени проклятия от предците ни.
А ние и двамата, всеки поотделно, бяхме повярвали много радикално и истински в Господа. Никой не ни посочи Исус, Който казва, че в бурите на живота, никога няма да ни изостави. Бог не беше представен като един Небесен полицай, чакащ с пръчка само някой да сгреши и хоп- получава шамар от Господа. За да се смири!
Представен ни беше Бог като Някой, който е толкова строг, че, за да доведе родителите на покаяние, ще им докосне детето с болест. Примерът беше, ако искаш една крава да върви след теб, просто й вземи теленцето и тя ще те следва.
Не остана наша мисъл неизследвана, не остана наша дума непретеглена в опитите ни да се самоизследваме в какво грешим, в опитите ни да се смирим и да придобием Божието благоволение, което да изцери детето.
А молитвите ни за него бяха почти денонощни, но без видим резултат! А през това време детето се влоши дотолкова, че специалистите се уплашиха за живота му.
Като едни от първите повярвали във Видин, бяхме започнали и домашна църква, бяха повярвали доста хора. Същевременно мъжът ми два пъти беше уволняван от учителската професия, поради това че е вярващ християнин – евангелист. Затова започна работа като хамалин, за да ни храни. След многократни разпити и заплахи от страна на властите да спрем да се събираме, документите на мъжа ми бяха подготвени за интерниране в Белене. Трудности отвън, терзания отвътре и един кънтящ въпрос: „Защо, Господи?”, на който тогава нямахме отговор.
Нямахме опит и достатъчно теологични познания, нямахме библейски книги, аудио или видео поучения от известни проповедници, нямахме интернет връзки…но въпреки неразбирането ни …ИМАХМЕ БОГ …и една стара оръфана Библия.
БОГ, КОЙТО НЕ БЕШЕ ПРОТИВ НАС, А С НАС! А ние не знаехме това!
В никакъв случай нашата „вяра” не Го задвижи! Инициативата на Неговата любов го направи. Любов, за която четяхме в Библията, даже проповядвахме в новосформирана ни църква, но беше ЛЮБОВ, която НЕ ПОЗНАВАХМЕ!
Една вечер мъжът ми се върна от работа като пребит, аз вече бях в продължителна депресия, с нервни тикове по раменете и „мравучкане” по гърба от денонощно ревящото бебе, което ставаше по-зле. Заплаках, а той ме прегърна, погали детето и каза: „Аз съм дотук! Нека да спрем с това кой лекар какво е казал, нека спрем с това кой вярващ какво е казал, да спрем с това аз и ти какво казваме! Нека да забравим, че преди сме чели Библията! Нека да започнем да я четем сега, но да молим Святия Дух да ни помогне в това, ЗА ДА РАЗБЕРЕМ БОГ КАКВО КАЗВА за нашата ситуация!”
Съгласих се, отделихме време, спряхме телевизията и разходките навън и в следващите няколко дни всеки от нас прочете Библията от кора до кора. Накрая всеки сподели изумлението си от неописуемата Божия любов, която бяхме открили там. Любов, извираща главно от страниците на Новия Завет, любов, прозираща и в историите на Стария Завет.
ЛЮБОВ, КОЯТО БЯХМЕ ТОТАЛНО ПРОПУСНАЛИ ДА ВИДИМ!
Тогава двамата се хванахме за ръце и една вечер съвсем простичко се помолихме за изцелението на детето ни. С вяра, която съвсем естествено беше дошла в сърцата ни точно посред бурята от житейски ситуации! Вяра, стъпила не върху обещанията на БОГА, а естествено дошла от опознаването на любовта Му и Самия Него! Вяра, нямаща нищо общо с нашите предишни напъни да станем по-добри, по-духовни, по-знаещи!
Отговорът на Бог не закъсня. Рязката положителна промяна за една нощ в моето здраве, със спрени нервни тикове и мравучкания по гърба ми даде криле. Даде ни мотивация и на двамата да не спираме, а ежедневно да се молим. Нямаше напъни да вярваме дали Бог ни чува, или не, нито усилия да се чудим дали ще изцели детето ни, или не! Ние простичко знаехме, че Той го прави и МУ се доверихме!
Имахме привилегията с очите си да видим чудо. За няколко дни от едно отпуснато телце с атрофирали „мускули като желе”, според думите на специалистите, детето си вдигна главата, научи се да се обръща, да седи самостоятелно и да пълзи.
Видях лично, когато безсмисленият и блуждаещ поглед в очите на детето се замени от изпълнен с живот, закачлив и смислен поглед, който си стои и до днес. Изплезеният език се прибра, той ми се усмихна и плесна с ръчички.
Днес, години по-късно, мога да кажа, че синът ни е жив и здрав, винаги е бил в нормално училище, завърши висшето си образование и други специализации.
Но най-вече сме благодарни, че е взел от нас щафетата на вярата и със самостоятелен избор в живота продължава напред с Бог!
Преживяхме Чернобил, ще преживеем и пандемията c COVID -19. С покаяние към Бог и вяра в Него!
Нека ходим в живота, преминавайки всяка буря със сигурността на Божиите обещания.
ВЯРАТА е упование в Господа, което отговорно взема предвид фактите в дадена ситуация, информира се и действа. Но действа не поради страх, а поради вяра в любовта на Небесния Баща!
Апостол Павел казва: „любовта ви да бъде все повече и повече изобилно просветена и проницателна във всичко, за да изпитвате нещата” (Филипяни 1:9-10)
Съобразявайки се с адекватните мерки за превенция в страната, нека се изпълваме с вяра, приемайки любовта на Твореца, Който казва:
„Никак няма да те оставя и никак няма да те забравя, така че дръзновено казваме: „Господ ми е помощник; няма да се убоя” (Евреи 13:5-6)
От Валентин и Ваня Дуцови, Евангелска Църква „Ново Начало”, гр. Видин
