През 90-те години имах възможността да организирам няколко семинара за Святия Дух в различни курортни селища, намиращи се в полите на Рила, в близост до родния ми Самоков. Веднъж по време на подготовката на такъв семинар, реших да изкача един от хълмовете, заобикалящи станцията, в която той щеше да се проведе.

Страната на хълма, от която предприех изкачването, беше доста стръмна и се намираше точно над планинското корито на един от Искърите, сравнително бурен в тази си част. Едно подхлъзване можеше да бъде дори фатално. Изкачването обаче се оказа по-малкия проблем. Когато стигнах върха на възвишенито, открих, че всичките му страни бяха толкова стръмни, че не позволяваха безопасно слизане. Поради специфичния си наклон пътят, по който се изкачих, също не представляваше алтернатива. Изглеждаше сякаш бях заклещен на върха на този хълм!

След кратко лутане обаче успях да открия нещо, което изглеждаше като малка пътека посред шубраците. Въпреки че водеше в посока, различна от тази, от която бях дошъл, тя беше единственият ми избор. Последвах я и след известно време успях да се добера до подножието на хълма.

Не след дълго забелязах в далечината поляна със стадо овце в единия й край. Не видях овчари, но бях доволен, че съм близо до „цивилизацията”. Излизайки на поляната от между дърветата, аз не осъзнавах обаче, че премеждията ми още не бяха приключили! Когато приближих средата на поляната, изведнъж откъм стадото изскочиха две огромни овчарски кучета, които се устремиха към мен. Секунда или две по-късно те се разделиха, като едното насочи атаката си към левия ми фланг, а другото към десния. Огледах се за пръчка или камък, но не видях нищо. Стоях безпомощен в средата на поляната, с кучетата, връхлитащи от две противоположни страни. Нямаше и време за дълги молитви. Единственото, което можех да направя, беше в сърцето си да призова Бог, Който за пореден път щеше да демонстрира верността Си към онези, които уповават в Него!

Секунди преди кучетата да достигнат до мен, от противоположната страна на гората се появи малко момиче, което извика (или изсвири) нещо и те моментално спряха атаката. Бях цял и невредим! Единственото накърнено нещо беше самочувствието ми – Бог трябваше да използва малко момиче, за да спаси „човека на вярата”. Когато по-късно мислех за случилото се, полушеговито се утешавах, че поне не бях в ситуацията на младия апостол Петър, който под натиска на едно друго малко момиче, предаде Своя Господар. Слава на Бог за Неговата милост!