Като дете нашият първороден син Йоел имаше специално взаимоотношение със своите играчки. Спомням си как една сутрин (мисля, че беше през 2003 година), докато се опитвах да дремна след изморителна нощна смяна, в просъница го чух да набира някакъв телефонен номер и гласът от другия край на линията да казва:

„Това е деветстотин и единайсет (телефонният номер за всякаква спешна помощ в САЩ). Каква е Вашата спешна нужда?“. Йоел, който по онова време беше на около пет години, отговори бързо:

„Помощ! Изгубих жълтия Пауър Рейнджър (една от любимите му играчки)!”.

Осъзнавайки в просъница, че Йоел се беше обадил на 911, скочих от леглото, грабнах телефона от ръцете му и се опитах да обясня ситуацията на оператора. Той обаче ми каза, че правилникът им изисква полицейски патрул да бъде изпратен до апартамента ни, за да провери сигнала.

Няколко минути по-късно бяхме посетени от огромен черен полицай. Докато обяснявах ситуацията, Йоел ме държеше за ръка и не смееше да мръдне. Аз го накарах да се извини на полицая за безпокойството и с това цялата авантюра приключи. По-късно Йоел сподели, че обаждането му до 911 е било вдъхновено от сцена от филма „Сам вкъщи”, в която малкият Кевин прави подобно нещо.

Обратно към специалното взаимоотношение на Йоел с неговите играчки…От ранна възраст той беше учен да вярва на Бог за всичко, включително и за тях. Специфичните отговори на молитвите му в това отношение биха заели повече място, отколкото обемът на това свидетелство позволява. Въпреки че невинаги е ходел в дадената му светлина в тази насока, аз с радост мога да кажа, че и до днес той прилага принципите, научени в детството.

„Възпитавай детето отрано в подходящия за него път и то няма да се отклони от него, дори когато остарее.” (Притчи 22:6)