От много малка животът ми е бил тясно свързан с вярата, поемал е различни завои и е преминавал през различни препятствия, но Господ винаги е присъствал по един или друг начин.
По-подробно за детството ми може да прочетете в книгата „Падение и спасение”, но кратката версия е, че мама попадна в трапа на зависимостта, когато аз бях на около 3-4 годинки. Беше 4 години на хероин и 4 – на метадон. През тези 8 години аз живях с нея, тя винаги правеше всичко за мен, работеше на 2 места, за да ми осигури нужното, обичаше ме безрезервно и общо взето никога не съм усетила тежест, единственото ми притеснение беше, че мама е болна, защото усещах, че нещо не е наред.
Татко беше повярвал още когато бях бебе и ходеше на църква всяка неделя, аз ходех с него. Вярата ми беше истинска, чиста и неподправена – детска. Молех се много за мама и когато бях 11-12-годишна се случи и първото голямо чудо. Мама спря с всичко, даже тръгна на църква и самата тя предаде живота си на Исус.
Аз обаче започнах да навлизам в една деликатна възраст и започнах с уж невинен тийнейджърски бунт, който обаче прерасна в окончателното ми отделяне от Господ, вяра и църква. Живеех си бурен тийнейджърски живот: дискотеки, момчета, алкохол и т.н. Общо взето тогава нямах никаква цел и не виждах особен смисъл от учене или от мислене за бъдещето, докато не срещнах едно момче, което на пръв поглед беше като мен, но имаше нещо различно. Станахме двойка и той започна много нежно да ме напътства към “по-правилния път”.
След няколко години, в които бяхме заедно, аз отново се бях превърнала в едно нормално момиче, което иска да постигне нещо в живота си, започнах и да мисля за смисъла на този живот… Един ден, който с нищо не показваше, че ще бъде по-различен, си стоях вкъщи и се чудех какво да правя следващата година. Пред мен бяха опциите да продължа да уча в Софийския, където не виждах нито смисъл, нито ми харесваше специалността, или да се преместя в Лондон, където живееше приятелят ми, но нямахме средства да живеем там заедно и изглеждаше малко невъзможно… общо взето нищо сигурно нямаше в главата ми за следващата година.
Отникъде се появи мисъл, много странна – „запиши се на библейско училище”, и аз започнах да си противореча, дори на глас: „Какво библейско училище? Аз дори не мисля, че вярвам в Бог вече, плюс това живея с толкова много грехове, няма как да стане!”. Обаче мисълта не изчезваше и ставаше все по-силна и по-настоятелна… Обадих се на директорката на библейското училище, която познавах от църквата на баща ми, и тя много се зарадва.
В библейското училище животът ми се преобърна, още първия ден имах лично преживяване. Трябваше да се разделя с приятеля ми, защото започнахме да ставаме твърде различни. Тогава вярвам, че намерих себе си, запознах се с моя Бог, не този на баща ми или на майка ми, вече аз градях лично взаимоотношение с Него.
Виждам Божията ръка на закрила и грижа през целия ми живот – милостта Му наистина е безгранична! Както Бог употреби приятеля ми, за да ме отклони от безпътицата и впоследствие да ме върне при Себе Си, така Той чрез мен намери път и към неговото сърце. След решението да възстановя взаимоотношението си с Исус знам, че да се омъжа именно за този човек е най-доброто решение, което съм взела в живота си и знам, че Господ е с нас.
Сега, когато гледам назад, ми е лесно да кажа, че виждам всяка намеса на Бог в живота ми и не си представям как бих могла да живея без Него.
от Валентина Каролева
