Свидетелство
В Евангелието от Матей 7:13-14 четем: „Влезте през тясната врата; защото широка е вратата и пространен е пътят, който води в погибел, и мнозина са онези, които минават през тях. Понеже тясна е портата и стеснен е пътят, който води към живот, и малцина са онези, които ги намират.”
1973 година, шест години след началото на съживлението, тежко се разболя най-младата наша сътрудничка от племето зулу – Лидия Дюбе. Тя се намираше в една малка болница в мисията Ква Сизабанту, където за нея се молехме много и усърдно. Въпреки това, нашите молитви не помагаха. Болната ставаше все по-зле и по-зле. Като видях, че това повече не може да продължава, повиках родителите ѝ и им казах да говорят с лекарите, тъй като молитвите за нея нямаха резултат. (По-късно се убедихме, че в случая се бяха изпълнили думите от Писанията, че Господ действа много над нашите желания, молби и разбирания).
С това, че посъветвах родителите на Лидия да се консултират с лекарите, искам да подчертая, че ние не сме против медицинската помощ, а сме благодарни на Бога за нея и за това, че Той дава на лекарите мъдрост и знания да помагат на хората в техните телесни страдания. Бащата и майката на болната ме помолиха да отида заедно с тях.
Без да отлагаме, ние се насочихме към един добър специалист, който подложи Лидия на обстойно изследване, което показа силно нарушена функция на бъбреците. Беше назначен интензивен курс на лечение, който, за съжаление, не даде резултати. Затова повторно се срещнахме с лекаря. След прегледа на Лидия той установи, че тя има тежка форма на широко разпространената в Южна Африка тропическа болест, поради което се налагаше срочна хоспитализация. Въпреки лечението, състоянието на пациентката се подобри за кратко време, след което настъпи рязко влошаване, и това ни накара да се обърнем към други, по-висшестоящи медицински инстанции. Там беше допълнително диагностицирано тежко увреждане на черния дроб, за което беше назначено съответстващо лечение, което също не даде никакъв резултат.
Ходейки от лекар на лекар, ние не можехме да разберем какво се случва. Много по-късно, след като Господ извърши това, което беше определил, разбрахме значението на всичко, което Лидия преживя. За съжаление, ние, хората, сме толкова късогледи и слепи, че често сме неспособни да разпознаем волята на Бога в това, което се случва с нас. В такива моменти сме склонни да мислим, че всичко се проваля, всичко е обидно, несправедливо и нелепо, и е някакво стечение на случайни обстоятелства. В такива минути на мъка и отчаяние често не можем да видим в постигналото ни нещастие могъщата, управляващата ръка на Този, Който знае и предвижда всичко предварително.
Изпълнявайки заръките на лекарите, давайки на Лидия всички лекарства, с горчивина забелязвахме, че те не само не ѝ помагаха, но като че ли още повече влошаваха нейното и без това тежко състояние. Виждайки заплахата от приближаващата се смърт, спешно я заведохме в болница. Без да крият от нас сериозността на положението, специалистите казаха, че тя е развила симптоми на тежка сърдечна, бъбречна и чернодробна недостатъчност и че ако веднага не я оставим в болница, ще умре.
След това заключение попитах родителите на Лидия в кой град и в коя болница биха искали да настанят своята дъщеря. Нейният баща каза, че желае Лидия сама да реши този въпрос. Когато се обърнахме към девойката, тя изяви желание да остане в Ква Сизабанту и, ако е угодно на Господа, да умре сред близки хора и роднини. Като поразмислих казах, че това няма да е лесно, защото в мисията винаги има много хора и всички помещения, с които разполагаме, са препълнени. Но изведнъж си спомних за нашата стара, отдалечена от останалите постройки къщичка, в която нашите служители се уединяваха за молитвено служение и близко общение с Господа. Така въпросът беше решен и ние сложихме смъртно болната девойка в нашата молитвена къщичка. Скоро след това разбрахме, че всичко, което се случваше с Лидия, не е случайно и че Бог, ако може така да се изразя, чрез нейната болест написа за нас една безценна книга за Неговите откровения.
В малката къща при Лидия стояха някои от нейните роднини, а също и служители от мисията, които се грижеха за нея, като се стараеха чрез грижите и любовта си поне да облекчат нейните мъчителни, предсмъртни страдания. В продължение на няколко седмици тя не можеше да приема храна, почти нищо не пиеше и имаше ужасни болки. Но странното и необичайно за нас беше това, че колкото по-тежко ставаше нейното телесно състояние и колкото по-нетърпими ставаха болките ѝ, толкова по-ясно се проявяваше нейният вътрешен духовен живот, толкова по-близък и отчетлив беше нейният контакт с Бога. И всичко това за мен беше едно велико откровение от Господа, защото в практиката на моя живот аз постоянно се сблъсквам с това, че колкото се влошаваше състоянието на някой болен, толкова по-нервен, раздразнителен и нетърпим за околните ставаше той, принасяйки с това, разбира се, радост на дявола и печал на Бога. Що се отнася до Лидия всичко беше обратното. Когато забелязвахме на лицето ѝ отражение на особено силно телесно страдание, ние тихо си казвахме един на друг, че сега трябва много внимателно да слушаме това, което тя говори. Така ние можехме да научим особено дълбоки духовни истини, които ѝ откриваше Господ.
А тези, които в тези моменти седяха около леглото ѝ, записваха онова, което изсъхналите ѝ устни произнасяха. В течение на много дни и нощи, като насън, тя отново и отново повтаряше: „О, да! Пътят към Небето – това е труден път!“ От време на време с тих, едва доловим шепот, тя преразказваше видяното и ние, затаили дъх, се вслушвахме в нейните едва различими думи: „Бог ми показа пътя на вярата, пътя на Господа!”
Скъпи приятели, чрез тази необикновена история за черната девойка, на която Господ в предсмъртните часове бе благоволил да покаже двата пътя и която по Негова воля премина през смърт и след това отново бе върната към живот, аз нямам за цел да покажа станалото при нас велико Божие чудо. Независимо че това наистина бе чудо и ако разсъждаваме по човешки би ни било трудно да си представим нещо по-голямо, въпреки това аз отново искам да повторя, че мен и всички нас, които вкусихме от духовното съживление, считаме за по-голямо чудо това, когато духовно мъртъв човек възкръсва за нов живот в Христос, човек, когото Бог изважда от духовния гроб и от страшната бездна на греха и проклятието.
Няма да се впускам в подробности да описвам предсмъртните часове и смъртта на Лидия, въпреки че очаквам от ваша страна въпроси, които в много случаи ми задават хората в Западна Европа: „А как умираше тя? Това действително ли беше смърт? Възможно ли е това само да е изглеждало като смърт, нещо подобно на летаргичен сън? Имало ли е там лекар, който да констатира нейната смърт като специалист? Нима и в наше време мъртвите възкръсват?”
Преди тези въпроси да ми бъдат зададени, ще кажа само, че не възнамерявам да убеждавам никого, нито ще се опитвам да докажа истинността на това, което се случи. Всеки има право на свое лично мнение. Тъй като се явявам жив свидетел на този случай, единственото ми желание е да споделя с вас това, което видях със собствените си очи и което чух със собствените си уши; а вие ще решавате да вярвате ли на моя разказ, или да не вярвате.
Това, което чухме от Лидия в последните предсмъртни дни на нейната мъчителна и тежка болест, ни напомняше за думите от 23-ти Псалм и за наставленията и предупреждения, които четем в 7-ма глава от Евангелието на Матей. А също и това, което ни е познато от книгата на Джон Бъниан „Пътешественикът от този свят до онзи”, въпреки че Лидия никога не беше чела тази книга и не знаеше нищо за нея.
Господ ѝ показал два пътя – широк и тесен – и в образна форма ги охарактеризирал толкова ярко, че видяното от нея дава възможност на всички ни да видим нашия живот с очите на Бога, да видим земния си вървеж в светлината на вечността и да определим на кой от двата пътя се намираме.
Широкият път, който видяла умиращата девойка, бил толкова широк и обширен, че по него могли едновременно да вървят тълпи от хора. Имало толкова много място, че всеки човек можел свободно да се придвижва с цялото си имущество, с всичко това, което имал и което му принадлежало. Един такъв пътешественик имал възможност да бъде придружаван от жена си, децата си, роднините, приятелите и познатите си. Той можел да вземе със себе си по пътя цялото свое богатство, всичко, което е придобил по времето на своя земен живот. По този път не било трудно да се върви. Било леко и приятно занимание. Тук се взимали под внимание всички човешки чувства, усещания и обстоятелства. Ако искаш, например, да отидеш на богослужение, можеш да отидеш; ако се чувстваш прекалено уморен, можеш да си останеш вкъщи. Ако изведнъж почувстваш главоболие, можеш да пренебрегнеш събранието и седнал уютно на дивана да четеш вестник, да слушаш радио или да гледаш телевизия (при това главоболието, колкото и да е странно, веднага изчезва).
На широкия път можело спокойно да се разхождаш, разглеждайки от двете страни различни неща. Не било необходимо да бъдеш внимателен, да бодърстваш, и да внимаваш къде стъпваш. Общо взето се чувстваш толкова свободен, че можело да скачаш и да танцуваш, както ти харесва. На този път можеш и да се молиш, ако имаш желание, или ако вземеш Библията за успокоение на съвестта, да прочетеш няколко стиха или глава, а след това да я оставиш настрана и да започнеш да разглеждаш някое списание или вестник. Това е път, отговарящ на всеки каприз, вкус и желание. Вървейки по него, като се върнеш вкъщи, може да се ядосаш на жена си, която ти е приготвила за обяд не това, което ти би искал, и в отговор на нейните оправдания да ѝ кажеш „няколко ласкави думи” и за по-голямо впечатление гневно да излезеш от вкъщи, тръшвайки силно вратата след себе си. А вечерта преди да си легнеш с най-благочестив вид да склониш колене и да произнесеш „свята” молитва (нали трябва да се молим преди сън!) и след това, без да обръщаш внимание на жена си, която е коленичила до теб, да станеш и да легнеш да спиш, като демонстративно се обърнеш на другата страна. На следващото утро – първо на колене, после на работа, носейки в сърцето си укор спрямо „глупавата” си жена. Да! На широкия път може свободно да допускаш в сърцето си обида, зло или гняв! На него ти спокойно можеш да злословиш и да сплетничиш! На този път няма нужда да прощаваш! В сърцето си можеш да имаш всевъзможни неща и да ги носиш със себе си! На този път можеш да се скараш с ближния си и спорейки с него да му кажеш всичко, което си мислиш за него, а след това с чиста съвест да отидеш на богослужение, без дори да помислиш за примирение. Така че, както разбираме, широкият път, показан на Лидия, е бил наистина много широк! Възможностите по него били в изобилие, в това число и за тези, които наричали себе си Божии деца. Интересно би било да се види колко широк е пътят, по който ти вървиш, мой скъпи приятелю!
Лидия видяла как по този път върви един човек, който изглеждал весел и щастлив. Той току-що си бил пийнал малко червено вино, както се казва „за душата“, и сега от радост си пеел, лекичко танцувал и бил в чудесно настроение. На зададения му от някого въпрос: „Къде отива?”, той, без да се замисли отговорил: „Как къде? Нима не виждаш? На Небето, разбира се! Просто аз не съм толкова фанатичен и ограничен в своите възгледи, както биват някои!” И като се огледал и видял човек, който „в душевна борба се опитвал да намери другия, тесния път“, този човек започнал да го поучава: „Кажи ми, моля те, за какво се тревожиш? Защо приемаш всичко толкова дълбоко? Повярвай, че това е преувеличено и твоите страхове са направо смешни! Ние всички сме слаби хора и всички до един сме грешници! Но Бог и така ни обича! Той за това е дошъл на земята – да ни прости греховете!“
И докато крачел до онзи човек, размахвайки ръце и доказвайки своята правота, изведнъж пред краката му неочаквано се отворила огромна пропаст и той паднал там със страшен, сърцераздирателен вик: „Горко ми! Аз пропилях целия си живот! Къде ще намеря сега Исус?!..” В този ужасен вик прозвучал вопъл на отчаяние и разкаяние, но уви, било вече много късно да се поправи нещо. В тази пропаст била прекъсната неговата надежда и той преминал във вечността по този начин.
Мнозина от тези, които вървели по този път, смятали, че движейки се по него, ще попаднат на Небето, въпреки че живели според собствените си желания. Имало и такива, които се молили и всячески изявявали на показ своето благочестие. Други демонстрирали своето човешко благородство и морална устойчивост, и с чувство за собственото си достойнство, като на разходка, бавно се придвижвали напред. Кой ли не се намирал на този път! Хора от всякакви националности и цвят на кожата! Представители на различни групи и съсловия! Вървели доктори, съдии, пастори и учители, продавачи и крадци, философи и богослови, министри и общи работници! Всеки един бил спокоен и доволен от себе си, смятайки, че в живота му всичко е наред. Някои от тях понякога поглеждали настрана и виждали отдалеч другия път, но винаги казвали: „Не! Този път е прекалено тесен! Той е твърде труден, стръмен и каменист! Нужни са много усилия, за да го преодолееш! Защо да не останем на нашия път, щом така или иначе ще стигнем до целта?“
Малко по-настрана от основната маса народ, която вървяла по широкия път, се намирала една група, която не искала да ходи заедно с тях и която не одобрявала светските дела в техния живот. Хората от тази група търсели друг път, но не успявали да го намерят. Оглеждайки се наоколо, те се движели близо до тесния път, но не успявали да го забележат, защото били духовно слепи. Но на умиращата девойка не ѝ е била обяснена причината за това.
Такъв е бил широкият път, показан на Лидия. А колко по-различен в сравнение с него бил тесният път! Той е бил толкова тесен, че по него можели да ходят един до друг само двама души. Само двама! Нито повече, нито по-малко! И тези двамата били: човекът, вървящ по този път, и Господ Исус. На тесния път съпругът не можел да върви редом със съпругата си, а жената – заедно с мъжа си. Родителите не можели да вървят до своите деца, а децата – до родителите си. Всеки е трябвало сам да решава дали да тръгне по този път, а след като вземе решение, да върви по него само с Господа. Тесният път приличал на тясна планинска пътека, рязко изкачваща се към самия планински връх. Той не само бил твърде тесен, но и каменист, и трънлив. На тази земя има много планини, но според това, което Лидия ни обясни, на света няма толкова висока и труднодостъпна планина, както планината на Господа! Тя била толкова трудна за изкачване, че никой човек не би бил способен да се изкачи на нея, разчитайки само на своите сили. Могло да стане единствено със съдействието на Господа и с помощта на Неговата сила. Иначе било невъзможно.
Разказвайки това, Лидия подчертаваше, че човек не би могъл и да мечтае да премине този път и да се качи на планината на Господа, ако сърцето му е раздвоено и той служи и на Бог, и на дявола. Било невъзможно и за човек, който не приема християнството сериозно, който е лекомислен, повърхностен и за когото служението на Бога е само един навик, закон или традиция. За такива хора нямало никакви шансове да се изкачат на планината на Господа и като се представят пред святото Божие величие, да получат благословение и милост.
Тесният път се отдалечавал от широкия път и започвал от една тясна врата, през която можело да се влезе. Тази врата била толкова незабележима, че ако човек, който минавал близо до нея, не бодърствал, лесно подминавал, без да я забележи. Затова много малко от вървящите намирали този път. Така че тесният път към спасението трябва да се търси внимателно, за да го намерим. Ето защо всеки, който е повърхностен и равнодушен относно вярата, минава покрай тесния път, без да го забележи. Само тези, които го търсят настойчиво, бодърстват и се молят, са способни да намерят тясната врата и като преминат през нея, да застанат на тесния път.
Трудно е да се опише колко тесен е този път – буквално като тънко въженце! За да се върви по него, било необходимо голямо внимание, а придвижването напред ставало стъпка по стъпка. От двете страни на този път надолу се спускали дълбоки пропасти. С една дума – това бил много, много труден път, съпроводен от много опасности. Вдигайки поглед нагоре, се виждало, че на самия връх на планината стоял Някой. Това е Онзи, Който е бил разпънат. Като простирал ръцете си към идващите пътници, Той нежно ги викал: „Качете се тука! Елате при Мене!..”
Но само този, който не се предавал до края на пътя, вървял, борел се и побеждавал, можел да се възкачи на планината на Господа и да застане пред Божието величие.
Както вече казах, на тесния път било невъзможно човек да върви сам. Само с Господа! Нито една стъпка без Него! Без Него било невъзможно да предприемеш или да извършиш нещо! Всичко само с Него. На пътя по разни места имало лъвове, които се хранели само с човешко месо. Целта им била да погълнат колкото се може повече хора, вървящи по този път, и единственият начин за спасение бил голямата близост с Исус и пълното пребъдване в Него. Само тогава лъвовете не можели да причинят никакво зло.
Пред очите на умиращата Лидия една след друга се явявали различни картини. В един момент тя видяла пред себе си две жени, облечени в бяло и дрехите им приличали на монашески одежди. На тесния път те срещнали Господа, Който ги попитал: „Кажете къде отивате?” „На Небето!” – отговорили Му те в един глас. Исус държал в ръцете си книга и когато четял от нея, то всеки от намиращите се на този път можел съвършено ясно да осъзнае своето състояние, как и къде отива и какъв край го очаква. Обръщайки се към жените, Господ казал: „Аз виждам, че вие сте измили в Моята кръв дрехите си, но не сте го направили старателно! Погледнете тук! Виждате ли тези петна, останали на вашите рокли?“ Поради тези тъмни петна двете жени не могли да продължат своя път напред и били принудени да се върнат назад.
По същия тесен път се качвал в планината млад мъж. Отивайки при него, Исус казал: „Спомням си този ден, когато за първи път те повиках и ти като откликна на този повик, обърна към Мене в своето сърце. Но погледни крака си! Какво виждаш на него?“ Младият човек се огледал и чак сега забелязал, че от неговия глезен се влачела много тънка и много дълга връв, която го свързвала с друг човек, когото той преди познавал. „Помниш ли, – продължил Исус – че като се покая, ти не каза на своя приятел, че си Ме познал и затова желаеш да очистиш своя живот? А нали преди това ти съгрешаваше заедно с него! С него ходехте по нечисти места, вършейки разни неща. Когато Ме прие, ти не отиде при него и не приведе всичко това в ред, разрушавайки така греховната връзка. Той и сега те познава такъв, какъвто беше ти преди…” Поради тази връзка младият човек не могъл да продължи напред в своя духовен живот и бил принуден да остави тесния път.
След това пред очите на Лидия се явила друга картина, която била сърцераздирателна. По тесния път вървял човек, който носел на раменете си чувал с брашно. Но това не било чисто брашно, а брашно, смесено със захар. Внезапно Господ го спрял и казал: „А сега отдели брашното от захарта! В своето християнство ти си смесил заедно едното и другото, което Аз не мога да търпя, затова раздели ги веднага!” Осъзнавайки, че не може да направи това, човекът извикал със страх: „О, Господи! Как бих могъл сега да направя това?!” – на което чул спокоен отговор: „Не Аз, а ти сам направи това, затова както си ги смесил, така и ги раздели!“
Навярно ще попитате, приятели, какво е значението на това. Виждате ли, ако ние, които се наричаме деца на Бога, започнем да смесваме християнството със света, Бог не може да търпи това. Ако, като живеем тук, на земята, ние по някакъв начин смесваме християнския живот с делата на света, то не бива да забравяме, че ще дойде ден, когато Господ, ще се обърне и към нас по същия начин и ще каже: „А сега отдели едното от другото!” И тогава ние със закъснение ще бъдем принудени да признаем, че сме допуснали огромна грешка и че вече е невъзможно да се поправи.
Ще продължа да разказвам нататък. От време на време умиращата Лидия ставаше толкова слаба, че ние трябваше да доближаваме ухото си до самите ѝ устни, за да уловим тихия, прекъсващ, едва уловим шепот. От време на време на нейното лице се отразяваше изражение на мъчителни усилия и ние разбирахме, че в тези минути в своите духовни видения тя с труд се изкачва по тесния път. „Господи Исусе! – шепнеше тя, Моля Те, помогни ми сега! О, не Си отивай от мене! Бъди близко до мене, защото толкова ми е трудно да вървя!” После, в моменти на облекчение, тя ни разказваше, че докато вървяла по тясната пътека, влязла в огромна и много тъмна гора. Там царял ужасен мрак. „Не мога да разбера, – казваше тя, – как е възможно в такава тъмна гора да живеят толкова много хора! Интересното било, че всеки жител на тази гора имал при себе си някаква вещ или инструмент, с които бил изцяло зает. Един държал в ръцете си радио и непрестанно го включвал толкова силно, че то буквално гърмяло. Друг слушал магнетофон. Трети седял пред телевизора и бил изцяло погълнат от това, което показвали там. Следващият човек държал в ръцете си китара и непрекъснато свирел на нея. По такъв начин всички имали нещо свое, при което всеки се стараел да създаде възможно най-много шум, за да заглуши другите и да обърне вниманието на всички към себе си, защото желаел всички да слушат само него. Като видели спрялата в нерешителност девойка, те един през друг започнали да я викат към себе си.
– Ела насам за минута! – викал един. – Погледни какво показват по телевизията! Ах, няма смисъл да си толкова фанатична и толкова сериозно да гледаш на тези неща!
– Не! – категорично отказвала Лидия. – Аз се намирам на пътя към Небесния град!
– Та нали аз също съм се устремил натам! – не я оставял човекът с телевизора. – Нима ти мислиш, че аз имам друга цел? Аз съм същият, както и ти, на пътя към Небето! Ела насам и погледай какво показват тука! Това са съвсем безобидни неща! Дори много полезен и хубав филм! Погледай! Не бъди толкова ограничена в своите разбирания!
– Не! Не искам! – с още по-голяма решителност отхвърлила Лидия завладяващото я изкушение.
В тази гора имало толкова много млади хора, които били толкова безсрамно облечени, както само светът можел да си го позволи. Тук имало също омъжени жени, дрехите на които били толкова неприлични, че неволно изниквал въпросът, какви са техните мъже, щом търпят подобно нещо. Вероятно и те са били същите като жените си. Всред тези така наречени християни имало такива, които вършели грехове, подобни на тези, които вършела Лидия още преди да повярва. Всички те ѝ крещели, че това не е толкова страшно и че в очите на Бога това не е грях. Цялата тази врява, тези викове и силната музика така оглушили девойката, че тя не знаела какво да прави по-нататък и като вдигнала очи към Небето, отчаяно извикала:
– Господи! Помогни ми! Кажи ми какво да правя!
– Едно ще ти помогне, – чула тя в отговор – Запуши ушите си с ръце и в тази тъмнина гледай само към Мене!
Като последвала този съвет, девойката веднага видяла ярко блестящ, тесен лъч светлина и тръгнала към него, като с цялото си същество усещала помощта и близостта на Бога. По такъв начин тя преминавала тази тъмна гора, без повече да обръща внимание на тези, които я населявали. Преди да успее да излезе оттам, тя видяла пред себе си група младежи, които като я забелязали, започнали да ѝ махат с ръце и да я викат. Някои от тях се приближили до нея и започнали, надпреварвайки се, да ѝ оказват внимание и да я ухажват.
– Не! – твърдо казала Лидия, отхвърляйки техните флиртове. Аз вървя след Господа и затова няма да гледам нито наляво, нито надясно! За мен е голяма опасност, ако, занимавайки се с вас, изгубя от погледа си Христос! Пътят е прекалено тесен и аз не искам да се отклонявам от него!
Когато тези млади хора разбрали, че тя не желае да им обърне внимание, те тръгнали след нея, без да отстъпват, желаейки на всяка цена да постигнат своето. Като видяла опасността, Лидия се помолила: „Господи Исусе! Моля те, дай ми сили да избягам от тях! Направи така, че те да не успеят да ме хванат!” Но тъкмо, когато искала да се затича с всички сили, в краката ѝ се появили много кокошки с малки пиленца. „Какво да правя сега! – със страх си помислила девойката. – Ако побягна, то непременно ще ги смачкам под краката си!” И веднага в отговор на нейните мисли прозвучал гласът на Бога: „Бягай, без да се оглеждаш! Не обръщай внимание на тези пиленца! Само напред! Каквото и да струва това! Иначе ще загубиш живота си!” Като чула това повеление, Лидия стиснала зъби и се втурнала напред. Но младежите не изоставали. В този момент девойката видяла редом със себе си голямо, вярно куче. И когато Лидия го изпратила към младежите, те прекратили преследването и били принудени да се спасяват от него с бягство. Когато ние попитахме Лидия, какво може да означава кучето, тя, без да се замисля, отговори: „Нима сте забравили, че Исус е отблъснал нападките на Сатана с помощта на вярното Божие слово; дяволът (клеветникът) не може да противостои!” Така че, приятели, ако искате да се избавите от хора, които се явяват за вас изкушение, то използвайте Божието слово. Кажете им какво казва Библията по този повод.
Като се избавила от преследването на младежите, девойката продължила пътя си и изведнъж пред нея се открила необикновена картина: Голям брой малки къщички, построени около тесния път от тези, които някога вървели по него. Интересното било, че тези хора не само живеели в тези къщи, но и отглеждали много добитък и домашни птици, които представлявали пречка за вървящите по този път. Ако пътниците не внимавали и не бодърствали в молитва към Господа, те се сблъсквали с тези животни, а това довеждало до тяхното падение. Но и това не било всичко. Живеещите в тези къщи поставяли и други различни прегради на пътя, като имали една единствена цел – на всяка цена да попречат на тези, които са взели твърдо и непоколебимо решение да извървят този път до край.
А е имало време, когато и същите тези хора са вървели по тесния път, но се уморили и след като спрели, решили, че могат да бъдат напълно удовлетворени от това, което вече постигнали. И построили за себе си къщи близо до тесния път, за да живеят тих и спокоен живот, като в същото време не са и подозирали, че се явяват пречка за онези, които имат твърдото намерение да преминат докрай този път, до пълната победа, дори ако това им коства живота.
Като продължила своя път нататък, Лидия пак влязла в гора, която била още по-тъмна, отколкото първата. Мракът бил толкова гъст, че тя не можела да види собствената си ръка. Изведнъж ѝ се сторило, че пътеката, по която вървяла, като че ли е прекъсната. И като се мъчила да види нещо в тъмнината, забелязала, че действително стои на място, откъдето се разклонявали много пътища. Тя трябвало да реши кой от тях да избере и по кой път да продължи нататък. И отново, осъзнавайки своята безпомощност, тя извикала към Бога: „Господи, помогни ми! Кажи ми какво трябва да направя сега?” – и в този момент си припомнила, че малко преди това Господ ѝ бил казал: „Дете мое, върви само напред, без да се отклоняваш нито надясно, нито наляво! Аз те чакам там отпред!” Като се утешила с тези думи, тя започнала да се моли: „О, небесни Отче! Ръководи ме сега да избера правилния път! Моля Те в Твоето име да ми помогнеш според великата Си милост!“
Така с тази молитва, направлявана от невидима ръка, тя тръгнала по един от пътищата и като продължила да върви по него, видяла, че има много пътници, които вървят по другите пътища. И тогава забелязала, че всичките други пътища в началото вървели направо и като че ли в едно направление, но когато навлизали в гората, те започвали да завиват и постепенно правели един кръг. Така че пътниците, които вървели по тези пътища, попадали в един затворен кръг и вървейки по него вече не можели да излязат от тъмната гора. По този начин на Лидия били показани християните, които са спрели на едно място в живота си и в служението си към Господа. Те не растели духовно и година след година, образно казано, „се варили в един и същ сос.” Те имали усещането, че вървят, без да спират, но в действителност се въртели в кръг, без да напредват нито крачка. Въпреки че оставали в тъмнина, тези хора казвали помежду си: „Ние имаме всичко, което ни е необходимо, и затова трябва да сме доволни от това, което имаме!” Това, което правело впечатление, било, че тези хора много говорели. Всеки искал да изкаже мнение си, всеки бързал да даде съвет, като желаел с това да помогне, както майка, на която се е разболяло детето, и от всички страни ѝ се дават съвети: „Направи това… Пробвай да изпиташ това…” С тези наставления всеки се стараел да превъзхожда другия, така че на горката майка в края на краищата въобще не ѝ ставало ясно, какво трябва да предприеме. Смутена от всички тези многословия и съвети, от споровете и разните мнения, Лидия се изплашила и започнала силно да се моли: „Господи, научи ме как да постъпя сега!” И веднага чула в отговор: „Запуши си ушите с ръце, за да не чуваш нищо! Стани глуха за всички тези приказки и не отклонявай погледа си от главната цел!” О, как се зарадвала, когато се вслушала в този съвет и отново се оказала близо до Господа, Който много скоро я извел от мрака на тази гъста гора.
Следващото препятствие се оказало едно невероятно стръмно, каменисто изкачване и било невъзможно човек да ходи изправен. Затова ѝ се наложило да се наведе, да се хваща за камъните и на колене бавно и внимателно да се катери нагоре. Пътеката ставала все по-стръмна и по-стръмна. Необходими били сили и затова ѝ се налагало от време навреме да ляга върху камъните, за да си почине. След това продължавала да се изкачва, като се хващала с ръце и крака за всяка издатина на камъните. Стенейки и с голямо напрежение, тя преодолявала разстоянието.
В тези минути лицето на умиращата отразяваше невероятно напрежение, което като че ли достигащо най-висок предел. След това от нейните напукани устни излизаше вик на ужас: „Това е проповедник!” – и отново наставаше някаква мъчителна борба. Имахме усещането, че още малко и силите ще я напуснат окончателно. За нас, които седяхме около нейното легло, тези мигове изглеждаха като вечност. Изведнъж нейното лице просветваше и до нашия слух идваха тихи възклицания: „О, Господи! Благодаря Ти! Ти ме избави от гибелния ров, когато изглеждаше, че вече няма никаква надежда! Исусе, Ти ме спаси! Твоята ръка ме подкрепяше при самата пропаст! Вече нямах сили! Бях загубила всякакво мъжество и надежда! Сега от щастие и от радост съм готова да летя! О колко е прекрасно всичко наоколо! Колко светлина! Колко прекрасно цъфти и зеленее всичко!…”
За Лидия всичко преживяно било едно велико чудо. Тя стояла лице в лице пред невъзможното, но в последната отчаяна минута Господ дошъл на помощ и станало чудо! Но това все още не било всичко. Видението продължавало. След време тя се оказала на много опасен участък от пътя, който бил гладък и хлъзгав като лед. Всяка невнимателна стъпка можела да я тласне в пропастта и там да загине. Единственият начин да се премине през този участък било да следва Господ Исус и то така, че да стъпва в Неговата следа. И така крачка след крачка… следа след следа… Когато Лидия стъпвала точно в следата, оставена от крака на Исус, не се пързаляла и можела да стои стабилно. Но в момента, в който кракът ѝ стъпвал малко настрана, тя веднага загубвала равновесие и започвала да се плъзга и да пада. Освен това на този участък от пътя имало много остри камъни като че ли наострени от някого. Ако стъпела на тях, режели като нож краката до кръв. Имало само една възможност да се премине – като поставяш своите стъпала точно в следата от стъпалата на Исус, защото там, където стъпвал Неговият крак, камъните се рушели. Освен това тази пътека била осеяна с тръни, които немилосърдно се впивали в тялото, но щом кракът на Исус стъпвал върху тях, те веднага изчезвали. Именно поради това било толкова добре и лесно да вървиш след Господа и да поставяш своите стъпала в неговите следи. Така се избягвали ненужните рани и щети. При това ходене заедно с Исус, не било възможно да се върви по-бавно или по-бързо от Него. Имало моменти, когато Той изведнъж спирал и дълго оставал да стои на едно място. Тогава този, който Го следвал, трябвало също да спре. Дори ако човек искал да бърза, за да се придвижи напред по-скоро, налагало се търпеливо да изчака, докато Господ не направел Своята следваща крачка.
По края на пътеката и от двете страни на места имало големи гладки каменни плочи, които представлявали опасност за уморените пътници. Измъчени от преживените една след друга трудности, пътниците жадували за отдих. „Не, това е вече над моите възможности! Аз просто не мога да вървя повече! Нямам повече сили! Необходима ми е почивка!” – шепнели техните уста, а очите им търсели място, за да отдъхнат. И тук погледът им се спирал на някоя каменна плоча, на която човек можел удобно да се излегне и спокойно да поспи. Но горко на този, който се поддавал на тази съблазън. Тогава каменната плоча, която не била закрепена в земята, се измествала от своето място и се срутвала от склона, увличайки след себе си нещастната жертва в същата тази пропаст, в която се сринала и надеждата на онзи веселяк, който ходел по широкия път. Имало една единствена скала, способна да донесе мир и покой на пътника и това бил Исус Христос! Всички други привидно здрави основи били много опасни за вървящите по този път.
Накрая Лидия излязла на една голяма равнина. В далечината, почти на самия хоризонт, на едно възвишение, стоял прекрасен град. Поразена от неговата красота, девойката се спряла като вцепенена. В този момент пред нея неочаквано застанал един ангел в светла дреха и като посочил с ръка към града, попитал:
– Виждаш ли този Град?
– Да.
– Сега ще ти покажа с какво минало не може да се влезе там.
И в същия момент, по някакъв необичаен начин Лидия получила възможност да види живота на най-различни хора. Отначало пред погледа ѝ се появил красив дом с неговата стопанка. На девойката било дадено да види как тази жена се доближила до прозореца и като погледнала през дантелените пердета, видяла жена, която се приближавала към нейния дом. „Ах, пак ли идва при мене, – с досада помислила тя. – Омръзнала ми е вече с нейните оплаквания, нужди и проблеми. Направо ми действа на нервите!…” Но ето че се звъннало и стопанката, като си сложила маската на приветливост и доброжелателност, побързала да отвори вратата. Отворила я и нежно зачуруликала: „Добро утро, мила сестра! Колко хубаво, че си дошла! Е, как си? Заповядай, влез в стаята! Толкова ти се радвам!..” „Виж това! – казал Ангелът, обръщайки се към Лидия. – Знай, че с такъв живот е невъзможно да се влезе в Небесния Град, защото там за лицемерите няма място!”
След това пред очите на девойката се явила друга картина. Тя видяла черен ковчег и около него трима души, които се опитвали да поставят други подобни на тях пътешественици в него и да затворят капака над тях. Пояснявайки видяното, Ангелът казал на Лидия: „Виж и запомни веднъж завинаги. Никога не се осмелявай да сложиш нечия душа преждевременно в ковчег, защото сред християните, за голям техен срам, нерядко съществува такъв подход: ако някой е съгрешил, те бързат да го „отпишат” и по-бързо да го „погребат”, говорейки: „За него вече няма надежда! Той е паднал твърде ниско и затова за него не може да има прошка.” Някои от тези съдии били заети само с това да „зачеркват от списъка” другите, определяйки тяхната участ. Ти се бой от това, защото Божият гняв гори против такива хора! Господ е всемогъщ! Той е силен да възкреси и от мъртвите всеки за нов живот! Ако някой греши, недей да злорадстваш и да се радваш на това! Пази се от това да ставаш негов съдия! Не отивай при други да говориш за чуждия грях! По-добре застани в гореща молитва за тази съгрешаваща душа! Застани за нея в пролома и бори се с дявола, умолявайки Небесния Пастир да намери и да върне към Себе Си заблудилата се овца! Кой си ти, че да решаваш чуждата участ?! Исус е пролял кръвта си на кръста за този грешник, както и за теб. За него Той е дал и последната капка от нея! Кой си ти, че да дръзнеш да кажеш: „С него е свършено! Той е мъртъв за Бога! За него няма вече никаква надежда!” Как е възможно да се осмелиш да хвърлиш такива думи в лицето на Този, Който е силен да възкресява мъртвите? Моли се Господ да го доведе до покаяние и се радвай силно заедно с небесните войнства на ангелите, ако съгрешилият се покае и се върне към Спасителя. А ако ти не постъпваш така, то внимавай, сама да не попаднеш под същата страшна участ, която си определила за другия, и да понесеш заслужено възмездие за своето жестокосърдечие. Или си забравила, какво казва Божието Слово за такива хора: „Съдът е немилостив към този, който не е показал милост” (Яков 2:13).
Следващото нещо било едно видение: Докато вървял по тесния път, един мъж загубил Библията си. Друг човек го спрял и го пратил назад, като му обяснил, че без пътеводителя си, т.е. Свещеното Писание, той не може да продължи напред.
За Лидия било ясно, че това иносказание е предупреждение за всеки християнин, който пренебрегва четенето и изучаването на Библията, което в очите на Господа е лекомислие и духовен мързел, водещ до загуба на Божието въоръжение.
След срещата с Ангела Лидия продължила своя път нататък и скоро се натъкнала на ново препятствие. Точно пред нея, преграждайки пътя ѝ, били опънати паралелно една на друга две жици (тел). При това за пътника не оставала никаква друга възможност освен да коленичи, да легне на земята и като се прилепи към нея, да пропълзи под долната тел. Въпреки това такава стъпка за мнозина, вървящи по тесния път, била невероятно тежка. Някои били неспособни да се наклонят, други имали болести на ставите на краката подобни на артрит, затова при най-малкия опит да се сгънат, започвали да викат от болка. В края на краищата вие знаете, как става с болния човек. От време на време той започва да вика още преди да са се докоснали до него. Направо не го пипай – толкова е чувствителен! (Надявам се, вие разбирате, приятели, за каква болезнена „чувствителност” в духовния живот става въпрос тук. Вие навярно също сте срещали християни, на които е невъзможно да се каже нещо. Само нещо малко и той вече е обиден! На него, виждате ли, вече са му причинили болка! Него, бедничкия, го наранили! Някои пътници били толкова високи и пълни, че не могли да се сгънат или при опит да го направят, като че ли се пречупвали в кръста, падали на земята и повече не могли да се вдигнат. Причина за това било, че били „прекалено големи и твърде високи.” Някои християни неимоверно израстват в собствените си очи, като имат и поддръжка от другите. Сред намиращите се пред даденото препятствие се намирали и такива, които казвали: „О, за да го премина, трябва да съм в необходимата „форма”, така че трябва да се упражнявам.” За съжаление, те не разбирали това, че е трябвало да се упражняват по-рано, а не сега, когато вече било много късно. Много от тях въпреки това се опитвали да пропълзят под опънатата тел, но те успявали да промушат само главата си, а тялото не можело да премине, и човекът заклещен оставал там. Заедно с главата минавал разбира се и езика, но уви, делото не се придвижвало повече. И така съществувала само една възможност да се премине този участък от пътя – като се смириш дълбоко и се наведеш ниско-ниско, да притиснеш към земята лицето си и цялото тяло, и така да преминеш под преградата. Именно така постъпила и Лидия.
Скоро след това тя се приближила към необичайна контролна станция, където пътешествениците преминавали последните решаващи проверки преди да влязат в Небесната Обител. Станцията била заобиколена от висока стена и единственият вход там била вратата на една голяма къща, съединена със стената. Приближилите се пътници заставали един след друг до вратата, като образували дълга опашка. Някои от тях изобщо не желаели да чакат и се опитвали да изкатерят стената или да намерят в нея друга врата или вратичка. Обаче това не им се отдавало, така че в края на краищата и те трябвало да застанат на опашката, за да преминат през вратата на контролната къща. Интересното било, че тази врата също била особена: тя имала определена височина и ако влизащият се оказвал много висок и се опитвал да се сгъне, за да мине през нея, той не можел да го направи, защото вратът му не можел повече да се сгъне. В същото това време, ако към вратата приближавал човек, имащ твърде малък ръст, несъответстващ на височината на вратата, той също не можел да премине през нея, за да попадне вътре. Ако някой от странстващите успявал все пак да премине вратата и се оказвал вътре в къщата, то за свое учудване намирал там лекари, медицински сестри и съдии, които много сериозно и съвестно изпълнявали работата си. Те подхождали към хората съвършено еднакво, без да гледат на лице. Не се взимало под внимание нито знанията, нито длъжността, нито предишното положение, нито каквито и да е други предишни заслуги. За тях нямало никакво значение, имал ли е този човек някога богатство (без значение плътско или духовно) или бил съвсем беден, бил ли е той пастор, проповедник или обикновен член на църква. Всеки без изключение е бил длъжен да премине този строг медицински преглед, като при това не се пропускала нито една дреболия.
Първото, което се подлагало на щателна проверка, били очите на човека. Определяло се дали са здрави, или са поразени от някоя болест, например: завистливо око, похотта на очите, духовна слепота и т.н. (Марк 7:22, 1 Йоан. 2:16, Йоан 12:40). След това проверявали езика и устата, в съответствие с това, което говори за тях Свещеното Писание (Притчи 6:16-17, Яков 1:26, 1 Йоан. З:17-18, 1 Петрово 3:10). Горко на този човек, състоянието на когото намирали за нездраво. След това внимателно оглеждали ръцете – чисти ли са те, нямат ли на тях мръсни отпечатъци (1 Тимотей 2:8, Исая 1:15, 59:3). След това идвал ред на сърцето и тук лекарите били особено внимателни (Притчи 6:14, 18; 16:5; Матей 5:8, 28; Лука 21:34; Яков 4:8; Римляни 1:21, 24).
Едновременно с това се взимала и кръв за изследване. Нали знаете, че съществуват много заболявания на кръвта. Има ги, разбира се, и при християните. Имам предвид духовни болести, които се намират в кръвта. Вземете, например, похотта на плътта и почти от раждането проявяващ се гняв (Евреи 12:4).
След кръвта започвало изследване на бъбреците и другите вътрешни органи (Откровение 2:23). И ако в резултат на прегледа човека не го намирали здрав, то излизали с решение, че той не може да се качи на върха на Божията планина, за да получи милост и Божието благословение. А този, който успявал да премине тази проверка и бил признат за годен за изкачване, бил изпращан на голямо спортно поле, където имало дълги пътеки за бягане.
Така и Лидия, след като успешно минала през цялата проверка и се оказала на спортната площадка, й било казано: „А сега бягай, но бягай не така, че просто да достигнеш целта, а за да пристигнеш първа и да получиш наградата!” (1 Коринтяни 9:24, 2 Тимотей 2:5). Който не бил способен да тича, като прилага в това цялата своя сила, той не можел да продължи нататък своя път. Тези, които получавали наградата, могли да се качат на върха на планината на Господа и там, на свято място, да застанат пред Божието величие и да получат благословение и милост. Само такива могли да бъдат причислени към рода на „търсещите Го, търсещи лицето на Бога Яковов” (Псалми 23:3-6). По Божията милост Лидия успяла да премине и този изпит.
Обаче с това не приключвали проверките на главния проверочен пункт. Пред контролната комисия, председател на която бил Някой, облечен в дълга бяла дреха и опасан със златен пояс (Откровение 1:13), заставали хора от най-различни професии и занятия: религиозни деятели и богослови, учители, лекари, съдии, военнослужещи, търговци, ръководители на предприятия и обикновени работници. В светлината на вечността и в светлината на Божието правосъдие били откривани всичките им дела и постъпки, извършени от тях в тяхната работа и служение. Пръв бил поканен пасторът на една църква. В същата минута пред него застанала цялата общност в пълния ѝ състав, а също така хората, на които той през живота си е говорил нещо за Бога. И на този пастор му било казано: „А сега проповядвай!” Когато той се подчинил и започнал проповедта си, била отворена книга, по която се сверявало това, което той говорел. Ако пасторът говорел нещо, което го нямало в тази книга, или нещо, което не съвпадало с написаното в нея, веднага била слагана отметка „невярно”. Още повече, извършвала се проверка, съвпадал ли е собственият му живот с онова, което е проповядвал. Сравнявали се думите от наставленията, които той давал на другите, с неговия собствен живот и поведение в семейството му, в дома и на работата му. След това, когато бил проверен пасторът, Божията светлина се премествала и осветявала цялата общност, така че всичко ставало добре видимо, всичко тайно и съкровено за всеки неин член. Разкрити били тайните грехове, открити били тайните мисли и намерения, видни станали реакциите на християните на едно или друго нещо. Мислите на човека и всичко, което било скрито от телесното око, можело сега да се чете на неговите гърди, както в отворена книга. Например един стоял на събрание, а мислите му се разхождали далеч, далеч от това място. Друг нервно си поглеждал часовника и с досада говорел на себе си: „И кога само ще завърши, най-накрая своята проповед! Време е вече да завършва събранието!” Трети, чувайки изобличителните думи на проповедника, се възмущавал в сърцето си и протестирал: „Не! Аз не мога това да го слушам! Какво иска той от нас? Това вече е прекалено!” Четвърти, седейки на задните редове, по време на проповедта „клюмал нос” и като отпускал главата си все повече и повече, буквално заспивал. Всичко случващото се записвало в отворената книга, която ще бъде решаващият документ в деня на съда, когато всеки ще трябва да даде отчет.
След това пред комисията застанали хора от различни професии.
Учителите били длъжни да се отчетат в това, не са ли злоупотребявали със своя авторитет, за да въздействат невярно на своите ученици. Лекарите били попитани, дали са били действително милосърдни, отзивчиви и благородни в своя труд, вършели ли всичко, което било по силите им, към своите пациенти.
Всички присъди и заключения на земните съдии били взети под лупа, за да се провери, не са ли престъпвали своите права и не са ли съдели хората погрешно. Ако присъдата на някой съдия не се оказвала справедлива в светлината на вечността, този човек го отвеждали настрана.
Когато дошъл реда на продавачите, търговците и различните работници, били открити невероятно много лъжи, нечестие, големи и „малки” лъжи! Излезли на светлина недобросъвестност, мързел, множество случаи на големи и малки кражби, а също така и най-различни хитрости. От светлината на вечността не било възможно да се избяга.
Какво точно се случило с тези хора, които не могли да минат контролната проверка, на Лидия не й било дадено да знае. Възможно е това да ни стане известно във вечността. Но най-ужасното било, че това са били хора, които са били преминали голямо разстояние по тесния път, както и Лидия, преодолявайки трудности и препятствия. Има за какво да се замислим тук и дори да преразгледаме из основи някои неща?
И така, трудностите, изпитанията и последните проверки на контролната станция останали назад. Лидия се приближавала към целта. Внезапно пред нея застанала група от хора, облечени в бели дрехи. Като се държали за ръце, те приближавали към нея. Водачът им се различавал от всички със своето необичайно светло, блестящо облекло. В ръката си той държал книга. Всички останали го следвали смело и решително като войници. Задачата на тази група била да събере заедно тези, които са преминали успешно през всички изпитания. Без да искат да принуждават някого, тези светли същества силно викали: „Кой иска да върви заедно с нас?” Лидия застанала последна в техния строй и ги последвала. Като повървели малко, те спрели на едно прекрасно място. Водачът призовал всички на молитва. Всеки бил длъжен да представи пред Господа своите желания и молби. Лидия забелязала, че в своите молитви никой вече не мислел за земните неща. Всичките им желания били устремени напред, а сърцата – изпълнени само с това, което е било угодно на Господа. Викаща към Небесния Отец, Лидия умолявала: „Господи, дай ми да се окажа вярна в това, което Ти си определил за мен, за да мога дума по дума да предам всичко, което Ти ще ми заповядаш!” Девойката сама не разбирала това, за което се молела, осъзнавайки само, че тези думи са отражение на неизвестната ѝ Висша Воля. По време на нейната молитва водачът (предводителят) записвал всичко в своята книга.
В тази група Лидия познала двама души, които принадлежали към нейното племе. Но самият акт на опознаване ставал по някакъв необичаен за нея начин. Тя знаела, че тези хора, както и тя, принадлежат към племето зулу и че са нейни познати, но техните лица били толкова преобразени, че тя не можела да определи кои точно са те. Всичко това е трудно да се обясни с думи, но преживяното от Лидия ясно показва, че освен привичната за нас форма на живот на земята има и друга форма на съществуване и взаимоотношения, съвършено нова и непостижима за човешкия ум.
С наближаването към Небесния град една след друга на Лидия се откривали следните безценни истини, които за нас (и за мене) могат да бъдат добри уроци. Така например на нея ѝ било казано:
– Сега ти ще влезеш в Небесния град, където не може да влезе нито един човек с непростени грехове.
– В този град всички живеят в съвършена хармония, величаещи и славещи единствено Исус.
– Там могат да живеят само тези, които са били верни на Исус и които никога и в нищо не са се отричали от Него.
– Тука няма да бъде допуснат този, който, живеейки на земята, е говорил за греховете на другите, като ги е осъждал, а впоследствие не се е разкаял за това.
– Който иска да влезе в Небесния град, в земния си живот е длъжен да се съгласи с Божиите постановления.
– Който иска да престъпи прага на Рая, длъжен е на земята да признава волята на Бога над своята. Ако Господ по някаква причина отклонява неговото желание, той трябва също така с готовност да се отвърне от него; и ако Господ благославя нещо, тогава и той е длъжен да го благославя.
– Никой лицемер и никой високомерен не може да влезе в Небесния град на Царя и Бога.
Въпреки че Лидия чула още много неща, впоследствие тя не си спомняше всичко; но и това, което разказа, е достатъчно, за да си зададем неволно въпросът, поставен в Откровение 6:17. „Кой може да устои, когато дойде великият ден на гнева на Господа?“
Междувременно Лидия се приближила към целта. Ангел в блестяща дреха стоял на входа на Рая и протягал ръце към нея. В този момент събралите се при леглото на умиращата чули нейния вик: „Там стои ангел! Той ме кани да вляза! Вие виждате ли го?… Но той все още стои…” Това били нейните последни думи. След това тя затворила очи и замлъкнала. Дишането ѝ спряло. Пулсът вече не се напипвал. Устните и краищата на пръстите започнали да посиняват. Лидия била мъртва. Времето на нейната смърт било 8 април 1973 година 3 часа следобед. Разбира се, те не се молели за възкресение. В този момент никой не е и мислел за това. В молитвата си те само говорели: „О, Господи! Тя беше за нас голяма помощ! Кой сега ще запълни този пролом?!..” Роднината на Лидия донесла погребални дрехи. Тялото ѝ било измито и приготвено за погребение, което трябвало да се състои на следващата сутрин. Вечерта всички се разотишли, но в стаята, където лежала Лидия, продължавало да има светлина, защото една чернокожа жена от нашите служители пожелала да остане до тялото на покойната до сутринта.
Било късно през нощта, когато станало това чудо. Лидия изведнъж започнала да мърда в леглото, после се повдигнала и седнала. „Колко тъмно е тука! – казала тя, оглеждайки се в недоумение. „Колко всичко е нечисто и мрачно! Колко са мръсни стените!” (Както тя по-късно ни обясни след връщането на земята всичко ѝ изглеждало тъмно и мръсно в сравнение с това, което видяла в Рая).
Обръщайки се към служителката, Лидия помолила да ѝ даде да яде и да пие. (И това, след като тя в продължение на последните десет-петнадесет дена нищо не можела да сложи в устата си от болестта). Като изяла дадената ѝ храна и изпила чашата чай, тя станала от леглото и се разходила в стаята. О, какво радостно чувство било за нея, когато след дългото лежане в леглото, отново можела да ходи. Силите ѝ бързо се върнали. Телесните страдания повече не я измъчвали. Чувствала се съвършено здрава.
А сега искам да се върна малко назад и с думите на Лидия да ви предам това, което тя по-късно ни разказа. В този момент, когато ангелът протегнал насреща ѝ ръце и я приел, тя почувствала в тялото си някакъв тласък. Тогава душата ѝ напуснала земното тяло. В Рая първия, Когото видяла, бил самият Исус, Който я приветствал. Лидия видяла много хора в светли, блестящи дрехи. Точно такива получила и тя. Небесният град бил изпълнен с чудна неописуема светлина, въпреки че там нямало нито слънце, нито какъвто и да било друг източник на светлина. Самият Исус е бил светлината, която прониквала във всичко и откривала онова, което за обикновените човешки очи е скрито. Светлината, идваща от Исус, била вечна, и затова там нямало вече нощ. Нямало нито жега, нито студ. Хората, обкръжаващи Лидия, са били събрани от всички страни на земята с най-различни езици, но сега те се разбирали отлично един с друг, говорейки на един единствен, красиво звучащ език, който разбирал всеки, който е влязъл в Града. Тук нямало вече раси и цвят на кожата, нямало различни възгледи и мнения. Всички били единни. Неописуема хармония царяла навсякъде. Небесният мир съединявал всичко в едно цяло. Сред небесните обитатели нямало вече деление на мъже и жени. Всички били един пол. Това е била нова, съвършено непозната форма на живот, която Лидия не могла да опише с думи и за която Господ, докато бил на земята, е казал така: „Защото във възкресението на мъртвите не се женят, нито се омъжват, но са като Божии ангели на небесата“ (Матей 22:30).
Населението на Небесния град живеело в прекрасни, неподлежащи на описание къщи и жилища, което напомня думите на Исус: „В дома на моя Отец има много обиталища…“ (Йоан 14:2). В центъра на града се намирала огромна зала с прекрасен трон. На него в цялото великолепие на своята слава и величие седял Божият Агнец Исус Христос. Лицето на Исус сияело толкова ослепително, разказваше Лидия – че към Него било невъзможно да гледаш! Всички ние сведохме очи, ниско се поклонихме пред Него възклицавайки: „Свят, свят, свят Господ на Силите! Славата Му изпълва цялата земя!“ (Исая 6:3). Всичко се изпълнило с чудесното пеене на хора на небесните обитатели. На земята няма такива думи, с които може да опишеш небесното! След пеенето Исус започнал да вика при себе си всеки жител на Небесния Град и Му давал три плода, по вид напомнящи гроздови зърна. Същите такава плодове получила и Лидия. Когато ги изяла, тя почувствала в себе си необикновен прилив на сили.
Сред небесните жители царяла съвършена любов. Всеки се отнасял към другия с голяма почит. Към децата било същото отношение, както и към възрастните. Хората не говорели едновременно. Нямало шум и суета. Навсякъде царял мир и Божествен покой. Мислите и стремежите на всички били отправени към трона. Всеки се стараел да внимава в това, което говори Исус. Никой вече не ходел по собствения си път. Очите на всички жители са били устремени към Седящия на престола. Неговата слава била толкова велика, че всичко, станало с тях някога на земята, е било забравено. За сълзите, скръбта, печалта, страданията и мъката нямало повече място.
Изведнъж Господ повиквал при себе си Лидия и казал: „Твоите приятели на земята плачат за тебе. Аз искам да те върна при тях.” В отговор на това Лидия не проявила ни най-малка съпротива на Божията воля, въпреки че – без съмнение – в Рая се чувствала много добре. Готова да изпълни всичко, което желае Исус, тя помолила само за едно: „Господи! Ако трябва да съм отново на земята, моля Те, не допускай между мене и Тебе да застане нещо, което да ни разделя. И ако дори най-малкия грях влезе в моето сърце и моя живот, тогава по Твоя милост веднага ми го покажи, за да мога веднага да поправя нещата. Подари ми това, че и на земята да съм така свързана с Тебе, както и сега тук на Небето.”
Преди да напусне Небесния Град, Господ ѝ показал голяма топка и казал: „Хората, които живеят на земята, мислят, че те могат да скрият или да покрият от Мене нещо. Погледни вътре!” Когато Лидия направила това, видяла пред себе си цялата земя. Множества от хора, подобно на малки мравки, тичали насам-натам. Те се хапели един друг, карали се, разправяли се и се биели. Те завиждали, мразели, клеветели и се мамели един друг. О, как се опитвали да скрият и покрият това! Въпреки това нищо не могло да се укрие от очите на Небесния Наблюдател, потвърждавайки с това думите на Свещеното Писание: „Но има Бог на небесата, откриващ тайни… Той открива дълбокото и съкровеното, знае какво има в мрака и светлината обитава с Него” (Данаил 2:22-28); а също: „… няма нищо скрито, което да не се открие и тайно, което да не бъде разкрито” (Матей 10:26).
Когато за първи път слушах разказа на Лидия, неволно я попитах: „Кажи, не беше ли ти разочарована, или опечалена, когато чу, че Господ иска отново да те върне на земята?”
„Разочарована?! – удивена попита тя. – Опечалена?!.. Не е възможно това. Да разбереш волята на Бога и да я изпълниш – това е самите Небеса! Това е велико предимство и най-голяма радост!…”
Скъпи приятели, Господ Исус говори на всички нас и тези думи звучат за нас като Негови заповеди: „Влезте през тясната врата! Вървете по тесния път!” Да ни спаси и да ни подари вечен живот – такава е Божията воля, и ако ние не я изпълняваме, то сами се осъждаме на вечна смърт и непрекъснати мъчения. Така че, нека веднъж завинаги да изберем за себе си тесния път. Само не трябва да забравяме, че този път е път на очистване! Това е път на борби и победи над греха! Вървейки по него, е недопустимо да смесваме християнството с делата на света иначе и с нас може да се случи същото, както било показано на Лидия, с човека, който вървял по тесния път. Той смесил заедно брашно и захар, но когато Господ му заповядал да раздели едното от другото, не успял да го направи. Ние, хората, сме склонни да съчетаваме християнството с много неща, които ни харесват, но Бог не търпи това! Пътят за следване на Господа – това е тесен път и преди да застанем на него е необходимо да минем през тясната врата, като оставим зад нея всичко, което може да ни свързва със света. Божието Словото не напразно ни говори, че „тясна е вратата и стеснен е пътят, който води в живот, и малцина ги намират” (Матей 7:14). Така е, наистина малцина ги намират! Лекомислените и повърхностните в своето християнство също не са способни да ги намерят! Само тези, които от цялото си сърце, без да се съобразяват с нищо, търсят този път на истината, ще го намерят! О, колко лесно казваме: „Ние сме деца на Бога! Ние всички един ден ще се срещнем в краката на Христос!” Да, така мислим ние, като сме съвършено убедени в истинността на това. Но нека погледнем какво казва Господ. В 24-ти Псалм 3 стих Той задава на всички нас и на всеки поотделно странно звучащия за човешкото разбиране въпрос: „Кой ще се възкачи на Господната планина? И кой ще застане в святото Му място?” Тази кратка дума „кой” в единствено число ни дава възможност да разберем, че такива ще бъдат малцина. О, да ни подари Господ, та в нашия християнски живот да успеем да намерим тази тясна врата и тесен път, водещ във вечния живот, и като намерим да останем до края на него. „Този, който побеждава, ще се облече в бели дрехи… и … на побеждаващия ще дам да седне с Мене на Моя престол” – казва Господ в Откровение 3:12-21.
В заключение ми се иска да добавя, че случилото се с Лидия до и след нейната смърт за мнозина е като скъпоценна перла на истината, а за други – камък за препъване и предмет на многочислени спорове с опити да бъдем убедени, че това не е истина, а плод на измислици и човешки фантазии. Аз разбирам защо на дявола (клеветника) това не се харесва.
В това, което ѝ е било показано, е дадена ярка картина за истинското следване на Господа и ходене в съюз с Него. Само по такъв начин може да се стигне до духовно съживление, което се явява естествено следствие на истинския живот в Христос.
* * * * * * *
Това свидетелство е осмата глава на книгата „Време е да се започне съд от Божия дом”, автор Людмила Плет. Свидетелството е написано по думите на мисионера Ерло Штеген. По време на съставянето на книгата Лидия Дюбе е живяла на Ква Сизабанту и като сътрудник в мисията често съпровождала Ерло Штеген в мисионерските му пътувания.
