Трите мерила на последното време – цялото поучение
by Лина
Ако взимаме на сериозно Писанията и сме разпознали, че изказвания като „Веднъж спасен, завинаги спасен” са в разрез с Библията, съвсем естествено е да изследваме Божието слово, за да разберем какъв е стандартът, според който ще бъде оценен животът ни при Пришествието на Господа или когато настъпи часът на нашата физическа смърт.
Съдът, за които говорим тук, е различен от съда, на който ще бъде подложена нашата работа за Господа. Трудът ни за Исус – нашето служение – ще претърпи съд и работата на едни ще изгори, а на други ще устои, и тези, чийто труд изгори, ще бъдат спасени, но като през огън (1 Коринтяни 3:13-15). Но съдът, на който ще бъдем подложени ние самите като личности и индивиди, е съвсем различен – при този съд едни ще бъдат приети от Господа и ще влязат в дома Му завинаги, а други ще бъдат отхвърлени от Него и ще бъдат завинаги отделени от Неговото присъствие.
Вярвам, че има три главни фактора, според които всеки, който нарича себе си християнин, ще бъде съден. Те са взаимосвързани и между тях има градация. Исус, Учителят на учителите, ги излага последователно за нас и за всеки, които има уши да слуша. Трите мерила са разкрити в трите притчи в Матей 25 глава. Как разбираме, че те говорят за последния съд? Защото в предходната глава, Матей 24, Исус говори за събитията на последното време преди да „дойде краят” (Матей 25:14) и преди да се върне Човешкият Син „идващ на небесните облаци със сила и голяма слава” (Матей 24:30). В контекста на тази кулминация Матей 25 започва с думите: „Тогава небесното царство ще се оприличи…” (Матей 25:1) и Исус разказва Своите три притчи, като на два пъти в проповедта си посочва, че така ще бъде при Неговото завръщане (Матей 25:13 и 31). Нека разгледаме всяка една от притчите поотделно.
Първото мерило
Първата е добре познатата притча за разумните и неразумните девици
Единственото, което различава едните от другите девици, е, че разумните взимат допълнително елей със светилниците си. Когато неразумните ги молят да споделят елея си с тях, разумните отвръщат, че ако го направят, няма да има достатъчно за себе си. Кое е това нещо, което едни християни придобиват с труд и което други разчитат да използват, без да натрупат собствен резерв? То е най-ценното нещо, достъпно за човека – най-голямото съкровище, без което никой не може да посрещне Младоженеца. То е нещото, заради чиято липса ходещите по широкия път и лъжепророците биват отхвърлени от Исус (Матей 7:13-23; Лука 13:22-30). Елеят е преобраз на богопознанието.
В Новия завет богопознанието е посочено като същността на вечния живот (Йоан 17:3; 1 Йоан 5:20), а самото то има две конкретни проявления в живота на вярващите – святост (Евреи 12:14) и любов (Йоан 15:1-17; 1 Йоан. 2:4-11), или това, което наричаме Христоподобие. Затова апостол Йоан е категоричен: „…от това разбираме, че Го познаваме, ако пазим заповедите Му“ (1 Йоан 2:3) и „Който казва, че пребъдва в Него, е длъжен да постъпва, както е постъпвал Христос.“ (1 Йоан 2:6) – святост, и „Ние знаем, че сме преминали от смърт в живот, защото обичаме братята. Който не обича, остава в смърт“ (1 Йоан 3:14), и „Който не обича, не е познал Бога; защото Бог е любов“ (1 Йоан 4:8) – любов. Когато дойде часът, богопознанието ще е първото и най-важно мерило, което Исус ще използва, за да съди християните. То не само е изворът на всяко вдъхновение за служба към Бога, но без него нашето служение не може да бъде угодно на Бога (Матей 7:22-23). Затова ние като християни трябва да инвестираме най-много от нашето време, енергия и ресурси в това да познаем Бог такъв, какъвто е.
Как да напредваме в познаване на Бога?
Как можем да израстваме в богопознание? Първо и най-важно е отношението на сърцето ни. Ако подхождаме към взаимоотношението ни с Бог като към едно от многото неща в живота ни, ние никога няма да Го познаем истински. Но ако в сърцето сме твърдо решени, че това ще е най-важното нещо в живота ни – най-висшата цел, за която сме готови да жертваме всичко – тогава то става възможно за нас (Матей 10:37-39; Лука 14:26). От това решение зависи способността ни да се преборим с главното нещо, което пречи на богопознанието – нашата плът (Галатяни 5:17-22). Ако преборим плътта, другите две пречки на това да познаем Бога – светът и дяволът – няма да имат власт над нас.
Плътта мрази Бога. Тя никога няма да Го заобича, нито някога ще престане да ни пречи да Го познаем, докато един ден не бъдем облечени с духовните ни тела (1 Коринтяни 15:53-54). Това е причината апостол Павел да използва този радикален преобраз „уморявам тялото си и го поробвам“ (1 Коринтяни 9:27). Той е нямал илюзии относно плътта си – знаел е, че или плътта му ще бъде негов роб, или той ще бъде роб на плътта си – средно положение няма. Телесните ни части могат да имат само две функции – или да бъдат „оръдия на правдата“, или „оръдия на неправдата“ (Римляни 6:13). Колкото повече човек израства духовно, толкова по-лесно става за него да преборва плътта си, но това не е, защото плътта е претърпяла подобрение. Напротив – казано ни е, че плътта става все по-покварена (стих).
За да преборим плътта, са нужни две неща: 1) да не сеем в плътта и 2) да сеем в Духа; защото „…който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот“ (Галатяни 6:8). Както вече казахме, богопознанието е дефиницията за „вечен живот“, затова от нашето отношение към битката ни с плътта зависи степента, до която ще познаем Бога. Човек сее в плътта, когато живее в грях или морален компромис, или когато угажда на плътското за сметка на духовното.
Последната категория – сеене в плътта, е най-сложна за преборване и, за съжаление, тя става още по-сложна за съвременните християни поради множеството лъжеучения, навлезли в църквата през 20 и 21 век, които заместват традиционните вярвания и учения относно борбата с плътската природа. Сред тях са евангелието на просперитета; теорията „веднъж спасен, завинаги спасен“; учението за хиперблагодатта и производните му полу-нюейджърски учения, които не само отричат, че християнин може да бъде повлиян от демони, но дори твърдят, че грехът е „илюзия“ и че веднъж изповядал ли си Христос, ти вече си съвършен и е въпрос на възприятие дали живееш така, или не.
Всяко едно от тези лъжеучения иска да извини определен плътски порок: хиперпросперитетът извинява сребролюбието; „веднъж спасен, завинаги спасен“ извинява моралното нехайство и „малките“ компромиси; хиперблагодатта и „християнският“ ню ейдж са учения, които търсят „пряк път“ към Бога – път, по който на човек да му бъде спестена уморителната битка с плътта, а коренът им е ленивост и желание за духовни придобивки без съпътстващите ги неудобства и жертви.
Затова търсене и съобразяване с корените на вярата е от жизненоважно значение за съвременния християнин: Какво са вярвали апостолите? А техните ученици? Как са живели? Освен традиционният библейски тест, който прилагаме към дадено поучение, събрание или християнско течение, можем да си зададен следните въпроси: „Как би оценил апостол Павел тази проповед?“, „Как биха се чувствали ранните християни в тази църква?“, „Исус би ли подкрепил това християнско течение?“ Ако отговорът на тези въпроси е „не“, тогава, колкото и да ви харесва даден проповедник, колкото и добре да се чувствате от дадено послание, колкото и вълнуващи духовни преживявания да предлага дадено течение, те по никакъв начин не спомагат за вашия духовен растеж, чиято цел и фокус би трябвало да е богопознанието. Няма друг път към познаването на Бога, освен човек да умре за себе си – да каже „не“ на греховната плът и „да“ на Божия Дух. Всички други методи, пътища и начини, обещаващи богопознание, са ходене по широкия път, който води към погибел (Матей 7:13).
Вендъж човек разпознае ли богопознанието като най-висшата цел на живота след приемането на Христос за Спасител, веднъж реши ли да посвети живота си на тази цел и поеме ли по този път, съвсем естествено е Бог да започне да му говори практично за живота на земята. От това място Бог започва да дава инструкции относно дарби, призив, служение и практичен начин на живот спрямо другите хора. Именно това са областите, в които намираме другите две мерила, според които Господ ще съди християните, които са разкрити в следващите две притчи в Матей 25.
Второто мерило
Второто мерило на Господ за църквата в последното време е синтезирано в притчата за талантите (Матей 25:14-30). В нея се говори за трима слуги – един, на когото Господарят дава много таланти и той се показва верен в управлението им, един, който е получил малко таланти и също се показва верен, и един, който е получил само един талант и се показва неверен. Въпреки че слугите са трима, те всъщност са две категории: верни и неверни. Господ ни учи на няколко неща в тази притча. Талантите в притчата са финансов ресурс, но общите принципи и духовната поука, които извличаме от този преобраз, важат за всякакъв вид ресурс, който Господ ни е поверил, било то материален, или духовен.
Първо, в нея виждаме Божия суверенен избор – Той избира на едни да даде повече таланти, а на други по-малко, като поставя отговорността за управлението на талантите изцяло в ръцете на притежателите. Второ, виждаме един образ за ресурсите, които са ни поверени, който противоречи с представата на света. Според логиката на Божието царство ресурсите принадлежат на Бога и притежанието им е отговорност – нещо, за което един ден ще ни се иска сметка. Те влизат повече в категория „товар“, отколкото „улеснение“ в живота. Според света ресурсите принадлежат на хората, те правят живота на земята по-лесен и единствено техният притежател решава дали, как и за какво да ги употребява.
Колкото повече човек върви по пътя на богопознанието – първото мерило, толкова по-сериозно започва да гледа на ресурсите, които са му поверени. Такъв човек знае, че материалните му ресурси – пари и време, и нематериалните му ресурси – естествени и духовни дарби, не са негови, а на Бога. При такъв човек въпросът „Дали?“ относно използване на ресурсите е заместен с въпросите „Как?“, „Къде?“ и „Кога?“. Ако копнежът по богопознание е заел нужното място в сърцето на човек, тогава ресурсите не могат да породят гордост у тези, които имат много в наличност, и завист у тези, на които са дадени по-малко. Затова първото мерило е от най-голяма важност за християните – ако човек няма прозрение относно най-висшата цел на християнския живот, той никога не би могъл да се покаже верен в използването на своите таланти и съответно не би могъл да издържи теста на второто мерило.
Третото мерило
Третото мерило се намира в последния преобраз в Матей 25-та глава – притчата за овцете и козите (Матей 25:31-46). Покриването на този стандарт го наричам „висш пилотаж“ в християнството. В тази илюстрация Исус казва, че тези, които разпознават Него Самия в ближния, който претърпява страдание, и службата към такива хора като служение към Самия Господ, ще бъдат наречени „праведни“ и ще наследят вечен живот.
Защо това е последното мерило? Защото то е най-трудно за постигане и изисква човек да премине успешно през първото и второто мерило. Тук фокусът не е служението, а мотивът на сърцето – това, което последно претърпява освещение. На това ниво, воден от копнеж по Самия Бог и проявявайки Христоподобие в този път (първо мерило – богопознание), човек служи на братята си (второ мерило – ресурси) и най-вече на онези, които са в най-голямо затруднение – хора, които не биха могли да му върнат жеста. Това е любовта от 1 Коринтяни 13. В нея всичко е заради Христос и чрез Него – заради Този, който в същността си е Любов. Проявлението на тази любов е най-висшата практическа цел на християнската вяра на земята (Галатяни 5:6; 1 Тимотей 1:5; 1 Коринтяни 12:31; 1 Коринтяни 13:13; 1 Петрово 1:22; 1 Петрово 4:8; Ефесяни 4:16; 1 Йоан 3:23; 2 Йоан 1:5).
Важно е да се отбележи, че любовта тук е практична любов към нуждаещите се християни – тези, които Исус нарича „един от тези най-малки Мои братя“ (Матей 25:40) – а не любов към хората от света. Логично е, защото Господ обитава реално само в християните, на които служим чрез тази любов, както описва този пасаж. А за хората от света, Господ ни обещава: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си“ (Йоан 13:35). Имайки тази любов, ние ще бъдем свидетелство за хората, които са все още в тъмнина, и какво по-добро нещо за тях от това и те да познаят Господа лично?
Заключителни мисли
Вярвам, че трите мерила – богопознанието и съпътстващото го освещение, вярност в ресурсите и практическото проявление на любов към братята – са тест, на който всеки вярващ човек ще бъде подложен. Когато водим живот, покорен на Божието слово под водителството на Святия Дух, Духът ще ни направи способни да издържим този изпит. Обещано е: „…Онзи, Който е започнал добро дело във вас, ще го усъвършенства до деня на Исус Христос“ (Филипяни 1:6). От нас се изисква само покорство, когато Той ни води, и поемане на отговорност там, където Той изисква да покажем зрялост.
Както казахме, между мерилата има градация – второто зависи от първото, третото зависи от първото и второто. Затова най-важното от тях е богопознанието – когато познаем Бога, Той Самият ще ни направи способни да изживеем живота си на тази земя по най-добрия начин в Неговите очи, като използваме с вярност ресурсите, които са ни поверени, и изявяваме Неговата същност на земята чрез Христовата любов към братята.
Екипът на Пророчески Глас иска да ви напомни думите на апостол Яков: „Бъдете и изпълнители на словото, а не само слушатели, да лъжете себе си.“ (Яков 1:22) Насърчаваме ви да изберете поне една истина от посланието, което прочетохте и да я приложите във вашия живот. Можете да споделите вашите мисли, въпроси, и начинът, по който сте приложили наученото, на нашата фейсбук страница.