В ръцете на светиите

На 18.04.2017 се събудих с усещането, че имам прашинка в дясното око. Помолих мъжа ми да погледне, но той не видя нищо. Реших, че просто съм се одраскала през нощта… Нямах никакви сериозни оплаквания, просто дискомфорт в окото. След закуска излязохме с децата на разходка, прибрахме се на обяд, сложихме ги да спят в 2 – един приятен семеен ден.

Към 2:30 изведнъж започна рязка болка в окото ми, която ставаше все по-непоносима. Когато затворех очи, бях в агония – все едно в окото ми се забиваха ножове. Когато ги отварях, светлината ме изгаряше… Мъжът ми отначало си мислеше, че преувеличавам – все пак до преди малко всичко беше наред, но съвсем скоро разбра, че положението е сериозно и че спешно трябва да отида на доктор.

Разбира се, в ума си знаех, че Бог може да ме изцели, но болката ме сковаваше – нямах никаква вяра за изцеление. Сетих се, че Жени е в отпуска тази седмица. Обадих й се и с две думи й разказах ситуацията. Тя дойде след 20 минути, и то с Ели – били заедно на кафе, когато съм се обадила… Разбира се, съвсем в плана на Бог! Потеглихме към болницата, а аз започнах механично да си повтарям Псалм 23… Болката беше ужасна. Ели се моли за мен през целия път, а Жени повтаряше, че окото ми ще бъде изцяло възстановено и че ще виждам дори по-добре от преди. Имаше нещо различно в думите й – усещаше се вяра, подобна на тази, която бях преживяла по време на случката с банкомата.

Ели и Жени трябваше буквално да ме водят за ръка – отварянето на здравото око предизвикваше рефлексно да отварям и болното, което причиняваше агония. Болката беше единственото, за което можех да мисля. Бях напълно безпомощна. Тогава в духа си започнах да размишлявам, че всичко, което вярвах на теория за важността на това да бъдем свързани с Църквата, в този момент го преживявах на практика… Сетих се за случката с паралитика, който беше донесен от приятелите си пред нозете на Исус… Тогава разбрах на практика, че независимо колко си силен и колко голяма е вярата ти, идват моменти, в които си неспособен да я упражниш – моменти на екстремна болка, на слабост… Да, вярата е в духа ни, но живеем в тела и имаме души, които не могат да бъдат пренебрегвани просто така.

В докторския кабинет ми дадоха капки с локална упойка и болката спря веднага. Беше блажено! Бях забравила колко е хубаво да не те боли! Когато ме прегледа, докторката каза, че досега не е виждала толкова сериозно надраскване на роговицата. Каза, че често е виждала надраскване на част от повърхността на роговицата, но че моето надраскване изглежда сякаш някой е взел шкурка и е премахнал целия горен слой на роговицата. Каза ми: „Ще започнем лечение на повърхността, но не мога да обещая, че зрението ти ще се възвърне. Ела утре на преглед и ако дотогава имаш 30% подобрение, има надежда за зрението ти.“ В ума си започнах да си представям живота ми с едно око, но реших да се съпротивя на тези мисли. Жени продължи да изстрелва периодично: „Зрението ти ще се възстанови напълно!“ Ели се съгласяваше, галеше ръката ми и ме утешаваше… Бях подкрепена и обичана. Имаше сила сред моите сестри! Докторката казваше само: „Дай Боже!“ и „Дано.“ Предписа ми лечебни капки и обезболяващи – бях толкова благодарна, че има капки, които премахват болката!

След като се върнахме у дома, с мъжа ми решихме, че е най-добре да закараме децата при родителите ми, докато се възстанови окото ми. Докторката беше споменала, че ако няма подобрение, ще трябва да бъда хоспитализирана и да се вземат „други мерки“… Странното беше, че в ума ми имаше страх, разочарование, мисли за поражение, но в духа ми беше започнала да се надига надежда за Божието избавление. Тогава бях изправена пред избор – да започна да се самосъжалявам и да се сърдя на Бог или да продължа живота си все едно нищо не се беше случило – в същата радост и надежда за светло бъдеще. Това беше решение, което трябваше да взимам на всеки 10 минути – толкова често се налагаше да си капя обезболяващите капки.

Първата нощ беше тежка – ставах на всеки няколко минути, за да си капя обезболяващите капки… Но бях взела решение, че това нещо няма да ме повали. Не отмених нито един от уроците ми за следващия ден. На контролния преглед докторката каза: „Има 30% подобрение. Има надежда.“ Аз й казах, че цяла църква се моли за мен и че знам, че Бог ще ме изцели. Тя се усмихна и отново каза: „Дай Боже.“

Същата вечер реших, че ще отида на църква независимо какво ми коства това. Знаех, че сега е моят шанс да дам на Бог жертва на хвала – само на Земята можем да хвалим Бог в болка и трудност! Жени и Буба дойдоха да ме вземат, Буба веднага ми положи ръце и се моли за мен за пълно възстановяване. Казах си: „Колко съм богата само!“ По време на богослужението трябваше да си капя капките на всеки няколко минути, но знаех, че сега е моят шанс да зарадвам Божието сърце с моето хваление пред Него. Дадох всичко от себе си! Той е достоен – не заради нещата, които прави или не прави, а заради това, Кой е Той!

На прегледа в четвъртък докторката каза: „Зрението е възстановено на 2/3. Много интересно! Няма как да ме разбереш, защото нямаш моите знания, но затварянето на наранения участък се случва по начин, който никога досега не съм виждала и който няма как да стане. Затваря се в съвършен кръг, отвън навътре, абсолютно симетрично.“ О, ИСУС Е СЪВЪРШЕН БОГ! Аз й казах: „Това е чудо. Бог го прави!“ Тя не знаеше какво да каже. Каза ми, че ще мине дълго време, преди отново да започна да чета с нараненото око. Бях толкова благодарна!

След този преглед започнах често да проверявам дали мога да чета с дясното око – знаех, че съвсем скоро и това ще стане, независимо от думите на докторката. Прекарах един приятен уикенд с мъжа ми – празнувахме оздравяването ми! В неделя се събудих с дълбоко усещане за Божията любов към мен и нямах търпение да отида вечерта на църква и да хваля моя Бог за огромната победа, която Той даде в живота ми. Божието прекрасно и любящо присъствие се изля по време на хвалението в църква – прекарах ценни мигове в прегръдката на Татко. Проповедта беше на тема „Какво правиш, когато нищо не върви както трябва“. Усмихнах се, защото тъкмо бях научила урока на практика… Както вече редовно правех, след служба отново покрих здравото око с ръка, за да проверя дали мога да чета с нараненото и… МОЖЕХ! Можех да чета буквите от Библията, когато я държах близо до лицето си! Казах си: „Ще напиша такова свидетелство, че да накарам дявола да съжали, че някога се е докоснал до мен!“

Исус Христос е същият вчера, днес и завинаги! Той и днес изцелява! Той и днес възстановява! Той и днес побеждава! Бог е велик Бог и върши велики дела!

Най-важното нещо, което научих от тази случка, беше, че независимо кой си, колко голяма е вярата ти, колко велик е призивът ти и колко много умения имаш, ако си сам и не си свързан с вярващи, с Църквата, с връзки на любов, ще дойде момент, в който врагът ще те повали. Ако нямаш хора в живота си, които те обичат и които обичаш, ти не можеш да устоиш в пътя, който Бог има за теб. Тук не говорим за обща принадлежност към религиозна организация – става дума за приятелство, за любов – да имаш вярващи хора в живота си, които наистина ги е грижа за теб. Не само хора, които са с теб, когато си силен – когато могат да се ползват от вярата ти, от знанието ти, от дарбите ти… а хора, които обичат теб – личността.

Какво се случи с мен? Бях ударена от врага. Но дойдоха Жени и Ели. У Жени се прояви дарба вяра, чрез която тя усвои моето изцеление в духовното – тя го хвана и го издърпа в материалното. Любовта и състрадателността, които се проявиха чрез Ели, ми напомниха за безграничната любов на Моя Татко. Какво ми дадоха моите сестри? Две неща, без които нямаше как да изляза от ситуацията, в която се намирах: вяра и реална картина на Божия характер. Атаките на врага целят да ограбят вярата ни и да изкривят образа, който имаме за Бог. Без Жени и Ели аз щях да изпадна в безверие, самосъжаление и огорчение и щях да загубя реалния образ за Бог – Любящият Баща, Който има най-доброто за мен. Аз се хванах здраво за вярата и образа на Бог, който получих чрез Жени и Ели, и чрез тях намерих сили да извървя пътя докрай – до пълното ми изцеление.

Врагът ми взе окото, но Исус ми го върна! И само както Той може, ми даде не само изцяло възстановено физическо око, но и ново духовно зрение – виждам частите на Тялото Христово, виждам Църквата, виждам единството, виждам Любовта… Заедно сме непобедими!