Златният Небесен Ерусалим

Притихва сърцето ми в почит и възхита всеки път, когато ми бъде открито парченце от картината. Много умиротворяващо и смиряващо действа да разбереш нещо, което никога не си знаел, и впоследствие да го намериш в Писанията. Така се случи и този път.

Книгата Откровение е най-непонятната и затова мнозина избягват да я четат. Признавам си, и аз съм от тях. Има толкова теории, колкото и четци… Смятам, че когато дойде време, Бог сам ще ми открие – както стана в този ден.

Бях се свила на топка – на колене по време на хвалението в нашата църква. Свитите ми в юмрук ръце лежаха на пода и бях подпряла челото си на тях. Слушах песните и тихо си припявах. Усещах, чувах как покрай мен минават хора, токчетата им отекваха по настилката на сантиметри от главата ми. В затворените си очи виждах само тъмнина…

В нашата зала музиката е много силна, но седейки така свита на пода, усетих как звукът започна да се отдалечава от мен, чувах го все по-глухо, докато почти изчезна. Изведнъж усетих как някой ме покрива с нещо и някак хем бях под покривалото, хем гледах отстрани – наблюдавах се. Беше овча кожа. Дори зарових пръсти във вълната – ухаеше на сено. Появиха се две огромни ръце и ме взеха в шепите си, подпъхнаха овчата кожа и отдолу, под мен. Отнякъде се появи огромна игла с груб шаечен конец. Направи ми впечатление конецът, защото когато го видях, си казах, че сигурно е златен, но той не стана златен – не се промени по мое желание. Когато човек преживява видение, не може да го контролира по никакъв начин.

Едната ръка ме държеше в шепата си, а другата шиеше отстрани процепа с равни, отмерени бодове. Накрая се получи нещо като зашита топка от овчата кожа, а аз останах вътре в топката. Странното беше, че погледнато отвътре, кожата беше абсолютно прозрачна и виждах всичко, но не можех да изляза оттам. Ръцете повдигнаха топката и я поднесоха към уста, която духна към нея. В момента на духването моята собствена тежест изчезна и аз се понесох във въздуха все едно бях в сапунено мехурче. Беше уникално – цялото ми тяло, разум, материя, плътност… си бяха на мястото, но нямах маса. Помислих си, че най-вероятно така ще се чувстваме, когато напуснем този свят.

Балончето и аз в него започнахме да се издигаме леко, носени от ветреца все по-нагоре и по-нагоре. Там, долу се виждаха покривите, очертанията на дървета, пътища, поляни… а покрай мен прелитаха облаци. Много ми се искаше да имам камера в мозъка си, за да видят и други тази красота!

Много бързо картината се смени и вече летяхме в космоса. Земята ставаше все по-малка топчица и аз отместих поглед от нея и погледнах нагоре, напред. Топчето, в което бях, се носеше уж много леко и ефирно, а изминаваше много бързо огромни разстояния. Вътре беше уникална тишина. Чувах само мислите си, а те препускаха, следвани от хиляди въпросителни.

Това продължи известно време, а покрай мен минаваха съзвездия, галактики, всякакви космически обекти. В един момент отдясно премина и остана зад мен огромна галактика и вътре в мен дойде знанието, че е последната. Погледнах отново напред и нагоре – абсолютна тъмнина покриваше всичко и нямаше нито една звездичка. Усещането е много странно – зад теб е цялата вселена, а пред теб е нищото.

Тогава забелязах над мен в далечината няколко фунии – буквално фунии, които имаха продължения от тръби и потъваха в тъмнината. Топчето, в което бях, бавно се понесе към една от фуниите и колкото повече я приближавахме, толкова повече скоростта нарастваше. Фунията буквално ни засмука и това, което последва, беше най-уникалното ми за момента преживяване. Вътре в топчето беше абсолютен покой, а отвън се движехме с невероятна скорост в тунела. Помислих си, че най-вероятно тези тръби са нещо като транспортни системи за други измерения. Това беше най-логичното, което можех да предположа. Движехме се с огромна скорост и в един момент всичко, както рязко започна, така и свърши.

Бях „изплюта“ на съвсем друго място. Топчето, в което бях, започна да се рее във въздуха и да се спуска към някаква земя. Направи ми впечатление, че беше изумително светло, чак заслепяващо, а нямаше слънце. Нямаше и облаци – лазурносиньо небе. Започнах да се спускам към земята. Накъдето и да погледнех, беше зеленина, но зеленият цвят не беше като нашето зелено на растенията, а много наситено, като подсилено с „Фотошоп“. Докато се спусках все по-надолу, започнаха да проблясват жълти оттенъци, които постепенно придобиха формата на град – жълто-блестящ град. Дадох си ясна сметка, че не е просто жълт, а е направен от злато. Приземих се на огромна златна улица, а топчето, в което бях, се спука точно като сапунено мехурче при допира със земята. Огледах се… Намирах се на много широко пространство – улица, широка като площад. Цялата беше обградена от златни – не бих казала сгради, защото не приличаха на нашата архитектура, а по-скоро в мен тогава дойде думата обиталища. Бяха със заоблена форма и ниски, горе-долу като двуетажни къщи, но пак казвам – нямаха нищо общо с нашата земна архитектура.

Погледнах надолу към нозете си и видът на настилката ме изуми. Беше съвършено гладко, прозрачно като стъкло злато. Тук, на земята, нямаме такъв аналог – нашето злато не е прозрачно, а само има огледален ефект. Златото, което беше там, имаше странното свойство да е прозрачно. Дори погледнах брачната си халка, за да ги сравня, но те бяха различни в своята визия и в същото време и двете бяха злато.

Отстрани на улицата течеше широка река, също много различна от нашите реки. Водата блестеше и заслепяваше. Виждали сте всички как в капка вода се пречупва светлината и се образува дъга, когато се освети от силен обект. Е, в тази река всяка капка блестеше с цветовете на дъгата, все едно бяха милиарди кристали… Запитах се как е възможно това и единственото обяснение, което дойде в мен (дали от Бог, или от собствения ми ум), беше, че явно отдолу дъното не е пръст, а е с кристално покритие – дъно от кристали. У-ни-кал-на красота! Вода с абсолютна прозрачност и блестяща като съвършен кристал.

Отместих поглед от водата и пред мен се извиси огромно дърво, като позлатено. Листата му дори бяха златни, но в същото време меки, а не метални. Короната на дървото беше пълна с птици и те буквално се надвикваха – толкова силен беше шумът от цвърченето им. Подобно оглушително цвърчене съм чувала при клетките на папагалите в зоологическата градина в София. Като че ли се надвикваха…

Дървото, също както и прозрачното злато на улицата, беше с форма, която няма аналог при нас. Стъблото му не започваше от едно място, а беше разкрачено на двата бряга на реката. Никаква логика! Когато посеем семе в земята, от нея пониква стъбълце, а това дърво започваше от двата срещуположни бряга, по средата му минаваше реката, а отгоре се събираше в гигантско стъбло и корона с листа. Забравих да спомена, че птиците също бяха с позлатени пера.

Продължих напред по улицата и стигнах до 5–6 стъпала, изкачих ги и сърцето ми заби учестено, защото си помислих, че това е някакъв храм и може да видя Исус. Не беше храм, нямаше покрив, а когато стъпих на последното стъпало, някой ме хвана отзад за раменете и ме обърна рязко назад. Бях най-отгоре на стъпалата, а пред мен се простираше гледка със златната улица като площад, дървото, реката, обиталищата отстрани… Бавно вдигнах поглед над домовете и докъдето ми стигаше погледът, на около десетина метра над обиталищата имаше ангели. Много, много ангели. Бяха във въздуха и лекото помахваха с крила. Крилата им не бяха хоризонтални като на птиците, а вертикални. Имаше с по четири и с по шест крила. Всички бяха впили поглед в мен и гледаха някак страшно-сериозно с издължените си лица. Беше изумително тихо, дори птиците не се надвикваха вече… Огледах се и в мен дойде асоциацията (защото всичко беше така подредено, блестящо, тихо, никакво човешко присъствие), че все едно съм на откриването на нов огромен МОЛ и само чакаме някой да пререже лентата.

Стоях и гледах в недоумение… Чух се да казвам на Бог: „И сега какво? Какъв е смисълът на това преживяване?“

Последното, което чух от това видение, бяха думите: „Вече всичко е готово, само вас чакам.“

Изведнъж нахлу музиката от хвалението в нашата зала. Бях схваната от неудобната ембрионална поза, в която бях седяла не знам колко време. Първата мисъл, която дойде в мен, беше спомен от Писанието, в което Исус, възнасяйки се на небето, казва, че в дома на Отца Му има много обиталища и Той отива да ни приготви място (Йоан 14:2).

Седях в залата и се чудех дали трябва да отида отпред и да кажа какво съм видяла. Не знам как е с другите хора, които имат видения, но аз изпитвам страх от Бог да не би да кажа, че нещо е от Него, а да се окаже, че съм си фантазирала. Пази, Боже!… Макар че вече съм се научила да разграничавам кои видения, сънища, откровения са от Него, все пак предпочитам да имам потвърждение. Така реших да направя и в този случай.

На следващия ден разказах видението си на пастора на нашата църква и помолих Бог да ми потвърди или отрече чрез него, за да знам дали да разказвам на хората какво съм видяла. Към края на разказа ми той започна да търси в телефона си, а аз разпалено разказвах ли, разказвах… Прекъсна ме и започна да чете от Библията в телефона си:

„И дванадесетте порти бяха дванадесет бисера; всяка порта бе от един бисер; и улицата на града беше от чисто злато, прозрачно като стъкло. И храм не видях в него, защото неговият храм е Господ Бог Всемогъщият и Агнето. И градът нямаше нужда от слънце, нито от луна да го осветява, защото Божията слава го осветяваше и неговото светило е Агнето.” (Откровение 21: 21-23)

„След това ангелът ми показа река с вода на живот, бистра като кристал, която извираше от престола на Бога и на Агнето и течеше всред улицата му. И от двете страни на реката имаше дърво на живот, което раждаше плод дванадесет пъти, като даваше плод всеки месец; и листата на дърветата бяха за изцеление на народите.” (Откровение 22:1-2)

Не можех да повярвам! Той четеше точно описание на моето видение, а аз никога не бях чела или чувала за тези подробности. Това потвърждение търсех и сега вече нищо не можеше да ме убеди да не разказвам. Прочетох цялата глава – със стените от скъпоценни камъни, с десетките подробности от описанието на новия Ерусалим, и си дадох ясна сметка, че всичко явно е написано дословно, както е – без хиперболи, тайни кодове и какво ли още не. Святият град, новият Ерусалим е там някъде, отвъд нашето пространство и време, съвсем материално-реален, готов и чакащ ни.

Представяла съм си разни неща – отвеяни, духовни, раят като някаква абстрактна, въздушна реалност, а се оказа, че е съвсем както е описано… Всичко е изумително реално и наистина съществува точно в този момент! И когато го видях, на вярата ми се прибави още вяра.

ХОРА, ВСИЧКО ВЕЧЕ Е ГОТОВО. БОГ САМО НАС ЧАКА. Не отлагайте нищо вече – нито прошка, нито покаяние. Тичайте за Господ, обичайте… всички – и добрите, и лошите. Не отлагайте нищо за утре. Вече всичко е готово!

Прочетете си Откровение, глава 21 и 22, и вярвайте. Вярвайте буквално написаното, защото е истина.