Ива

Първата ми среща с Бог:

Беше време, когато си мислех, че трябва да се е случило нещо много голямо, свръхестествено и драматично, за да мога да кажа: „Това е свидетелството на живота ми!“. А когато бях на 11 г., нищо голямо или драматично не се случи. Бях на гости при леля ми, в друг град, и неин съсед ми даде аудиокасета с музика. С братовчедка ми слушахме песните, в които се пееше за Бог, и съвсем естествено приехме поканата да отидем на църква. В началото на 90-те години на миналия век не се говореше или пееше за Бог навсякъде и това подхрани любопитството ми.

Още на първото богослужение знаех, че ми харесва! Обстановката, музиката, песните, отношението на хората. Детският ми ум не разбираше много словото, което се проповядваше, но точните думи попаднаха на точната почва –  в моето сърце. Имаше призив за покаяние и въпреки че не чувствах вина или тежест от „греховен живот“ (все пак бях на 11), знаех, че животът, който ми предлага Исус, е различен от това, което съм имала досега. Излязох, молих се, приех Исус за личен Спасител, а веднага след това с последните си джобни за ваканцията си купих Библия.

Ходех редовно на църква и общувах с все повече вярващи хора. Но това беше само през ваканциите… Когато се прибирах в София, животът ми продължаваше без Бог. Никога не спрях да вярвам в Него, но нямах среда, не ходех на църква. Страхувах се, че родителите ми няма да се съгласят, въпреки че знаеха, че през ваканциите ходя на църква, и то редовно. Така минаха няколко години, в които Бог не ме остави, а аз постоянно си задавах въпроса: „Докога ще живея, без да взема решение кой път избирам?“

По това време започнаха да се случват и големите и свръхестествени неща! Бях на 16, когато ме диагностицираха с много рядко автоимунно заболяване (при деца се среща 1 на 100 000), което възпалява кръвоносните съдове на вътрешните органи и води до нефункциониране на органа. В първите три седмици от болничния ми престой докторите нямаха диагноза и предимно ме поддържаха с медикаменти. Тялото ми отпадаше, но духът ми знаеше, че ще изляза скоро. (Много по-късно научих, че докторите са ми давали 2–3 седмици живот…).

Въпреки че лекарите имаха предполагаема диагноза и бяха започнали терапия със скъпоструващи препарати, състоянието ми продължаваше да се влошава. Болестта беше засегнала белия ми дроб и половината от него не функционираше. Мускулите ми бяха атрофирали и не можех да се движа. Голяма част от косата ми беше окапала. Но Бог ми даваше сила да се усмихвам и нито за миг не си помислих, че ще умра! Чудесата започнаха едно след друго. Намериха се спонсори за лечението. Количеството лекарство, което ми беше необходимо, се оказа последното, останало в държавата. Бог изцери белия ми дроб свръхестествено и рентгеновите снимки, направени в началото и в края на седмицата, бяха коренно различни! Докторите не вярваха на очите си, но можеха само да бъдат благодарни, че „не са ме изпуснали“. След 45 дни излязох от болницата и започнах живота си отначало – учех се да ходя, свиквах с новия си външен вид и продължавах да вземам лекарства. Знаех обаче, че Бог вече ми е дал не само втори духовен шанс, но и физически!

Божието активно действие в живота ми продължи и в следващите години. Взех решение да приключа със схемата „с единия крак в църква, с другия – навън“. След нова „порция“ невероятни случки се озовах в църква и въпреки че се чувствах като блудния син, знаех, че Бог ме чака с отворени обятия.

Днес с увереност мога да кажа, че свидетелството на живота ми е самият Христос! Свидетелство е делото, което е започнал в мен от деня, в който се обърнах към Него, и което ще завърши докрай! Свидетелство е всяка ситуация, в която виждам силата Му, в която усещам присъствието на Духа Му и в която преживявам обещанията на Словото Му.