Веселото начало на нашата връзка

Сдобих се с първия си сматрфон през октомври 2012 г. като подарък за рождения ден от мъжа ми. Тъкмо бяха започнали да стават масови. Двамата живеехме с 850 лв. на месец и съвсем не ни беше по джоба да купим толкова скъпа стока, но го направихме – взех си го на изплащане. Още помня вълнението, когато за първи път го включих и започнах да го използвам – повече от месец не отлепих предпазната лепенка на екрана, толкова исках да го опазя! Веднага си свалих Facebook и започнах да използвам смартфона предимно за комуникация с приятели, с които отдавна не бях общувала. Два месеца по-късно забременях с първото ни дете и си свалих апликация за проследяване на бременността – бях влюбена в новата ми електронна придобивка! Разбира се, след като се роди дъщеря ни, тя беше снимана и „поствана“ в социалните мрежи на всеки 10 минути…

След това нашумяха Viber и WhatsApp – отново улеснение в комуникацията, особено с хора, които нямат Facebook, като мъжа ми например. С него започнахме постоянно да си изпращаме шегички, любовни съобщения и снимки на децата… Дори когато си бяхме у дома – аз в хола, той в кухнята, си пишехме по Viber, ей така на майтап. Най-весело ни беше да си препращаме съобщенията за бързи кредити от сорта на „Изненадай любимата за 8-ми март, вземи до 10,000 лв. кредит!“ и „Бъди пръв на плажа, вземи своя кредит сега!“ В този период смартфонът беше едно от нещата, което правеше живота по-лесен и по-интересен.

Как взаимоотношенията ни започнаха да се обтягат

Около 30-та ми годишнина започнах да осъзнавам колко кратък всъщност е животът и колко много работа има за вършене на земята, особено за нас християните. Тогава вече имах две деца, бях започнала няколко християнски проекта, също така продължавах да работя усърдно като учител на свободна практика. Всеки ден след уроците се занимавах с проектите, после готвене, после време с децата, време с мъжа ми, когато се прибере от работа… и вечерта ми оставаха един-два часа, в които да мога да събера духовни, емоционални и физически сили преди лягане, защото утрешният ден щеше да бъде също толкова натоварен. Всеки ден планирах, че щом си легнат децата, ще си почина и ще прекарам време в молитва, защото моят източник на живот, сили и вдъхновение е Бог. И… познайте. Децата си лягат, а аз захващам телефона. Какво правя? Не, не се занимавам с глупости въобще! Чета полезни статии – християнски, за отглеждане и възпитание на деца, световни новини, за здравето… Лягам си в 12:00 часа – информирана и изтощена, заспивам към 01:00. Децата стават в 7, а в 9 часа започвам работа. В почивките си „почивам“ във Facebook, като активно работя в подкрепа на поредната социална кауза против злото, което иска да залее България.

През уикендите често ходим с мъжа ми и децата на гости на свекърите ми. Свекър ми, прям и безкомпромисен човек, току казваше на мен и на другите „деца“: „Ей тия смартфони! Изпиват ви мозъците, значи!“ Много се дразнех от тези коментари. „Не разбира ли, че върша работа? Не играя на игри и не си правя селфита с надути устни напред. Аз съм сериозен, делови човек – има работа за вършене!“

След известно време обаче, спрях да си гледам телефона, докато бяхме на гости там. Казах си: „Наистина не е правилно. Уикендите са за почивка.“ Мисля, че в този период за първи път започнах да се замислям над употребата на смартфона ми. Може би трябваше нещо да се промени, не само през уикенда?

Реших, че Facebook е проблемът: „Тази ужасна клюкарница! Това отвратително воайорство! Тази показност!“ Спрях да разглеждам профилите на бивши съученици (които на практика са абсолютни непознати за мен, имайки предвид, че не сме се виждали от 15 години), драстично ограничих групата от хора, които могат да виждат семейните ни снимки, и спрях да поствам къде излизаме с мъжа ми. Разбрах, че това не може да бъде нещо добро. Има толкова много хора, които не могат да си позволят да ходят на ресторант или да си купуват определени храни – защо да ги информирам къде съм и какво ям…? Реших, че ще използвам Facebook само за „склад“ на семейните ни снимки, които могат да бъдат виждани само от тесен кръг от хора, за популяризиране на проектите ми и за социален активизъм. Така и стана. Но свободното ми време не се промени.

Началото на края

След раждането на третото ни дете свободното ми време стана още по-малко. Каките си лягат, но бебето иска смяна, кърмене, гимнастика… Да не говорим колко време отива в това просто да го съзерцавам и да се питам: „Как е възможно да съществува такава красота?“

Когато бебето стана на около 3 месеца, се случи нещо, което преобърна сърцето ми. На пръв поглед е нищо, но за мен този момент беше ключов. Съвпадна с периода, в който прочетох книгата на Весела Тотева „Падение и спасение“, в която тя разказва за времето, когато е била зависима от хероина и същевременно се е опитвала да отглежда дъщеричката си.

Един следобед първа от сън се събуди средната ми дъщеря и дойде в спалнята ни. Искаше да ми разкаже нещо – тъкмо беше започнала да сглобява по-сложни изречения. Детето седна на дивана до леглото и започна да ми разказва, а аз я слушах и същевременно хвърлях по един поглед на телефона си. Така около 5 минути… Изведнъж тя се разплака неутешимо, ей така, отникъде. Учудено я попитах: „Защо плачеш?“, а тя отговори със съвършено построено изречение: „Защото, докато аз ти говоря, ти си гледаш в телефона!“

Погледнах в насълзените ѝ очи и видях мъка, която не знаех, че може да бъде преживяна от дете на такава възраст. Тогава изкънтя едно от изреченията на Весела в ума ми, с което тя описва поредния случай, в който хероинът надделява над нея: „ТОЙ беше победил… смеха на дъщеря ми…“

Нещо в мен се съкруши, нещо дълбоко в сърцето ми. Хвърлих телефона на леглото и отидох да прегърна дъщеря ми, а тя започна да ми разказва…

Краят

Животът си продължи по старому, но вече знаех, че имам проблем с телефона и че рано, или късно ще трябва да го конфронтирам. Така в края на юни 2019 г. една вечер си говорихме с мъжа ми за 90-те години, пуснахме си по YouTube няколко песни от този период, които и двамата сме харесвали тогава – „Linger” на The Cranberries, „Say What You Want“ на Texas… Мелодиите веднага донесоха носталгия за „онова време, което никога няма да се върне“ – когато музиката беше „истинска“. Изслушахме части от песните – началото и няколко момента от края… (Онази вечер не забелязах как „слушахме“ песните, но сега „забелязвам“ – ние не ги слушахме, а само ги „маркирахме“. Защо ли? Говоря за това в края на статията.) След като си поговорихме не повече от 2-3 минути за музиката днес, в сравнение с музиката преди, Стефан си взе телефона и се зае с четене на поредната статия, а аз взех моя и отворих messenger, за да видя какво се случва на фронта на социалната война. Точно в този момент погледнах отстрани – все едно бях видео оператор и заснемах общуването ни от трета страна. Току-що и двамата бяхме имали емоционално, носталгично преживяване и вместо да си поговорим за онова време и да си разменим весели разкази от юношеството ни, ние забихме носове в телефоните! Призля ми… В мен се надигна един гняв – гняв, който добре познавам в себе си. Той не е лош, а добър гняв. Този гняв се проявява, когато осъзная, че дадено нещо е вредно или когато разпозная, че трябва да настъпи промяна в дадена област и то ВЕДНАГА!

Това е гняв против нечестие, тъмнина или робство. Това е сила, която ме прави способна да извърша всичко необходимо, за да поправя неправилното и да извърша промените, които са необходими. Вярвам, че това е „свят гняв“ и е дар от Бога. Оставих телефона си на леглото и казах твърдо и категорично: „Аз повече няма да имам смартфон!“ Тази категоричност ми напомни за времето, когато отказах цигарите. Стефан ме погледна зачудено и възкликна въпросително: „Да бе?“ „Да!“ – отвърнах аз. Тогава нещо падна от мен, от ума и от сърцето ми, от съзнанието ми. От мен се вдигна някаква тъмнина, сянка и сърцето ми се изпълни с радост. Преживявала съм подобно нещо и преди.

Следващите 10 минути бяха запълнени с отчаяните опити на това „нещо“ да остане в живота ми. Първо дойде опит чрез Стефан:

– Невъзможно е да живееш без смартфон.

– Защо да е невъзможно?

– Как ще намираш локациите на местата, където отиваш?

– Ще ги намирам на карта у дома, ще запомням, а ако е сложно, ще си записвам! Ако вече не мога да го намеря, ще попитам някого! Ето един добър повод за нормална, човешка комуникация!

– Всъщност да… защо не…

След това нахлуха мисли в ума ми, които изговорих на глас: „Да, не мога без смартфон! Как ще снимам децата?“ Тогава двамата със Стефан отговорихме в един глас: „С фотоапарата!“ Дойде още една вълна на радост в мен! Вече щях да живея различно. Вече щях да живея… свободна.

Защо го направих

След първоначалната еуфория от взетото решение реших все пак да си направя равносметка чисто на рационално ниво защо е по-добре да нямам смартфон. Вече бях събрала доста свои идеи, но за да сформирам още по-твърда позиция, реших да прочета какво са писали по темата и други хора, които са взели това решение. Бях удивена как всички даваха едни и същи причини (същите, които и аз имах), а бяха различни хора – с различен пол, раса, националност, култура… Единственото общо между тях е това, което свързва всички ни – нашата човечност. Най-силно впечатление ми направи статията на един успешен блогър, озаглавена „Искам да умра като човек, който никога не е притежавал смартфон“. Той започва статията си, като пояснява, че няма смартфон, но това не означава, че няма достъп до същата технология – просто тя не е в джоба му! Споделя, че той се занимава с творчество и иска да черпи вдъхновение от заобикалящия го свят, а постоянното присъствие „онлайн“ би му попречило! Та този човек все едно говореше за мен! Но това, което се заби най-дълбоко в ума ми, беше следното изречение:

Терминът „смартфон“ всъщност е погрешен. Смартфоните не са телефони. Те са джобни компютри със способност да правят обаждания и да изпращат съобщения на хора. Телефонът е само една част от тях.

Как ми се услади това изречение! Истината. Тя те прави свободен!

През всичките тези години аз съм си мислила, че имам телефон, а всъщност съм имала и телефон. Имала съм джобен компютър с вграден телефон! Той е идвал с мен навсякъде и е бил постоянно на разположение да ми помага, да ме информира и да ме забавлява. Съвършеният приятел. Или поне за такъв го смятах досега… Има огромна разлика между това, което смартфонът уж е правил за мен, и реалността. Затова ще изложа причините си да се разделя с него, като ги съпоставям с неговите „обещания“.

Мит: Смартфонът ми е помагал в комуникацията

Реалност: Смартфонът е правил така, че да мога да имам неограничена текстова, аудио и видео комуникация с хора по целия свят, като същевременно е ограбвал най-важната комуникация за мен – живата комуникация с хората, с които „съм“ в момента. Хората, които присъстват физически. Това се е случвало по два основни начина:

1. Прекъсвания: когато съм на среща с някого и получавам съобщение, или известие по всевъзможните Facebook, Messenger, Viber, аз прекъсвам живата комуникация, за да обърна внимание на виртуалната.

2. „Умствено неприсъстване“: участваш в разговор „някъде“ из виртуалното пространство (Facebook група, форум) и там се вихри интересна дискусия, но в момента си на гости на приятел и той ти разказва нещо не толкова завладяващо. Ти го слушаш, но всъщност не си „там“ – умът ти е в другия, „интересния“ разговор. Приятелят ти излиза от стаята и ти посещаваш виртуалния разговор, за да видиш какво си пропуснал.

Мит: Смартфонът ме е правил по-„смарт“ (англ. „умен“)

Реалност: Смартфонът знаеше къде се намира улицата, която търся, затова не си правех труда да запомня маршрута; с него правих снимка на дезодоранта, който трябваше да купя на мъжа ми от магазина, затова нямаше нужда да помня марката и цвета… Но това „няма нужда“ се бе превърнало в „не мога“. Факт е, че откакто използвам смартфон съм станала неспособна да запомня и най-елементарно количество информация, защото той „помнеше“ вместо мен! 

Мит: Смартфонът ме е правил по-продуктивна

Реалност: Продуктивността е свързана с реализиране на потенциала, който е вложен в мен, и способността ми чрез него да влияя положително на света около мен. Една от силно изразените ми дарби е писателският ми дар. (Вярвам, че всеки има потенциал да бъде добър писател, но не всеки е развил тази своя способност!) Креативността зависи от 3 съставки:

1. вдъхновение/въображение;

2. време;

3. тишина в ума.

Смартфонът е успявал да нанесе удар върху тези три съставки, както нищо друго в живота ми! Докато използвах смартфон, усещането беше, че съм постоянно „онлайн“ – не физически, а душевно. Съзнанието ми беше постоянно заето – все едно имах една постоянно мигаща табелка над главата ми с думата „engaged” (англ. „заета“). Моят източник на мир (тишина в ума) и единият от източниците ми на вдъхновение е времето, прекарано в молитва и четене на Библията – две дейности, с които мога да се занимавам в свободното си време, ако не го прекарвам на смартфона! Други източници на вдъхновение за мен са времето, прекарано със семейството ми, с приятелите и сред природата – време, което често е било узурпирано от някоя апликация на смартфона!

Мит: Смартфонът е правил живота ми по-лесен

Реалност: В краткотраен план наистина изглежда, че смартфонът е улеснявал живота ми, най-вече заради моменталния достъп до неограничена информация, който ми е предлагал. Но пораженията, които смартфонът щеше да нанесе, ако беше останал „мой най-добър приятел“, щяха да са несравнимо повече. Какъв живот ще имам аз и какъв живот ще имат децата ми един ден, ако от днес не започна да изграждам една здрава връзка с тях? Как ще мога да предпазя децата си от постоянното взиране в екран, ако аз самата съм роб на екрана? Каква връзка ще имам за в бъдеще със съпруга ми, ако отсега не изграждаме близост в искрено и ефективно общуване? Как ще се развие духовния ми живот, ако от днес не инвестирам време и усилия в молитва и духовно просвещение?

Мит: Смартфонът ми е помагал да изживея живота си в пълнота

Реалност: Мислила съм, че когато изпращам на мъжа ми снимка с децата, заети с някое от техните занимания, някак си живея живот в пълнота, все едно той е с нас. Но истината е, че след като той получеше снимката, аз започвах разговор с него, който всъщност ме откъсваше от реалния живот тук, у дома с децата или навън на площадката. С мъжа ми си говорим колко са прекрасни децата и същевременно аз не съм „с тях“, а съм в телефона! Онази вечер през юни слушахме музика, която уж ни харесваше, но същевременно не ѝ се наслаждавахме, а превключвахме! Каква ирония само! Реалността е, че смартфонът ме е откъсвал от истинския живот – „живота тук и сега“ – и е прехвърлял съзнанието ми в друго, виртуално измерение, и е пречил да изживявам живота си в пълнота. Така правят и наркотиците.

Не на последно място искам да кажа, че го направих заради децата ми. Искам децата ми да четат Шекспир. Искам да пишат грамотно и красиво. Искам да имат въображение и да постигнат това, което аз съм постигнала в образованието си и повече. Искам да рисуват с боички и да измислят стихотворения. Искам да имат истински приятелства и да умеят да комуникират с хора. Искам да бъдат стройни и атлетични и да се занимават със спорт, вместо да се взират в екран и да играят игри, или да си правят селфита. Искам да станат компютърно грамотни тогава, когато психиката и емоциите им са готови за това – едва след като са станали грамотни с химикалката и с книгата.

Заключителни мисли

В заключение ще отговоря на въпроса, който най-вероятно се поражда в умовете на повечето читатели, а именно дали отричам съвременните технологии. Отговорът е прост и категоричен. Не! Не отричам съвременните технологии. Пиша тази статия на лаптоп, ще я изпратя на редакторката по мейла, както се разбрахме с нея по Facebook. Когато стане готова, ще я кача на сайт, който е приспособен да бъде четен от хора, използващи всякакъв вид устройства. Ще я популяризирам чрез личния ми профил в социалната мрежа и чрез Facebook страницата на сайта. Чрез съвременните технологии тази статия ще достигне читатели от целия свят и ще повлияе на хора, до които не бих имала достъп иначе.

На съвременните технологии гледам, както гледам на съвременните културни и социални течения. Вярвам, че всяка свобода има лимит, който не трябва да бъде прекрачван. Ще дам пример. Благодарна съм, че живеем в общество, в което всеки има право да избере своята религия, своята политическа принадлежност и своята сексуална ориентация. Но границите се прекрачват, когато ЛГБТ активисти се опитват да наложат джендър идеологията на цялото общество. Прекрачват се, когато „либерални“ (каква ирония само!) „общественици“ изискат свалянето на Мартин Карбовски от ефира, защото задава въпроса защо дете на български родител е било „осиновено“ против волята на баща му от гей двойка в Холандия.

По същия начин съм благодарна за съвременните технологии. Заради тях имам достъп до неограничено количество информация, мога да комуникирам с всеки по света и да работя от вкъщи. Мога да изпратя снимка на обрива на коремчето на дъщеря ми на педиатърката ни и тя да ми каже дали е тревожно, или е просто хранителна алергия.

Технологиите са полезни и правят живота по-лесен и по-сигурен. Добри са, когато те са на мое разположение. Границите се прекрачват, когато ролите се обърнат и аз стана на тяхно разположение. Границите се прекрачват, когато започнат толкова да ми помагат, че всъщност ми вредят. Затова за себе си казвам следното: технологиите са полезни, когато ги наричам с истинските им имена и когато стоят там, където им е мястото. Компютърът няма място в джоба ми!

Автор: Лина Хотнишка