Алек
Първата ми среща с Бог:
Роден съм в семейство на т.нар. интелектуалци. Детството ми въобще не беше леко и от малък свикнах с факта, че няма с кого да споделя страховете си, нито кой да отговори на хилядите въпроси, които като всяко дете и млад човек имах в себе си – за света, за живота... и че трябва да се оправям сам, да не разчитам на никого.
Бях тормозен – и у дома, и в училище. Резултатът беше, че докато растях, се превърнах в свръхзатворена и свръхсамотна личност, която мразеше света, хората и най-вече баща си. Имаше моменти, в които самотата направо ме душеше, но постепенно свикнах с нея. Лошото е, че това води до страхотно закоравяване, буквално се „бетонирах“ – и външно, и вътрешно. Без значение какво се случваше във или около мен, аз оставах непроницаем за хората и се гордеех с това! Всичко, което исках от тях, беше да стоят далеч от мен.
След казармата имах несполучлив опит за брак, който само допринесе за издигането на още по-високи защитни стени около мен. По това време отглеждах коне и тези животни получаваха цялата ми любов. Но ние сме направени да имаме взаимоотношения на първо място с другите хора, така че работата беше само бягство, заглушаване на вътрешната болка.
Другата ми опция за бягство беше планината. Ходех много „по баирите“, но търсех най-безлюдните места и никога не влизах в хижи. Обаче дори това не запълваше огромната празнина в мен. Ако можете да си представите ситуация, в която някой си е прищипал пръста с вратата и пие аналгин, за да не го боли – това беше животът ми.
Бях изчел купища книги, дори някои древни философи, но не намирах истината. Инстинктивно знаех, че има Бог, но Кой е, къде е – нямах отговор.
Стигнах дотам, че една от главните ми цели стана хората да се плашат от мен. Това ми доставяше удоволствие! Истината беше, че бях пълен с комплекси и страх и трябваше по някакъв начин да се опазя.
Затова, моля ви, когато срещнете такива хора – „страшни“, гледащи свирепо, надули мускули – обичайте ги! Те имат крещяща нужда от Неговата любов, от това да знаят, че са приети такива, каквито са, и че няма да ги наранят и отблъснат.
Накрая казах: „Че Те има, има Те, но Кой си Ти?“ Сигурен бях, че Той съществува, и нямаше как да е иначе, като гледах колко невероятно красиви са природата, планините... Това беше Нечий почерк! За Негова слава ще споделя, че още преди да Го познавам, на няколко пъти животът ми беше в голяма опасност и всеки път бях убеден, че земният ми път приключва дотук, но сега знам, че някой някъде се е молил за мен и Той ме е пазил!
Затова, ако Святият Дух ти даде силно желание за молитва, а не знаеш за какво или за кого да се молиш, трябва да Го послушаш – може нечий живот да зависи от молитвата ти!
И така, дойде денят, в който колежка ми стана хубава млада жена, в която, за мое голямо учудване, виждах невероятна чистота. Тя беше усмихната и се отнасяше с внимание и уважение към всички! И тъй като много мои колеги сипеха гнусни шеги и намеци по неин адрес, реших, че ми се удава случай да извърша добро дело. Речникът ми беше твърде цветист и наистина се постарах колегите ми да спрат да говорят мръсотии за нея, поне не пред мен. Резултатът беше, че цялата общност реши, че не съм наред, но всички мълчаха в присъствието ми.
Веднъж тази жена дойде в конюшнята ни – май за някакъв инструмент, не помня точно, и видя, че на вратата бях сложил кръст – да пази един от моите коне. И разговорът за Него потръгна...
Голямо удоволствие ми доставяше да си говоря с нея на религиозни теми, но никога не я допусках до истинското ми „аз“.
Един ден тя се молила за мен, и Го питала: „Боже, как да стигна до сърцето на този човек, той е като мечка?“ Господ й казал: „Подари му кукла!“
Тя помислила, че това е нейна мисъл, но Той продължил да настоява. Никой не знаеше тогава, че си пазех един котарак-играчка, подарен ми от моя леля, когато съм бил на 4 години. Това беше едно от най-скъпите ми притежания.
И така, един ден тя дойде на работа, подаде ми плик и каза: „Господ ми каза да ти подаря това!“ Когато отворих плика, вътре имаше парцалена кукла, художествено произведение, направено от нея – тя си беше и си е малко приложен художник.
Направо се вкамених! Външно не показах нищо, но усетих, че коленете ми омекнаха, защото Някой ми каза по този начин: „Аз те познавам!“
„Дръж се, казах си, дръж се и не се разкисвай!“… А тя стоеше насреща ми, цялата сияеща... Когато дойдох на себе си, я попитах: „Ти откъде знаеше, че няма да ти тегля една майна (моля за извинение, цитирам себе си дословно) и да те изхвърля заедно с куклата?“ Отговорът беше: „Алееек, нали знаеш, има Господ, Той ми каза.“
И ме остави да мисля. Нямах съмнение Кой е това. Получи се малко като с апостол Павел в Деяния 9:5 – „Кой си Ти, Господи?“
Винаги ми е бил интересен този въпрос, защото когато Той застане пред теб, не може да не разбереш Кой е насреща ти… Но дали ще се разделим с нашите си представи за Него и ще Му кажем „да“ – изборът е наш!
Най-силно впечатление ми направи начинът, по който Той влезе в сърцето ми, и то без да ме пита. Направи го невероятно нежно, без да се чувствам засрамен или уплашен, че някой знае истинската ми същност… Бях очарован от тази Личност, прегърнах Го, защото разбрах, че съм Го търсил цял живот, без да знам какво търся.
Оттогава насам много път сме извървели заедно. Провалял съм се и съм падал многократно, но винаги ме е удивявала Неговата вярност!
Вечна слава Нему за вечни векове! Благодаря на всеки, който е имал търпението да прочете свидетелството ми...
Бъдете благословени в Господа!
