Въпреки че комунизмът в България „официално” падна през 1989 г., ние продължаваме да се сблъскваме с последиците му до ден днешен. Промяната на начина, по който хората мислят и институциите оперират, се оказа процес, по-дълъг от очаквания. Въпреки че кървавото гонение срещу християните е спряло, властимащите не са прекратявали опитите си за подтискане и ограничаване на свободата на вярата. Нееднократно нетрадиционните за България вероизповедания (често наричани „секти” от медиите и правителството) са били обвинявани за широка гама от обществени проблеми.

В тази атмосфера на несигурност и неопределеност, с комунистите и техните сурогати, постоянно идващи и отиващи си от властта, съживлението, обхванало българската Църква в края на 80-те и началото на 90-те години, постепенно започна да замира. Когато в началото на 1997 г., Бог ме инструктира да достигна затворите в България с Евангелието, по мое наблюдение, евангелизационната активност в страната беше почти напълно замряла (не казвам, че е липсвала напълно, но ако я е имало в някакъв по-мащабен формат, неминуемо щях да чуя. Мисля, че по-късно през годината американският проповедник Шамбак имаше конференция в НДК). Аз последвах инструкциите на Святия Дух и с тима ми проведохме евангелизационни кампании с последваща кореспонденция в затворите в София, Пазарджик, Бургас и Сливен. В кореспонденцията се включиха и лишени от свобода и от няколко други затвори в страната. Мои приятели и организатори на евангелизацията в бургаския затвор пък поеха спасените хора, като установиха църква, която функционира и принася солиден плод вече повече от 20 години!

Разбира се, не всичко беше лесно и безметежно, имаше както човешка, така и демонична съпротива. Погледнато обаче на фона на преследването, през което предишните поколения евангелски християни в България са преживели, нашите премеждия изглеждаха по-скоро комични, отколкото героични.

Един пролетен ден, по-късно през същата тази 1997 г., четирима униформени полицаи дойдоха до къщата ни в Самоков и без да представят някаква валидна причина, поискаха да ги придружа до Районното управление на МВР. Знаех правата си, но също бях наясно и с корупцията в българската правозащитна система. И тъй като имах мира на Бог в сърцето си, реших да не правя сцени и да отида с полицаите. Един от тях отвори задната врата на колата и аз седнах в средата, с по един полицай от двете ми страни. Всичко това се случваше пред погледите както на родителите ми, така и на други роднини и съседи.

В Районното ме прие офицер, който ме разпита за работата ми в затворите. Аз му дадох необходимата публична информация за служението, нищо поверително и лично. Когато не след дълго разпитът приключи, полицаите не пожелаха да ме закарат обратно до вкъщи и аз трябваше да се прибера пеша. Въпреки че ситуацията беше донякъде комична, признавам, че почувствах облекчение, когато цялото нещо свърши!