Роден съм в Самоков, в семейството на военнослужещ и учителка – един от „класическите“ типове семейства за комунистическата епоха. В редица отношения това бе предимство за мен – от баща си заимствах определени лидерски качества, а от майка си – любовта към езика и литературата.
В стерилизираната среда на комунизма детството ми мина сравнително безметежно. Изключение бяха няколко инцидента, при които можеше да загина, но Божиите ангели не допуснаха това да се случи (нещо, което разбрах доста по-късно).
През ученическите ми години пролича, че имам талант в областта на литературата. В последния гимназиален клас спечелих еднолично литературната олимпиада за тогавашния Софийски окръг, заех едно от челните места на Националната олимпиада и малко след това бях приет в Софийския университет.
Спомням си есента на 1989 година сякаш беше вчера. Бях студент в първи курс на Юридическия факултет. На повърхността изглеждаше, че всичко в живота ми се нарежда перфектно: обещаваща кариера, красива и интелигентна приятелка, родителска любов и подкрепа... Вътрешно обаче бях празен. Опитах се да запълня тази празнота по всевъзможни начини: партита, алкохол, източни религии, изкуство... Не само че нямах никакъв успех, а празнотата и безнадеждността сякаш се задълбочаваха. Вътрешното ми объркване резонираше със смутните времена в обществото – комунизмът даваше път на демократичните промени. Най-голямата промяна обаче тепърва предстоеше...
През лятото на следващата година с група приятели отидохме на почивка в Ахтопол. И докато ние планувахме всевъзможни дивотии, Бог беше запланувал да ми се открие и да промени живота ми. Една вечер в центъра на градчето попаднахме на група млади хора, които пееха песни за Исус. Заговорихме се с тях, те се опитаха да споделят евангелието с нас, но ние не им дадохме голям шанс. Доброто нещо беше, че те ни поканиха на събрание, което трябваше да се състои на следващия ден в открития театър, разположен до морето. Ние резервирано приехме поканата.
Тези младежи едва ли очакваха да се появим, но ние го направихме. Под лъчите на палещото слънце стоически изтърпяхме проповедта (някои от приятелите ми с цигара в уста) и бяхме готови да се измъкнем, когато нашите домакини започнаха да се молят за болните. Вниманието ми беше привлечено от едно нямо дете, което след молитвата за него започна да говори! Знаех, че това беше моят момент! От месеци Бог се опитваше да привлече вниманието ми и сега времето беше дошло. Отместих погледа си от сцената на театъра към необятната морска шир и призовах името на Исус за спасение. Светлината, която осветлява всеки човек, идващ на този свят, и която впоследствие ние потискаме чрез греха си, влезе отново в моето сърце! Аз бях новороден в семейството на Бог!
Оттогава минаха много години. Имаше много битки, но никога не съм съжалявал, че поверих живота си на Този, Който ме възлюби и даде Себе Си за мен!
