Какво е Библия?
Думата „библия“ идва от гръцката дума за „книги“ – βιβλία. Но Библията не е обикновена книга. Тя е Словото на Бог към нас, хората.
Библията е съставена от 66 книги. Тя включва книгите на закона като Левит и Второзаконие; исторически книги като Ездра и Деяния на апостолите; поетични книги като Псалми и Еклисиаст; пророчески книги като Исая и Откровение на Йоан; биографични книги като Евангелие от Матей и Евангелие от Лука; формални писма като Послание към Тит и Послание към евреите.
Кой е написал Библията?
Библията е написана от около 40 човека за период от 1500 години. Сред писателите има царе, рибари, политически управници, фермери, овчари и лекари. Въпреки това разнообразие от писатели в библейския текст има невероятно единство и последователност на теми и идеи – от началото до края.
Единството на Библията се дължи на факта, че въпреки че е написана от 40 различни писатели, тя има само един Автор – самия Бог. Библията е „боговдъхновена“ (2 Тимотей 3:16). Писателите са писали само това, което Бог е искал да пишат, и резултатът е съвършеното и свято Божие Слово (Псалми 12:6, 2 Петрово 1:21).
Раздели в Библията
Библията е разделена на две главни части – Стария Завет и Новия Завет. Накратко, Старият Завет е историята на един народ, а Новият Завет е историята на един Човек. Нацията е била Божият начин да доведе Човека Исус Христос в света.
Старият Завет описва основаването на нацията Израел, която Бог обещава, че ще използва, за да благослови целия свят (Битие 12:2,3). След като нацията Израел е била основана, Бог издига едно семейство в тази нация, чрез което това благословение да дойде – семейството на Давид (Псалми 89:3,4). След това от семейството на Давид е бил обещан един Човек, който ще донесе обещаното благословение (Исая 11:1-10).
Новият Завет описва идването на този обещан Човек. Неговото име е Исус. Той изпълни пророчествата от Стария Завет, защото живя съвършен живот, умря, за да стане Спасител, и възкръсна от мъртвите.
Главният герой в Библията
Исус е главният герой в Библията – цялото Писание говори за Него. Старият Завет предсказва идването Му и ни подготвя за Неговото пришествие в света. Новият Завет описва Неговото идване и Неговото дело, което докарва спасение на нашия греховен свят.
Исус е повече от историческа фигура – всъщност Той е повече от човек. Той е Бог в плът и Неговото идване е най-важното събитие в историята на света. Самият Бог стана човек, за да ни даде ясна, разбираема картина за това, кой е Той.
Какъв е Бог? Той е като Исус. Исус е Бог в човешка форма (Йоан 1:14, 14:9).
Библията достоверна ли е?
Като използваме критериите, с които преценяваме достоверността на други исторически документи, можем да заключим, че Библията е достоверна. И не само това – тя е по-достоверна от който и да е друг исторически текст. Достоверността е въпрос на истинност и акуратно преписване. Писания, които са исторически и фактологично коректни и които са били запазени през времето, се считат за достоверни. По-обстойна историческа проверка показва дали даден текст е достоверен. Според тези критерии считаме Библията за достоверна.
Както при която и да е друга историческа книга, не всеки детайл от Библията може да бъде потвърден. Библията не може да бъде наречена недостоверна, защото има части, които не могат да бъдат потвърдени или които още не са потвърдени. Можем обаче да очакваме да бъде акуратна в елементите, които могат да бъдат проверени. Това е основният тест за достоверност и Библията е издържала този тест без изключения. Не само че много историческите детайли в Библията са потвърдени, но някои части, които в миналото са били под съмнение, са били потвърдени от по-късни археологически доказателства.
Например, археологически разкопки през 20-те години на XX век потвърждават съществуванието на градове като Ур, описан в Битие 11, за който някои скептици са се съмнявали, че е съществувал толкова рано. Йероглифи, открити в египетска гробница, описват издигането на управител, което напълно съвпада с библейския текст, който описва церемонията по издигането на Йосиф (Битие 41:39-42). В Сирия са открити глинени плочки от 2300 г. пр. Хр., които напълно потвърждават старозаветните истории, лексика и география. Скептици са се съмнявали в съществуването на хетите (Битие 15:20, 23:10, 49:29), докато цял хетски град не бил намерен на територията на днешна Турция. Има многобройни други старозаветни факти, подкрепени от археологически открития.
Най-съществено е, че нито един от фактите, описани в Стария или Новия Завет, не е бил доказан като неверен. Тази историческа достоверност е основополагаща за нашето доверие в останалата част от Писанията.
Дори чудесата в Битие имат фактологически доказателства. Древни вавилонски хроники документират объркване на езиците като това при Вавилонската кула, описано в Битие 11:1-9. Същите хроники описват световен потоп – събитие, съществуващо в хрониките на стотици древни народи и племена. Там, където са се намирали градовете Содом и Гомор (Битие 19), са открити доказателства за огнено унищожение. Дори язвите срещу Египет (Изход 12:40-41) имат археологическо потвърждение.
Тази тенденция продължава в Новия Завет, където имената на различните градове, политически лидери и събития са били многократно потвърждавани от историци и археолози. Лука, писателят на книгата Деяния на апостолите, е описван като първокласен историк заради вниманието му към детайлите и акуратното докладване на събитията. И Старият, и Новият Завет са достоверни в детайлите, които могат да бъдат проверени.
Акуратното преписване е също важен фактор за достоверността на Библията. Новозаветните писания са били съставени няколко десетилетия след събитията, които описват, което е твърде кратък период от време, за да се вярва, че легенди или митове са повлияли на историческите факти. Всъщност основната структура на Евангелието може да бъде датирана като формално верую само няколко години след разпъването на Исус според описанието на Павел в 1 Коринтяни 15:3-8. Историците имат достъп до огромен брой ръкописи, които доказват, че Новият Завет е бил достоверно и бързо преписван и разпространяван. Това ни показва, че текстът, който четем днес, представя правдоподобно оригиналните текстове.
Има доказателства също така, че Старият Завет е бил преписван със същата акуратност. Когато през 1947 г. били намерени свитъците от Мъртво море, е установено, че те са 800 години по-стари от други налични ръкописи. След като сравнили по-ранните ръкописи с по-съвременните, археолозите установили, че акуратността на наличните преписи е повече от учудваща.
Библията има много повече емпирична подкрепа, много по-кратко време е минало между написването на оригиналните текстове и копията, които са оцелели, и са запазени много по-голям брой оригинални ръкописи от който и да е друг исторически текст.
Например, има десет копия на трудовете на Юлий Цезар, най-ранните от които са написани 1000 години след времето, когато той е писал, и няма никакви доказателства, че тези копия имат нещо общо с оригиналите. Има осем копия на трудовете на историка Херодот, най-ранните от които са написани 1400 години след времето, когато е писал. Археолози са намерили 643 ръкописни копия на трудовете на Омир, които ни дават около 95 процента увереност в оригиналния текст.
В сравнителен план Новият Завет има над 5000 ръкописа, най-ранните от които са писани между 200 и 300 години след описваните събития, а някои – по-малко от 100 години по-късно. Това ни дава повече от 99 процента увереност в съдържанието на оригиналния текст.
Накратко, не само че имаме обективни причини да твърдим, че Библията е достоверна, но не можем да я наречен недостоверна, без да наречем недостоверен всеки исторически факт от ранната история на света. Ако Писанията не са истинни, то тогава нито един исторически документ от тази ера не може да бъде наречен истинен. Достоверността на Библията е доказана както на базата на историческа акуратност, така и на базата на акуратност при разпространението.
За повече информация относно достоверността на Новия Завет, можете да свалите книгата на Ф. Ф. Брус безплатно:
Кратко резюме на Стария Завет
В самото начало Бог е там. По Своя собствена воля Бог създава времето и Вселената чрез силата на Своето Слово, създавайки нещо от нищо. На шестия ден от сътворението Бог създава нещо уникално – човека – мъж и жена – по Свой образ и подобие. Когато Бог създава първите мъж и жена, Той основава завета на брака (Битие 1-2).
Бог поставя мъжа и жената в Едемската градина – съвършена среда за тях, и им дава отговорност да се грижат за нея. Бог им позволява да ядат от плода на всяко дърво в градината освен от плода на едно – дървото за познаване на доброто и злото. Те имат избор да се покорят или да не се покорят и Бог ги предупреждава, че ще умрат, ако не се покорят (Битие 2:15-17).
Могъщ ангел на име Луцифер, които се е разбунтувал срещу Бог на небето и заедно с една трета от ангелите е бил изхвърлен от рая, идва при жената във формата на змия. Той изкушава Ева, първата жена, да не се покори на Бог и да яде от забранения плод. Той и казва, че няма да умре и че плодът е всъщност полезен за нея. Тя вярва на лъжата и яде от плода. След това дава и на мъжа си и той също яде. Веднага след това двамата разбират, че са направили нещо лошо. Чувстват се засрамени, уязвими и голи. Когато Бог идва, за да ги търси, те се скриват от Него (Исая 14:12-15, Битие 3).
Разбира се, Бог ги намира и произнася Своята присъда. Земята бива проклета заради човека – вече няма да дава плод лесно. Вместо това човекът ще трябва да се труди, за да добие реколта. Жената е проклета да ражда с болки. Змията е проклета да пълзи в пръстта оттам насетне. И тогава Бог обещава, че един ден Някой ще се роди от жена и Той ще се бори със змията. Този Някой ще смаже главата на змията, въпреки че Той самият ще бъде наранен в този процес. След това Бог убива животно и облича с кожата му грешниците, преди да ги изгони от Едемската градина (Битие 3:15-19,21).
Борбата между доброто и злото продължава в семейството на първите хора. Един от техните синове – Каин, убива брат си Авел и е проклет заради делото си. Ева ражда друго дете, чието име е Сит (Битие 4:8,25).
Няколко поколения по-късно светът е изпълнен със зло. Агресия и незачитане на Бог са обхванали света. Бог решава да унищожи злото на човека и да започне наново. Човек на име Ной, един от потомците на Сит, получава благодат (Божието благословение за тези, които не го заслужават). Бог показва на Ной, че ще изпрати потоп, за да унищожи земята, и му дава инструкции за строежа на ковчег, в който да оцелее по време на потопа. Ной построява ковчега и когато идва насроченото време, Бог прави така, че животни от всички видове да влязат в ковчега. Тези животни, заедно с Ной и семейството му, са пощадени. Потопът унищожава всичко живо на земята (Битие 6-8).
След потопа Ной и семейството му започват да населяват земята отново. Когато техните потомци започват на строят паметник за себе си като знак на бунт срещу Бога, Бог обърква езиците им. Жителите на земята се разделят според езиковите си групи и се разселват във всички посоки (Битие 11:1-8).
Идва време Бог да започне да осъществява Своя план за Онзи, Който трябва да смаже главата на змията. Първата стъпка е да създаде народ за Себе Си. Избира един човек – Авраам, и неговата жена Сара, които да станат родоначалници на нов народ. Бог казва на Авраам да напусне дома си и го води в Ханаанската земя. Бог обещава на Авраам безброй потомци, които ще притежават Ханаанската земя за своя собствена. Бог също обещава да благослови семето на Авраам и че чрез това семе да благослови всички народи по земята. Проблемът е, че Авраам и Сара са възрастни и Сара е безплодна. Но Авраам вярва на Бог и Бог зачита вярата на Авраам за праведност (Битие 12:1-4, 15:6).
След време Бог благославя Авраам и Сара със син – Исаак. Бог повтаря обещанието Си за много потомци и благословението си над Исаак. Исаак става баща на близнаци – Исав и Яков. Бог избира Яков да наследи обещаното благословение и променя името му на Израел. Яков/Израел има дванадесет синове, които оглавяват дванадесетте племена на Израел (Битие 21:1-6, 25:19-26, 28:10-15, 35:23-26).
Поради тежък глад Яков премества цялото си семейство от Ханаан в Египет. Преди да умре, Яков дава пророчески благословения на всеки от синовете си. На Юда обещава, че ще има Цар сред потомците му – Един, Който ще бъде почетен от всички народи в света. Семейството на Яков се разраства в Египет и остават там през следващите 400 години. Тогава египетският фараон, страхувайки се, че израелтяните ще станат твърде многобройни и трудноуправляеми, ги поробва. Бог издига пророк на име Моисей, от племето на Леви, който да изведе израелтяните от Египет и да ги заведе обратно в земята, която е била обещана на Авраам (Битие 46, 49; Изход 1:8-14, 3:7-10).
Напускането на Египет било съпроводено с много велики чудеса, включително разделянето на Червено море. След като напускат Египет, децата на Израел се разполагат около планината Синай, където Бог дава на Моисей закона. Този закон, обобщен в Десетте Божи заповеди, е основата на завета, който Бог прави с Израел – ако те пазят заповедите Му, ще са благословени, но ако ги нарушават, ще си навлекат проклятия. Израел се съгласява да следва Божия закон (Изход 7-11, 14:21-22, 19-20).
Освен че установява морален стандарт, законът също така дефинира ролята на свещеника и регламентира принасянето на жертви за изкупване на греха. Изкупването може да се прави единствено чрез проливането на кръвта на жертва без недостатък. Законът също така описва как да се построи свята скиния, или шатра, в която Божието присъствие да обитава и където Бог ще се среща с хората Си (Левит 1, Изход 25:8-9).
След като получава закона, Моисей води израелтяните до границата на Обещаната Ханаанска земя. Но хората отказват да влязат, защото се боят от войнствените обитатели на Ханаанската земя и се съмняват в Божиите обещания. Като наказание Бог ги връща в пустинята, където са принудени да бродят 40 години. В благодатта Си Бог чудодейно снабдява за цялото множество храна и вода (Числа 14:1-4, 34-35, Изход 16:35).
В края на тези 40 години Моисей умира. Едно от последните му пророчества е относно идването на друг Пророк, който ще е като него и когото хората трябва да слушат. Исус Навин – човекът, който повежда народа след Моисей, е употребен от Бог да въведе Израел в Обещаната земя. Те влизат с Божието обещание, че нито един от враговете им няма да може да им се съпротиви. Бог показва Своята сила при Ерихон – първия град, с който се сблъскват, като прави така, че да се срутят стените му. В благодатта и милостта Си Бог пощадява блудницата Раав по време на унищожението на Ерихон (Второзаконие 18:1, Исус Навин 6).
През следващите години Исус Навин и израелтяните успяват да изгонят по-голямата част от ханаанците и земята е разделена между дванадесетте племена. Но поради липса на вяра и заради непокорството си израелтяните се провалят в изпълнението на задачата докрай и отделни групи ханаанци остават да живеят в земята. Тези езически племена повлияват на израелтяните и те също започват да се покланят на идоли в директно противоречие с Божия закон (Исус Навин 15:63, 16:10, 18:1).
След смъртта на Исус Навин израелтяните минават през труден период. Народът се впуска в идолопоклонство и Бог докарва осъждение под формата на поробване от врагове. Израелтяните се покайват и призовават Бог за помощ. Бог издига съдия, който унищожава идолите, обединява хората и заедно сразяват врага. Има мир известно време, но след смъртта на съдията хората отново се впускат в идолопоклонство и цикълът се повтаря (Съдии 17:6).
Последният съдия е Самуил, който също така е пророк. По негово време народът на Израел изисква цар да владее над тях, за да са като другите нации. Бог с нежелание изпълнява тяхното изискване и Самуил помазва Саул за първи цар над Израел. Саул обаче е разочарование. Той не се покорява на Бог и е отстранен от трона. Бог избира Давид от юдовото племе да наследи Саул като цар. Бог обещава на Давид, че той ще има потомък, който ще царува на трона завинаги (1 Царе 8:5, 15:1,26; 1 Летописи 17:11-14).
Синът на Давид, Соломон, царува над Йерусалим след смъртта на баща си. По време на управлението на сина на Соломон избухва война и царството се разделя: северното царство се нарича Израел, а южното царство се нарича Юдея. Давидовата династия управлява в Юдея (3 Царе 2:1; 12).
Царството Израел има дълга поредица от зли царе. Нито един от тях не търси Господ и нито един не се опитва да води народа според Божия закон. Бог изпраща пророци, за да ги предупреди, включително чудотворците Илия и Елисей, но царете продължават със своите злини. Накрая Бог довежда асирийската нация да управлява над Израел като осъждение за тях. Асирийците изгонват по-голямата част от израелтяните и това е краят на Северното царство (3 Царе 17:1; 4 Царе 2,17).
Царството Юдея също има зли царе, но периодично се възцаряват богоугодни царе, които искрено обичат Господа и се стараят да управляват според Неговия закон. Бог е верен на Своето обещание и благославя хората, когато следват заповедите Му. Народът е запазен по време на асирийската инвазия и издържа много други заплахи. През този период пророкът Исая проповядва срещу греховете на Юдея и предсказва вавилонската инвазия. Исая също предсказва идването на Слугата на Господ, Който ще страда за греховете на Своите хора, ще се прослави и ще седи на Давидовия престол. Пророкът Михей предсказва, че Обещаният ще се роди във Витлеем (Исая 37, 53:5, Михей 5:2).
Накрая народът на Юдея изпада в огромно идолопоклонство. Бог докарва народа на Вавилон срещу тях като осъждение. Пророкът Еремия е свидетел на падането на Йерусалим и предсказва, че еврейските пленници във Вавилон ще се върнат в Обещаната земя след 70 години. Еремия също така предсказва бъдещ завет, в който законът няма да бъде написан на каменни плочи, а в сърцата на Божиите хора. Този нов завет ще доведе Божията прошка за греховете (4 Царе 25:8-10, Еремия 29:10; 31:31-34).
Вавилонският плен продължава 70 години. Пророците Данаил и Езекил служат през този период. Данаил предсказва издигането и падането на много народи. Той също така предсказва идването на Месията, или Избраникът, който ще бъде убит в името на други (Данаил 2:36-45, 9:26).
След като Вавилон е завладян от Персия, евреите са освободени да се върнат в Юдея. Много евреи се връщат у дома, за да построят наново Йерусалим и храма. Неемия и Ездра водят тези начинания с насърчение от пророците Агей и Захария. Едно от пророчествата на Захария включва описанието на бъдещ Цар, който ще дойде в Йерусалим смирено, яздейки магаре (Неемия 6:15-16, Ездра 6:14-15, Захария 9:9).
Не всички евреи се завръщат в Юдея, обаче. Мнозина решават да останат в Персия, където Бог продължава да се грижи за тях. Еврейка на име Естир се издига до ранг на царица в Персия и има ключова роля за спасяването на всички евреи в империята (Естир 8:1).
Малахия пише последната книга от Стария Завет. Той пророкува, че Господ ще дойде в храма Си, но преди Неговото пришествие друг пратеник ще подготви пътя за Господа. Този пратеник ще е като древния пророк Илия. След пророчеството на Малахия минават 400 години, в които Бог не говори директно на хората (Малахия 3:1; 4:5).
Старият Завет е историята на Божия план да доведе до изкуплението на човека. В края на Стария Завет Бог има уникален избран народ – хора, които разбират важността на кръвните жертви, които вярват в обещанията, дадени на Авраам и на Давид, и които чакат Изкупител. Накратко, те са готови да приемат Онзи, Който ще смаже главата на змията от Битие – пророк като Моисей, страдащия слуга от Исая, синът на Давид, Месията на Данаил, смирения цар, за който говори Захария – всяко от тези описания, съвпадащо с личността Исус Христос.
Кратко резюме на Новия Завет
400 години след като говори на пророк Малахия, Бог проговаря отново. Посланието е, че пророчеството от Малахия 3:1 скоро ще бъде изпълнено, че пророк ще подготви пътя за Господа. Месията ще дойде скоро.
Този пророк се казва Йоан. Месията се казва Исус, роден от девица на име Мария. Исус расте посветен в юдаизма. Когато е на около тридесет години, започва Своето публично служение към Израел. Йоан проповядва идването на Месиянското царство и кръщава тези, които вярват в посланието му и се покайват от греховете си. Когато Исус идва, за да бъде кръстен, Бог проговаря с глас от небето и Святият Дух слиза под формата на гълъб върху Исус и така Го идентифицира пред света като Христос – Месията, Помазаника (Матей 3).
Исус избира за Себе Си дванадесет ученици с различен статут в обществото, овластява ги за служение и започва да ги обучава. Докато Исус пътува и проповядва, Той изцелява болните и извършва много други чудеса, които потвърждават посланието Му. Земното служение на Исус се разраства много бързо. Огромни тълпи, смаяни от чудесата и учудени от поучението Му, Го следват където и да отиде (Лука 9:1, Матей 19:2).
Не всички са възхитени от Исус, обаче. Политическите и религиозните лидери на еврейската общност са възмутени от поучението на Исус, че техните правила и традиции не са пътят към спасението. Те се противопоставят на Исус много пъти и Той открито ги нарича лицемери. Фарисеите виждат чудесата на Исус, но ги наричат дело на дявола, вместо да отдадат слава на Бога (Матей 12:24, 15:3, Матей 23).
Тълпите, които следват Исус, стават все по-малобройни, след като става ясно, че Исус няма никакво намерение да провъзгласи Себе Си за цар или да прогони римските потисници. Йоан е арестуван и екзекутиран в затвора. Исус започва все повече да се фокусира върху дванадесетте Си ученици, повечето от които вярват, че Той е Божии Син. Само един не вярва. Неговото име е Юда. Той започва да търси начин да предаде Исус на властите (Йоан 6:66, Матей 16:16, 26:16).
По време на последното си пътуване до Йерусалим Исус празнува Пасха със Своите ученици. Същата вечер, по време на молитва, Юда води въоръжена тълпа до Исус. Исус е арестуван и воден в поредица от мними съдебни дела. Той е осъден на смърт чрез разпятие от римския управител, който въпреки това признава, че Исус е невинен. Исус е разпънат на кръст. В мига на смъртта Му има огромно земетресение. Мъртвото тяло на Исус е снето от кръста и набързо е положено в близка гробница (Лука 22:14-23,39-53, Марк 15:15,25, Матей 27:51, Йоан 19:42).
На третия ден след смъртта на Исус гробницата, в която е било положено тялото Му, е намерена празна и ангели провъзгласяват, че Той е възкръснал. Исус се явява в плът на Своите ученици и прекарва време с тях през следващите 40 дни. В края на този период Исус упълномощава апостолите и се възнася на небето пред очите им (Лука 24:6,24, Йоан 21:1,14, Деяния 1:3-9).
Десет дена след възнесението на Исус на небето около 120 ученици са събрани в Йерусалим. Те се молят и чакат Святия Дух, който им е обещан от Исус. В Деня на Петдесятница Святият Дух изпълва учениците и им дава способността да говорят на езици, които никога не са учили. Петър и другите проповядват по улиците на Йерусалим и 3000 човека повярват в посланието, че Господ Исус е умрял и възкръснал отново. Тези, които повярват, се кръщават в името на Исус. Създава се църквата (Деяния 2).
Йерусалимската църква продължава да расте и апостолите вършат чудеса и проповядват с огромна сила. Скоро обаче вярващите се сблъскват с гонение, водено от млад фарисей на име Савел. Много вярващи напускат Йерусалим и занасят добрата новина за Исус в други градове. Събрания на вярващи започват да се сформират и в други общности (Деяния 2:43, 8:1,4).
Едно от местата, които получават евангелието (добрата новина), е Самария. Йерусалимската църква изпраща Петър и Йоан в Самария, за да проверят дали наистина е основана църква там. Когато Петър и Йоан пристигат, стават очевидци на изливането на Святия Дух върху самаряните по същия начин, по който Той се е излял върху тях. Без съмнение църквата е достигнала до Самария. Скоро след това Петър е свидетел как Святият Дух се излива върху римски войник и неговия дом и така църквата започва да се разпростира към езическите народи (Деяния 8:14-17, 10:27-48).
Яков, един от дванадесетте ученици, е убит в Йерусалим. Савел планира да излее омразата си върху християните в Дамаск, но по пътя Исус му се явява във видение. От гонител на Църквата Савел се превръща в дързостен проповедник за Христос. Няколко години по-късно Савел/Павел става учител в църквата в Антиохия. Докато е там, той и Варнава са избрани от Святия Дух да станат първите чуждестранни мисионери и тръгват за Кипър и Мала Азия. Павел и Варнава преживяват гонение и трудности по пътя, но мнозина се спасяват – включително млад мъж на име Тимотей – и са основани църкви (Деяния 9:1-22, 12:1-2,13-14).
През това време в Йерусалим възниква въпросът относно приемането на езичниците в църквата. Трябва ли да се даде на християните, които са бивши езичници, същият статут като на християните, които са евреи и които са пазили Закона през целия си живот? По-специфично, трябва ли бившите езичници да се обрежат, за да бъдат спасени? В Йерусалим се събира съвет, за да се разисква този въпрос. И Петър, и Павел свидетелстват как Бог дава Святия Дух на вярващи езичници, без да са обрязани. Съветът решава, че спасението е по благодат чрез вяра и че обрязването не е нужно за спасението (Деяния 15:1-31).
Павел отива на още едно мисионерско пътуване, този път съпроводен от Сила. По време на пътуването към тях се присъединява Тимотей, както и доктор на име Лука. Според водителството на Святия Дух Павел и спътниците му напускат Мала Азия и отпътуват за Гърция, където още църкви са основани във Филипи, Солун, Коринт, Ефес и други градове. По-късно Павел отива на трето мисионерско пътуване. Той действа по един и същи начин навсякъде – проповядва в градската синагога и първо представя евангелието на евреите в тази общност. Най-често бива отхвърлян в синагогите и тогава отнася посланието до езичниците (Деяния 15:40, 21:17).
Въпреки предупрежденията от приятели Павел отпътува за Йерусалим. Там той е нападнат от тълпа, която цели да го убие. Римски войници спасяват Павел от ядосаните евреи. Павел е съден пред Синедриона в Йерусалим, но поради безредицата там е изпратен в Кесария, за да се изправи пред римски съдия. След като прекарва няколко години в Кесария, Павел, позовавайки се на своето право като римски гражданин, се отнася по своя случай до Цезаря/Императора (Деяния 21:12, 27-36, Деяния 23:1 – 25:12).
Павел, съпровождан от Лука, отпътува за Рим като затворник на кораб. По пътя тежка буря унищожава кораба, но всички стигат живи до остров Малта. Там Павел върши чудеса, които привличат вниманието на управника на острова. Отново евангелието се разпространява (Деяния 27:1 – 28:10).
Когато пристига в Рим, Павел е поставен под домашен арест. Приятелите му могат да го посещават и има право да проповядва. Някои от римските пазачи се обръщат към вярата и някои от роднините на Цезаря приемат Исус (Деяния 28:16,30,31; Филипяни 4:22).
Докато Павел пребивава в Рим, Божието дело продължава в средиземноморския свят. Тимотей служи в Ефес, Тит наглежда делото в Крит, Аполос служи в Коринт, Петър най-вероятно отива в Рим (1 Тимотей 1:3, Тит 1:5, Деяния 19:1, 1 Петрово 5:13).
Повечето от апостолите са убити заради вярата си в Христос. Последният апостол е Йоан, който като възрастен мъж е заточен на остров Патмос. Там получава от Господ Исус послания за църквите и видение за последните времена, които той записва в книгата Откровение (Откровение 1:9; 4; 19).