Иван И.
Първата ми среща с Бог:
Роден съм и израснах в обикновено работническо семейство. Основното си образование получих в родния си град, но когато бях приет в Математическата гимназия „съвсем случайно” ми попадна изрезка от вестник, която съдържаше информация за Априловската гимназия в Габрово. През 1988 г. тя преобразува статута си на специализирано средно училище с хуманитарен профил и набираше възпитаници с конкурс. Някак си знаех, че там е моето място. Приеха ме с един от най-добрите резултати и без да подозирам, започна един от най-мрачните периоди в живота ми.
Въпреки че бях добър ученик, липсата на семейна среда и контрол отприщи демоните, скрити дълбоко в душата ми, и от скромен, притеснителен юноша се превърнах в неконтролируем и арогантен тип. Скоро всички ме знаеха като необуздан, агресивен и често попадащ в ситуации, които завършваха с насилие. Неслучайно ми лепнаха прякорите „Крейзито” и „Лудия”, а това да се бия с няколко човека наведнъж беше нещо съвсем нормално за мен. Училищната управа беше подсигурила на всички момчета от другите градове безплатно пребиваване в пансион към друго училище в града и с поведението си скоро се превърнах в „черната овца” на общежитието.
Зад привидно агресивната ми и независима натура обаче се криеше едно изключително наранено сърце, което викаше за приемане и одобрение, но ги търсеше по свой си начин, опитвайки се да си „създаде име”, с което останалите да се съобразяват. Най-съществената „тънка червена линия”, която маркираше всичките ми търсения, беше копнежът за смисъла на собственото ми съществуване и ден след ден преследването на тази цел отваряше все по-голяма бездна в мен. Бездна на неудовлетворение и скептицизъм, подхранени от крайна и все по-растяща неувереност, която предизвикваше всеки авторитет и се противопоставяше на каквито и да е норми и ограничения.
Но зад цялата фасада сърцето ми крещеше извечните въпроси „Кой съм?”, „Защо съм на тази земя?” и „Каква е мисията ми в този живот?”. Някак си инстинктивно започнах да усещам, че отговорите на тези въпроси се криеха не във видимия свят и започнах да се интересувам от извънземни, конспиративни теории и мистични духовни учения. За известно време практикувах и йога, а първите ми две медитации изумиха наставника ми, който сподели, че получените видения се дават на хора, занимаващи се с месеци и дори години с подобни практики. За отбелязване беше второто видение, което според учителя ми е преживявано единствено от хора, пребиваващи от дълго време в Тибет. Някой се опитваше да ме вкара надълбоко и трайно в тази „материя”, придавайки ми стойност чрез подобни преживявания, но имаше Друг, Който се погрижи това да не се случи и Когото все още не познавах.
След четири години на непрестанно търсене на мисията си в живота, съчетано с все по-нарастваща агресия и завладяваща ме тъмнина, достигнах до точка на отчаяние, която бързо премина в умопомрачителна депресия. Бях пред тотален разпад на личността си, раздиран от вътрешни противоречия и без никаква надежда за бъдещето си. Реших да приключа с живота си, който намирах за безсмислен и безцелен, белязан от страховито отхвърляне и безкрайна несигурност.
Няколко години по-късно разбрах от майка ми, изключително добър, морален и принципен човек, че когато съм бил в утробата ѝ, решила да ме абортира - обичайна практика във времената на комунизма, когато достъпът до противозачатъчни е бил почти невъзможен. В последния момент нещата са взели драматичен обрат и обичната ми майка, която вече не е между живите, решила да ме остави. Моментът, в който разбрах за това, беше шокиращ, но ми подейства и отрезвяващо. Разбрах защо до 20-годишна възраст съм се борил със страховити атаки на отхвърляне, които буквално ме разрушиха като идентичност - този дух на отхвърляне беше станал част от мен още в майчината утроба. Място и време, в което си напълно беззащитен и безпомощен. Въпреки всичко, и това е било в плана на Онзи, Който предстоеше да ми се открие.
Както споменах, реших да прибягна до самоубийство. Един ден, когато останах сам в стаята си в общежитието, отворих прозореца и се качих на перваза. Живеех на четвъртия етаж и мислех, че най-удачно е да скоча надолу с главата, като прецених, че скок в изправено положение не би имал желания 100% ефект, а живот със счупен гръбнак и потрошен таз не бе сред приоритетите ми. Стоях на перваза и не изпитвах никакъв страх, но и не мислех какви страдания щях да причиня на близките си - обикновено човек в такава ситуация е чрезмерно погълнат от себе си или по-скоро от неразрешимите си проблеми. Бях готов да премина в нищото, защото аз самият бях се превърнал в нищо. В последния момент нещо в мен се преобърна и се отказах да скоча. Казах си съвсем спокойно и убедено: „Ще го направя след няколко дни”, и слязох от перваза.
Напълно възможно е да ми е повлияло и едно преживяване, което имах няколко дни преди това. Бях в стаята си, на леглото и четях книга. Ненадейно чух как някой ясно извика името ми, но гласът не беше на хората, които познавах. Скочих от леглото и се обърнах, за да апострофирам оня, който си беше позволил да наруши комфорта ми, викайки толкова силно в стаята. В нея, както и в коридора, беше празно.
Тъй като си бях оставил още няколко дни безцелен живот, реших да се прибера до родния ми град. Причината беше прозаична - нямах пари, всичко отиваше за цигари и алкохол. (Слава Богу, наркотици не бях взимал и до ден днешен съм виждал такива само на снимка). Прибирайки се към вкъщи, срещнах сестра ми, която ме уведоми, че родителите ми са на село, а у дома нямало абсолютно нищо за ядене, както и ме упрекна защо не съм се обадил, че ще си идвам. Бях озверял от глад, но все още не разбирах, че гладът ми имаше съвсем друго естество. Ядосах се и почти се скарахме. Още повече, че знаех къде отива - беше се запътила към църква. Няколко месеца преди това тя бе повярвала чрез съседката от етажа и сега двете отиваха на богослужение. Няма как да пропусна да отбележа, че я смятах за полудяла. Когато си бях вкъщи, тя ме преследваше с Библията и ми говореше за Бога, а аз изтръгвах Книгата от ръцете ѝ и я замервах с нея, гонейки я из стаите и нерядко шамаросвайки я. Смятах всички вярващи за ненормалници и олигофрени и го заявявах на всеослушание. Въпреки всичко ме изуми това, че предвид всички атаки от родители, близки и приятели, сестра ми не се огъна. Нещо, което беше крайно необичайно за характера ѝ.
И ето ме, стоящ на улицата, заедно с нея и съседката, примрял от глад и гневен, защото светът и съдбата са ми обърнали гръб. В един момент сестра ми предложи да отида с тях, тъй като двама „братя” имали рождени дни и щяло да има изобилна почерпка. Реакцията ми беше очаквано бурна и крайно негативна, подплатена с нецензурни изрази и обиди за всички вярващи, но след като накокошиненият пуяк в стомаха ми изкурка за пореден път, реших най-снизходително да погледна от трона на високомерието си и да провлача уморени крака след тях. Все още не разбирах, че неистовият ми глад беше за храна, която не се разваля и която беше приготвена за мен (а и за всеки човек) от вечността. Скоро пристигнахме в къщата, която очаквах да бъде изпълнена с „ненормалници и олигофрени” (с цялото ми уважение към хора в неравностойно положение, самият аз съм баща на дете с аутизъм), но те изглеждаха съвсем нормални младежи. С прискърбие научих нерадостната вест, че сандвичите и останалата храна, която като снайперист не изпусках от поглед, щеше да бъде споделена и изконсумирана от всички присъстващи едва след богослужението. Имах ли избор да не изчакам?
След известно време разговорите притихнаха и всички замърмориха нещо под носа си, след което започнаха да пеят под съпровод на китара. Е, тогава наистина откачих! Без да разбирам, че хвалението дразнеше (не)канени обитатели в мен, си казах, че ставам и правя поредния така наречен „джумбиш”. Бях решил да натреса китарата в главата на свирещия, да откача ченетата на поне трима-четирима и да се изнеса от това „проклето” място. Всичко вреше и кипеше в мен, а капакът, образно казано, беше изхвръкнал, пробивайки дупка в тавана. В момента, в който се опитах да стана и да „овършея” когото сваря, с огромна изненада установих, че не мога да мръдна от мястото си. Едно нежно, но достатъчно мощно присъствие ме беше обвило като ефирно и някак топло менгеме. Това беше първото нещо, което ме порази и ме остави тотално неподвижен и без думи. До края на хвалението стоях като препариран, а ония ръмжащите и освирепелите само дращеха с нокти по вътрешната ми обвивка. След около 40 минути си отдъхнах, тъй като наказанието спря с последните акорди на китарата. Но ме очакваше втората изненада. Един млад 27 - 28-годишен мъж се изправи и започна да говори, четейки от време на време от някаква Книга. След 20-ата минута ченето ми увисна. Никога преди това не бях чувал някой да говори по такъв начин. Нямам предвид тематиката или съдържанието, а това, че говори около час, без да чете отнякъде и без да се запъне нито за миг. Тук е мястото да отбележа, че паралелката, в която бях в Априловската гимназия, беше със засилено изучаване на български език, литература и риторика. Чести гости на училището бяха редица изтъкнати професори, академици и учени. (Най-известният от тях беше акад. Дмитрий Лихачов от руската академия на науките.) Видните културолози и филолози ни изнасяха лекции, но всеки един от тях често поглеждаше и в записките си, както и се запъваше от време на време. А тук, в тази скромна бечова стая, един младок удари в земята всички оратори и светила в риториката. Бях втрещен!
Но това не беше всичко, Бог не беше свършил работата си с мен. Предстоеше най-голямата и потресаваща изненада. Към края на едночасовата проповед нещо изумително се случи с мен самия. За миг цялата депресия, отчаяние, тъмнина и кал, с които бях живял през последните години и които бяха станали моя природа, се вдигнаха от мен и изчезнаха, все едно никога не са впивали зловещите си ръце в немощната ми душа. Бях станал чист като сълзите, които напираха в очите ми. Светлина и надежда заляха душата ми и аз, без да разбирам тогава, преминах от смъртта в Живота.
След всичко преживяно трябва да си най-големия глупак, за да не се замислиш, че нещо се случва и някъде там гори къпинов храст и не изгаря. Прибрах се след службата вкъщи и когато останах сам, реших, че трябва, по-скоро искам да се върна при този храст. Коленичих и произнесох съвсем простичка и безкрайно искрена молитва: „Не знам какво се случи днес, но ако те има, Боже, открий ми се! Ако Си жив, виждаш, че от смъртта ме делят часове. Нямам за какво да живея и, ако съм ценен за теб, искам да те познавам!". Нямаше никакви трусове, ветрове, видения...Нищо не се случи на момента.
Но следващият месец беше славен! Бог започна да ми се открива ежедневно, ежечасно дори. Забравих, че съм искал да отнема живота си и започнах да Го моля за Неговите дарби с изключително смисления и логичен довод - тъй като бях наранявал хора, причинявайки им болка: „Моля Те, най-настоятелно, Боже, да ми дадеш изцелителна дарба, за да им отнемам болката”.
Е, Бог е добър и отговаря на искрените детски молитви. Даде ми такава дарба, която изцеляваше неми, сакати, раково болни. На всичко отгоре за месеци наред силата Му беше толкова явна, че към когото простирах ръка, без да го докосвам, падаше. (Бях „натръшкал” целия клас, барабар с половината общежитие, както и когото срещнех в родния ми град. Детска му работа!)
Впоследствие една трета от възпитаниците на пансиона повярваха и аз важно-важно ги събирах в залата с единствения телевизор, за да им проповядвам. Естествено, промених и поведението си, а свидетелството на един от главните възпитатели звучеше горе-долу така: „Не вярвам в това, в което Иван вярва, но не мога да отрека, че от „черната овца” на общежитието, той се превърна в пример за подражание!”.
За отбелязване е, че когато пристъпих за първи път прага на габровската църква, младежите, голяма част от които възпитаници на гимназията, не можаха да повярват, че най-откачения и пропаднал техен съученик от по-горните класове, е приел Господ Исус Христос за свой Спасител. Бог обаче е „влюбен” в подобни персони и често проявява изобилната си благодат - заради Името Си и Славата Си.
С две думи, това е историята на човек, който по Божия милост и промисъл премина от смъртта към Живота, от тъмнината към Светлината и от злощастието към благословението!
„А на Онзи, Който може да ви пази от препъване и да ви представи непорочни в радост пред Своята слава, на единствения Бог, наш Спасител чрез Исус Христос, нашия Господ, да бъде слава и величие, господство и власт преди всички векове и сега, и до всички векове.” (Юда 1:24-25)
