Общение

В Деяния 2:42 четем, че християните в ранната църква са постоянствали в общението. Вяра в „общението на светиите“ е също една от точките на апостолското кредо, което обобщава основните доктрини на християнската вяра. Оттук става ясно, че общението между вярващите не е нещо, което правим между другото, нито е нещо, което правим, за да постигнем друга цел – общението е цел само по себе си.

За съжаление врагът ни е успял да внесе своите заблуди относно важността на общението и какво всъщност представлява то, така че голяма част от църквата днес не постоянства в тази жизненоважна практика. Тези заблуди не могат да бъдат премахнати, докато не се справим с техните корени – липсата на знания относно:

  • Произхода на общението
  • Защо сме спасени
  • Основата на взаимоотношенията между светиите.

 Откъде идва общението

В Библията има много прилагателни, които се използват, за да се опише Божията природа – свят, праведен, верен, всемогъщ… списъкът е огромен! Но в Библията има само едно съществително, което се използва за Бог – то не описва Бог, а Го дефинира. В първото послание на апостол Йоан четем, че „Бог е любов“ (1 Йоаново 4:8,16). Затова когато говорим за Божията любов, ние не говорим за нещо, което Той има – ние говорим за това, което Той е, за Неговата същност. Когато преживяваме Божията любов, ние всъщност преживяваме Неголичността Любов. Но Бог е любов единствено и само защото може да бъде дефиниран с още едно съществително –взаимоотношение. Бог не би могъл да бъде любов, ако беше една личност, защото любовта изисква поне две личности – някой, който дава любов, и някой, който я приема.

Богът на Библията е три личности – Небесният Баща, Синът и Святият Дух, и връзката между тези личности е любов. Троицата съществува в едно вечно взаимоотношение на любов – даване на любов и приемане на любов, даване и приемане… от вечността до вечността. Човешкият ни ум не може да схване Троицата, защото той е създаден от Бог, а създанието идва след „времето“, когато Троицата е живяла сама. Създанието не може да схване Създателя, защото създанието има начало, а Създателят е вечен. Но духът на християнина е роден от Бог и той „разбира“ Троицата, защото произхожда от тази субстанция – вечно взаимоотношение в любов. Затова новородените християни не се притесняват от това, че не разбират Троицата с ума си – тяхната връзка с Бог не е на интелектуално ниво, а на духовно – дух с Дух. Бог е положил вечността в нашите сърца, не в умовете ни.

Земята и всичко на нея има своето начало, положено от Някой Вечен. Знаем, че този век ще премине и ще дойде новото небе и новата земя – всичко преходно ще премине и ще остане само вечното. Има само две неща, които няма да преминат след свършека на този век – взаимоотношението ни с Бог и взаимоотношението ни с другите светии, защото това са взаимоотношения между личности, които ще живеят вечно. Разликата е, че ние имаме нашето начало – мигът, в който приехме Исус Христос за Господ и Спасител – а Бог няма начало, Той е от вечност до вечност. Ние ще живеем вечно, защото сме свързани с Вечния.

 Защо Бог ни спасява

Йоан 3:16 е стихът, който обобщава посланието на цялата Библия:

„Защото Бог толкова [много] обикна и скъпо оцени света, че Той [дори] даде Своя [Един и] Единороден Син, така че всеки, който вярва и уповава на Него [като Спасител] да не погине, но да има вечен живот.“
(Йоан 3:16, Разширен превод)

Този стих може да бъде прочетен по няколко начина в зависимост от образа, който човек има изграден за Бог. Разбирането на мнозина за този стих е, че Бог ни спасява, за да не погинем в ада. Други разбират, че ни спасява, за да живеем вечно в рая. И двете са истина – който вярва в Исус, ще избегне ада и ще отиде в рая. Но каква е мотивацията на Бог? Какво задвижва Бог да направи това? Милост? Просто да ни избави от вечни мъки и да ни даде вечно блаженство? Адът е ад не само защото там човек плаща сам за греховете си – адът е ад, защото там няма никаква връзка с източника на добро – личността на Бог. А раят е рай, защото там няма нищо, което да е пречка за връзката ни с личността на Бог – там няма дявол и няма плът, която да се противи на Бог. Раят е непрекъснато общение с Бог в Неговото семейство от светии.

Бог е любов, която прелива – Той е търсещ, Той е даващ, Той е прегръщащ… Той ни намери, Той даде Себе Си, Той ни прегърна с прободените Си ръце, за да възвърне първоначалното общение, което Адам и Ева изгубиха. Но понеже Бог винаги върши всичко от слава в слава, Той ни дава по-близко общение от това, което имаше с Адам и Ева – те са били сътворени, но ние сме родени.

Ние сме спасени, за да имаме общение с Бог, в което можем да наричаме Всевишния „Татко“; Сина Му, за Когото всичко е сътворено – „наш Съпруг и Любим“; Святия Дух, чрез Чиято сила Исус бе възкресен – „наш най-добър Приятел“. Това е факт, който ангелите не могат да разберат, защото те също са създадени, а както казахме, само роденото от Бог може да „схване“ Бога.

От раздел „Идентичност“ разбираме, че след спасението Бог ни води към синовничество – към придобиване на пълни права и власт над наследството ни в Христос. От нашата позиция на Божии синове произлиза всичко, което вършим в името на Бог на земята – нашето служение е упражняване на настойничество над имота на Баща ни. Но забележете: служението е плод на взаимоотношение, естествено проявление на нашата позиция като синове. Както един син не би толерирал присъствието на крадец в имота на баща му, така и ние като синове не можем да толерираме присъствието на болести, проклятия и зли сили в имота на нашия Небесен Баща – земята. Ние не упражняваме тази власт, за да станем синове – ние сме синове и затова упражняваме власт!

 Основата на взаимоотношенията 

Основата на взаимоотношенията между светиите е дълбоко вкоренена в основата на взаимоотношенията ни с Бог. Ако гледаме на себе си първо като на Божии служители, а след това като на Негови деца, ще гледаме на другите вярващи първо като на съработници, а след това като на наши братя и сестри. Едното е взаимоотношение, базирано на свършена работа, другото е взаимоотношение, базирано на безусловна любов. Ще научим повече за разликата между взаимоотношенията, базирани на работа, и тези, базирани на братска любов, но първо трябва да разберем разликата между служението ни към Бог и нашето взаимоотношение с Него като Негови деца.

Служението ни – нашата работа за Бог

Работата в естествения свят може да бъде илюстрация на работата за Господа. В една фирма някои са назначени на една позиция, други на друга; някои работят усърдно, други небрежно; някои имат едни умения, други – други умения; някои се развиват, други стоят на едно място; някои са добри настойници на имуществото на компанията, други не са. По същия начин в работата за Господа едни са назначени за едно, други за друго (1 Коринтяни 12:29); едни са усърдни работници, други – не; всеки има различни дарби и таланти – някои умножават талантите си, други не; някои са верни в малкото и им се поверява много, други не са верни в малкото и губят и него (Матей 25:14-30).

Както една компания се развива и променя постоянно, така е и Божието Царство. Разликата е, че собственикът и главният управител на Царството е Бог Всемогъщи! Един светски шеф може да вземе погрешно решение, може да назначи някой на неподходяща позиция, може да не възнагради подобаващо труда на някого, но Бог не прави грешки! Бог знае точно кого да повиши и точно кога да го повиши; Той знае кои хора ще се сработят добре и кои не; Той знае кого да изпрати в командировка и на кого да даде годишен отпуск; Той знае кого да постави на нощна смяна, кой да работи през уикенда, кой да работи на половин работен ден; Той знае кого да дисциплинира или дори да уволни, когато не си върши работата както трябва. Освен ако Бог не го разкрие пророчески, ние не знаем кой къде ще бъде в Божието Царство след пет години и дори след една година – това зависи от две неща: верността на отделния човек и Божия призив за всеки един.

Взаимоотношения, базирани на работата ни за Бог

Ако ние основаваме взаимоотношенията си с другите светии на базата на съвместното ни служение, нашите взаимоотношения ще бъдат нестабилни и променливи, защото Божието Царство се развива постоянно. Хората, с които служиш днес, може да не са хората, с които ще служиш утре – някои може да бъдат повишени, други дисциплинирани, трети уволнени, а четвърти може да бъдат призовани към съвместна работа с други хора или на друго място!

Взаимоотношенията, базирани на работа, са успешни, когато работата върви както винаги е вървяла. Но какво се случва, когато настъпи промяна? Взаимоотношението започва да се разпада, защото основата му (съвместният труд) се разпада. Истината е, че тук никога не е съществувало взаимоотношение (взаимно отношение между личности), а просто съвместна работа (взаимодействие между колеги).

Хората, които виждат себе си предимно като Божии служители, преживяват разпада на подобни взаимоотношения много тежко. Ако твоята идентичност е основана на твоето служение, дарби или офис (твоята работа за Бог), ти ще бъдеш много лесна плячка за врага, защото твоето самочувствие и усещане за стойност е базирано на нещо, което подлежи на промяна. Ще си силен, когато около теб се вика „Осанна!“, но първото „Разпни го!“ ще те срине. Ще си силен, когато си лидер, но в момента, в който Бог издигне и други като теб, ще изпаднеш в депресия. Ще си силен, когато хора искат да служат редом с теб, но когато по една или друга причина си тръгнат, ще се огорчиш, което може да има пагубни последици за теб.

Когато гледаме на другите вярващи предимно като на съслужители, тогава ние ги оценяваме (определяме тяхната стойност) на базата на техния труд и плодоносност за Господа – тези, които вършат много работа, считаме за по-стойностни от тези, които не вършат толкова работа. Когато някой се провали по една или друга причина, лесно го осъждаме и отхвърляме, защото ние самите се самоосъждаме и самоотхвърляме, когато се провалим в служение. Защо има толкова много служители, които са огорчени против други служители? Защото когато е дошла промяна в служението на единия, е дошла промяна в неговата стойност в очите на другия.

Една от основните човешки характеристики е нуждата ни да се чувстваме уникални и специални. Това не е нещо зло, това е нещо, което Бог е вложил в нас. Хората го считат за зло, защото често търсят начин да задоволят тази своя потребност по неправилен начин и така нанасят вреда на себе си и на другите около тях. Най-болезненото откровение за служители, които не са намерили правилния начин да задоволяват своята потребност да се чувстват уникални, е откровението, че тяхното служение не е уникално. Колкото и да е болезнена тази истина, трябва да я кажем тук: УНИКАЛНО СЛУЖЕНИЕ НЕ СЪЩЕСТВУВА. Ако си евангелизатор, знай, че има още много евангелизатори – някои имат по-малко сила от теб, други повече! Ако си пастор, знай, че има още много пастори – някои се справят по-зле от теб, други по-добре! Ако си пророк, знай, че има още много пророци – някои виждат по-малко от теб, други повече! Ако ти си твоята позиция – твоят офис, твоят дар – тогава винаги ще знаеш, че не си уникален, че има още хиляди като теб, и рано или късно врагът ще те спъне точно в това! Но ако ти си нещо отделно от твоя офис, тогава това уникално нещо, което ти си, ще направи така, че дори служението ти да има елементи, които са уникални и неповторими! Кое е това уникално нещо?

Деца – нашата идентичност в Бог

Единственото нещо, което ще задоволи твоята нужда да се чувстваш уникален като християнин, е да започнеш да възприемаш себе си като Божие дете. Ако възприемаш себе си като пастор, пророк или някоя друга дарба, знай, че тази твоя „идентичност“ има давност – на небето няма нито пастори, нито пророци, нито евангелизатори! На тези, които са били верни служители на Земята, които са търгували със своите дарби и таланти и са ги умножили, които са имали успешни служения и са извършили много работа за Господа, Исус обещава, че ще влязат „в радостта на господаря си“ (Матей 25:23). Разбира се, нашият ум не може да си представи дори и малко от блаженството, което представлява радостта на Господаря на Небето! Но дали радостта на господаря е Божията мечта за нас? Не! Той иска да каже: „Ела, сине/дъще, в прегръдката на Баща си!“

Всички вярващи сме Божии деца и прегръдката на Бащата е отворена за всички нас, но не всички живеем като Божии деца – на интелектуално ниво ти може да се съгласяваш с концепцията, че си Божие дете, но както се разбира в раздел „Библия“, това знание само по себе си не е достатъчно. В раздел „Идентичност“ разбираме, че нашата истинска идентичност като Божии деца е най-важното откровение, което можем да получим – ако то е основата на нашия християнски живот, ние ставаме непобедими за дявола.

Във физическото ти си уникален и неповторим като Божие създание – няма друг, който да изглежда точно като теб. В духовното ти, който си дух, си уникален и неповторим като Божие дете – това е, което Библията нарича „ново създание“ (2 Коринтяни 5:17). Взаимоотношението, което можеш да имаш с Бог като Негово дете, е уникално, защото няма друг като теб. Идентичността ти като дете на Бог не е базирана на твоето служение към Него – разбойникът, който прие Исус на кръста, е толкова Божие дете, колкото и най-успешният Божий служител, живял някога! Заживееш ли със съзнанието за себе си като Божие дете и закопнееш ли да бъдеш син, а не слуга, ти ще бъдеш винаги задоволен, независимо какво се случва около теб. Всичко, което правиш за Бог, ще има белези на уникалност и неповторимост, защото ще е плод на взаимоотношението между две неповторими личности – ти и Бог! Започнеш ли да инвестираш във взаимоотношение с Бог просто защото Го обичаш и искаш да Го познаваш повече, това само по себе си ще започне да ражда плод в живота ти – но не плод на слуга, който иска да угоди на Господаря си, а на син, който доставя удоволствие на Баща си. Както в естественото плодът на утробата е резултат от физическа близост между мъж и жена, така и близостта в духа с Бог неизбежно ражда своите духовни плодове!

Взаимоотношения, базирани на идентичността ни като деца

Когато заживееш със съзнанието, че преди всичко друго си дете на Бог, ти ще започнеш да възприемаш взаимоотношението си с другите вярващи през тази призма. Когато живееш в откровението, че си Божие дете – завинаги изцяло приет и обичан от Бог – и когато служиш на Бог от позицията си на Божий син, ти ще можеш спокойно да приемаш промените, които настъпват на Божията нива. Когато Бог те издигне в служение, няма да се възгордееш, но ще искаш да помогнеш на други да израснат като теб. Когато някой стигне до твоето ниво, няма да се чувстваш застрашен, но ще се радваш, че ще имаш другар, с когото да споделяш и който може да те разбира. Когато някой е издигнат над теб, няма да завиждаш, а ще се радваш, че ще има някой, от когото да се учиш и който ще може да ти послужи. Живот в идентичността ни като Божии синове е единственият антидот за най-опасните дяволски атаки срещу Божиите служители – гордост, съперничество, завист. Независимо какво се случва на Божията нива, Божието дете е винаги радостно, защото идентичността му не идва от Божията нива, а от позицията му като син – най-великата позиция, която някой може да има! Обичан! Приет! Завинаги!

Когато осъзнаваш, че си Божие дете, когато знаеш колко много Бог те обича и приема, ти ще заобичаш себе си по истински начин. Ще започнеш да цениш себе си така, както Бог те оценява. Тук не говорим за себичност – себичността не е вкоренена в любов към собствената ти личност, защото истинската любов ражда живот, а не смърт. Себичността е вкоренена в себеомраза и себеотхвърляне – хората, които мислят само за себе си и за своите нужди, са хора, които не живеят под Божията грижа за тях. Те нямат взаимоотношението с Бог, в което Той се грижи за тях и снабдява за нуждите им, и затова считат за нужно да снабдяват за себе си. Такъв човек не обича себе си и счита себе си недостоен за Божията любов и грижа – той е сирак, а не син. Но когато разбереш, че Бог те обича и се грижи за теб, ти започваш да обичаш и да приемаш себе си и се избавяш от себичност! Това те прави способен да изпълниш заповедта на Исус:

„Да възлюбиш ближния като себе си.“
(Марк 12:31)

Ако не си обичан от Бог, ти не можеш да обичаш себе си, съответно не можеш да обичаш ближния! Ние обичаме, защото Бог първо нас обикна (1 Йоаново 4:19) – приемайки любов от Него, ние можем да я даваме.

Разделението и липсата на любов и приемане, които съществуват в Тялото Христово днес, са породени от факта, че вярващите не разпознават себе си и другите вярващи като Божии деца преди всичко. Хора виждат проявление на Божия Дух у някого, което е различно от начина, по който Духът работи в техния живот, и веднага го отхвърлят, защото службата е различна! До такава степен идентифицираме себе си с нашите дарби и с нашето служение, че не разпознаваме собствените ни братя и сестри!

Петър Велев, дългогодишен Божий служител и пророк, разказва свой сън, в който вижда различните християнски течения като различни подразделения на армия – сухопътни войски, танкисти, кавалерия – различни видове войски, но под един главнокомандващ – Исус Христос. Това, което ни свързва с другите вярващи, не е нашето служение, а общият ни Баща – Той не е петдесятен, нито харизматик, нито баптист, нито православен, нито католик! Бог е взаимоотношение в любов! Любовта приема различните и се учи от тях – нека преди да бъдем ученици на Кенет Хегин или на Серафим Саровски, първо да бъдем Христови ученици:

Нова заповед ви давам, да се обичате един друг; както Аз ви възлюбих, така и вие да се обичате един друг. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си.“
(Йоан 13:34,35)

Мнозина от нас си мислят, че светът ще разпознае Църквата, когато се обединим в разбиранията и доктрините си – когато всички служения станат еднакви. Това никога няма да стане, защото Божията благодат е многообразна! Бог е излял толкова голямо откровение за Неговото милосърдие в католическото движение, че те предават целия си живот на хранене на бедните – нямат време да растат във вяра или в някоя друга доктрина! Излял е толкова голямо откровение за Христовото смирение върху православните, че те нямат време да се молят за вяра или да хранят бедните – те се молят да заприличат на Христос по смирение! Излял е толкова голямо откровение за важността на вярата и проявлението на силата на Святия Дух върху харизматиците, че те нямат време да хранят бедните или да търсят смирение! Разбира се, използваме преувеличение и обобщение, за да илюстрираме – не искаме да кажем, че тези движения имат само гореизброените качества и недостатъци. Но всички от изброените качества са еднакво безстойностни, ако нямаме главното – любовта (1 Коринтяни 13), и всеки недостатък може да бъде покрит и заличен чрез любовта (Притчи 10:12; 1 Петрово 4:8). Когато тази любов произведе единство между нас, светът ще познае, че Исус е бил пратен от Бог (Йоан 17:21,23).

Ако виждаме другите вярващи като наши братя и сестри, с които ще прекараме вечността, ние можем да изградим единство с тях на базата на любов – вечна връзка – а не на базата на служение – променлива величина. Любовта между светиите е на базата на братската ни връзка (Евреи 13:1; 1 Йоаново 4:20), не на базата на общото ни служение. Единството в Църквата също ще дойде на базата на откровението за братската връзка между вярващите. В Псалм 133:1 четем:

„Ето колко е добро и колко угодно
да живеят братя в единодушие!“

Пътят към единство

Исус е знаел, че единството сред вярващите ще се изгуби, и затова се моли ето така:

И не само за тях се моля, но и за онези, които биха повярвали в Мене чрез тяхното учение, да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, така и те да бъдат в Нас едно, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил. И славата, която Ти Ми даде, Аз я дадох на тях; за да бъдат едно, както и Ние сме едно; Аз в тях и Ти в Мене, за да бъдат съвършени в единство; за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си възлюбил тях, както си възлюбил Мене. Отче, желая, където съм Аз, да бъдат с Мене и тези, които си Ми дал, за да гледат Моята слава, която си Ми дал; защото си Ме възлюбил преди създанието на света. Отче праведни, светът не Те е познал, но Аз Те познах; и тези познаха, че Ти си Ме пратил. И им изявих Твоето име и ще им го изявя, та любовта, с която си Ме възлюбил, да бъде в тях и Аз в тях.
(Йоан 17:20-26)

Исус и Небесният Баща не са една и съща Личност, но са Едно. Така и ние, вярващите, сме различни личности, с различни дарби и призив, но сме призовани да бъдем едно. Две неща, които Исус иска да имаме, са единство и любов.

Виждаме, че единството идва от Исусовата слава, която е дал на нас (Йоан 17:22). Каква е тази слава? В раздел „Идентичност“ разбираме, че след спасението ни Бог иска да приведе много синове в слава (Евреи 2:10) – Той иска да станем пълноправни синове, които владеят над имота Му. Славата, в която ходят Божиите синове – тяхното прославяне като такива, прави възможна тяхната обхода в единство с други вярващи! Слугите не могат да са в единство, защото тяхната идентичност е основана на тяхната работа – те не могат да се преборят с гордостта, съперничеството и завистта, които произлизат от робския манталитет. Колкото повече християни израстат в своята идентичност като синове, толкова повече ще се засилва единството в Църквата.

От Йоан 17:26 виждаме, че любовта на Бог и самият Исус ще бъде в нас, когато Исус ни изявява името на Небесния Баща. Оттук виждаме, че наистина израстваме в познаване на Небесния Баща, когато любовта, с която Той е възлюбил Исус, е в нас и така самият Исус е в нас. Тук отново става дума за нашата идентичност – дали сме възлюбени деца, или сме слуги. Защо Исус казва, че е бил възлюбен преди създанието на света (Йоан 17:24)? За да ни покаже модел на взаимоотношение с Бащата. Светът е създаден чрез Исус (Йоан 1:3,10; Колосяни 1:16), но любовта на Бащата към Сина е преди това велико дело – това е любов, независима от работата на Сина. По същия начин ние сме призовани да приемем безусловната любов на Бог към нас като към синове и когато имаме тази идентичност като възлюбени синове и дъщери, Той ще може да извърши велики дела чрез нас, знаейки, че те няма да се превърнат в наша идентичност! Когато знаем, че сме обичани безрезервно, ние няма да се сравняваме с братята ни, но ще ги обикнем и ще помогнем на тези, които все още са с робски манталитет, да получат откровение за позицията си като деца. Но трябва ние самите да живеем като такива!

Постоянстване в общението на светиите

Много хора си представят, че общението на светиите е просто ходене на кино или на ресторант с вярващи хора. Да прекарваме време заедно с други християни извън контекста на служение е неизменна част от общението на светиите. Но щом се говори за постоянство, става ясно, че общението на светиите е повече от това да прекарваме време заедно (въпреки че в забързаните времена, в които живеем, се изисква усилие дори да намерим време да излезем на кафе). Това, в което сме призовани да постоянстваме, е да общуваме ефективно със светиите – да имаме общение на базата на нашата идентичност като деца на един и същи Баща, не на базата на съслужители! Това е трудно. Изисква време, изграждане на близост и доверие. Изисква мъдрост – на кого и колко да споделим. Ще има грешки, ще има нараняване, ще има прошка, ще има ново начало…

Докато постоянстваме в общението на светиите, ние изграждаме връзки на любов с тях – започваме да се доверяваме на хора дотолкова, че да изповядваме греховете си пред тях (1 Йоаново 1:9). Когато правим това, кръвта на Исус Христос ни очиства от всеки грях (1 Йоаново 1:7). Това може да се случи само когато градим взаимоотношения като синове със синове – хората с робски манталитет не могат да състрадават на друг вярващ, паднал в грях, нито могат да го обичат така, че молитвата им за него да бъде ефективна. Но синовете могат да се обичат и да се подкрепят един друг във всяка трудност, защото те не се съревновават – те знаят кои са в Христос и знаят, че са от един и същи отбор – Божието семейство. За земния родител няма по-приятно нещо от това да види как децата му се обичат и се подкрепят. Земните родители са отражение на Небесния Баща!

Когато постоянстваме в общението на светиите, ние създаваме нещо, което ще съществува много след като този век премине – взаимоотношение в любов, подобно на взаимоотношението в Троицата. Така ние се уподобяваме на самия Бог, който в същността си е взаимоотношение в любов, и се превръщаме в достойна Невяста за Него – без петно и без бръчка (Ефесяни 5:27).