Адам и Ева – Какво се Случи

Виждам как дълги години след случилото се с Адам и Ева Маалалеил разказва на внуците си тяхната история, която е история на човечеството.

Седнали край топлината на огъня, уморени от усилния труд през деня, всички със затаен дъх слушат историята, която е и тяхна. „А никакво полско растение още нямаше на земята…“ – казва Маалалеил и потупва голата суха почва пред себе си. Децата и дори възрастните са запленени от историята, която сигурно са слушали и преди, но дядо не я разказва всеки ден и затова всеки път е сладко…

„И Господ Бог образува човека от пръст…” – сега Маалалеил се навежда, взема шепа прах и бавно я изсипва от ръката си пред очите на утихналите слушатели. Нагледен урок какво представлява човекът. Лекарство срещу гордост…

Сега дядо е развълнуван поради нещата, които Бог прави за Адам и Ева. Силата и властта, които Бог им дава, са като суперсили за изнемогващите от труд за прехраната си хора. Адам наименува животните и владее над тях. Градината е пълна с храна, която на практика си расте сама, няма плевели и напояване никога не липсва, а времето е винаги хубаво. Не стига това, ами Бог му дава и спътница – Ева, взета не от къде да е, а от самия Адам. Разрешението е в теб, то е част от теб. Когато го приемеш, имаш пълнота и всичко си идва на мястото.

Историята продължава с прекрасния, безгрижен и изпълнен с присъствието на Бог живот, за който чедата на Маалалеил могат само да мечтаят. Говори им за прохладата на вечерния ветрец и за Бог, идващ точно тогава при Адам и Ева да си поговорят. Те виждаха Бог лице в лице, чуваха гласа Му. Никой не знае колко точно са живели Адам и Ева по този начин, но това, което знаем, е, че е свършило.

Явно животните в градината са можели да говорят, защото Ева не е била много учудена да види говореща змия. Сега децата са наистина вдъхновени. Представят си говорещи кученца, котенца, дори хищници, които отдавна не са същества, с които можеш да си говориш.

Краят на историята е разтърсващ – Маалалеил се оглежда с пълни със сълзи очи, повдига рамене и казва: „И ето ни тук…“ „Но знаете ли кое най-много ни липсва?” – пита той децата, след което отговаря: „Бог и Неговото присъствие. Да, загубили сме славата, загубили сме придобивките, но най-вече сме загубили Царя, Чийто глас вече не можем да чуваме при вечерния ветрец…“ Децата се споглеждат, а дядо довършва: „Когато мен вече няма да ме има, това не означава, че не ме е имало никога. Бог винаги Е, просто ние не можем да Го видим.“

Вярвам, че Бог е бил супергерой за тези деца и специално в сърцето на Енох – едно от децата край огъня. За него Библията ни казва, че е ходил по Бога и Бог си го е взел, т.е. Енох не е умрял, а Бог си го взел. Той е слушал и е повярвал… Чакал е вечерния ветрец с надежда…

Нека твоята вяра е като вярата на Енох – да те отведе право при Бог.