Баба Пенка

Бяхме на мисия в Кричим. Вечерта щяхме да имаме служба и сега канехме хора на събитието. Разделихме се на групи. Нашият водач беше местна жена от църквата в Кричим – сестра Мария.

Тя ни водеше из уличките и канехме дори хора по домовете им. Мария много внимаваше да не пропуснем някого. Познаваше изумително много хора, но това не е странно, при положение че работи като инкасатор. Tака тя ни доведе до един каменен дувар с дървена врата и обясни:

– Тук живее вдовица. Напълно сама е. Седем години е живяла с мъжа си, но той починал и нямали деца.

Отворихме вратата и пристъпихме в малко закрито дворче. Отляво имаше чешма, а пред нас – извити дървени стълби, водещи някъде нагоре. От дясната страна имаше друга дървена врата. Мария бутна вратата и тя се отвори.

– Не е заключена?! – учудих се аз.

– Тя не заключва. Понеже не чува, оставя отворено – ако някой иска да дойде.

Това ме трогна! По улицата отвън минаваха много хора, наистина много. Но се оказа, че хората в градчето са човечни и никой не я закача. Сега пред нас се разкри коридорче с постлана пътечка. Отдясно имаше друга врата. Мария я отвори и подвикна:

– Бабо Пенке!

Надзърнах зад рамото й и видях една сладка бабичка, висока, с големи очила, седнала на стол до масата. В лявата си ръка държеше свещичка, а в дясната – православно календарче, и четеше. В първия момент не реагира, дори не ни забеляза. Мария се приближи до нея и чак тогава тя ни видя. Мария набързо й обясни кои сме.

– Сядайте, сядайте, под масата има столчета – каза баба Пенка. – Вземете си бонбонче!

Докато се настанявах, огледах стаята – скромно обзаведена, но чиста и приветлива. На печката имаше половин комат хляб, на масата – вазичка с кокиченца и здравец, до вазичката – чинийка с любимите ми млечни бонбони. Това ме спечели на мига!

 – Вчера било Трифоновден, а аз съм забравила. Ей сега прочетох.

Милата баба Пенка, изпълнена с вяра в Бог. Толкова силна вяра! Тя знаеше, че Бог е всичко за нея. Беше доста възрастна и не й достигаше сила, та често падаше. А паднеше ли, си стоеше така, докато дойде някой да я вдигне. Нямаше сила да се изправи сама. Добре че племенникът й живееше наблизо и я наглеждаше. Но паданията доста я притесняваха и й се искаше Бог да си я вземе по-скоро. Мария й обясни, че щом е още жива, значи Бог има план за нея.

– Включи ли си апаратчето (слуховото)? – попита я Мария.

Явно не беше, защото трудно я чу. Помолихме се за нея Бог да прати ангелите си да я пазят от падания. Целунахме я за довиждане и си тръгнахме.

Иска ми се да можех пак да я навестя и да внеса още радост и топлина в деня й, а и тя в моя. Нещо толкова малко, а с толкова голяма стойност.

Доста често докато търсим голямото, пропускаме малкото. А всъщност малкото е начало. Затова сам Бог ни съветва да не презираме деня на малките начала. Баба Пенка трудно виждаше смисъл от съществуването си, а всъщност не разбираше, че тя свети също като свещичката, която гореше в ръката й. Гореше и показваше вярата си в Бог. Като живо свидетелство, че още има хора, които са готови да стоят всеки ден за своя Цар. Въпреки паданията и желанието й да си отиде у дома тя не спираше да свети и да напомня на хората, които я познават, че през каквото и да минаваш, има надежда. И да, понякога може да паднеш, но пак ще станеш, а Бог е верен да се погрижи за нас.

Всеки от нас може да свети там, където е. Изборът е наш. Баба Пенка сега си почива в прегръдката на своя Бог и е безкрайно щастлива. Тя направи своя избор и не спря, когато й беше трудно. Не бягаше далече от Бога, когато имаше проблем, а тичаше към Него.

„Аз се подвизах в доброто войнстване, попрището свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът (правдата), който Господ, праведният Съдия, ще ми въздаде в оня ден; и не само на мене, но и на всички, които са обикнали Неговото явление.“
(2 Тимотей 4:7-8)