Казвам се Радослава, но приятелите ми ме наричат Буба. Израснах в Търговище – малко градче в Североизточна България. Майка ми и баща ми винаги са се грижили добре за тялото ми, но никой не знаеше как да се грижи за душата и още по-малко за духа ми. Бях самотна и нещастна. През деня се правех на „голямата работа“ – бях груба, наранявах хората, мачках всички. Вечер се прибирах, свалях маската и просто плачех – питах се защо изобщо съм се родила. Освен това в живота ми имаше много страх. Парализиращ страх.
Един ден моя приятелка ми каза: „Не мога повече. Трябва да ти кажа нещо. Аз вярвам в Бог. Бог изпрати Сина Си за теб, да умре за греховете ти. Искаш ли да Го приемеш за твой Бог?“
Моята реакция беше: „Аз съм бог на живота си. Нямам нужда от бог. Аз имам семейство, пари и приятели – не ми трябва Бог.“ Бях толкова наранена, чувствах се толкова отхвърлена, че не можех да повярвам, че някой ме обича.
Приятелката ми ме погледна и каза: „Един ден, когато отидеш при Бога, нищо от тези неща, които каза, че имаш, няма да има значение. Единственото, което Бог ще те попита, е: „Какво направи със Сина Ми?“
„Ето, стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене.“
(Откровение 3:20)
Каза ми този стих (тогава не знаех, че е от Библията) и продължи да ми говори как Царят стои на врата на сърцето ми и чака да Му отворя. Вали дъжд, а Той чака. Вали сняг, а Той е там и чака ли, чака... Чака мен. Никога няма да забравя това!
Моята приятелка продължи: „Той е Бог и може сам да се докаже като такъв. Поискай от Него нещо, но когато ти го даде, нека това да е знак, че е жив. И обещай, че ще дойдеш на църква.“
Това се случи през лятото след осми клас.
Междувременно сменихме жилището, така че започнах девети клас в ново училище, в нова къща, в нов квартал. И животът ми се разпадна – в училище имах само двойки, започнах да пуша, да пия, да бягам от къщи, да крада пари. Бунтът в мен беше толкова силен! Бунт срещу всеки авторитет. Нали помните: „Аз съм бог.“
За тази една година загубих всичко, което казвах, че имам. Семейството ми се срамуваше от мен. Спряха да ми дават пари. Приятелите ми ги нямаше. Завърших учебната година с четири поправителни изпита – математика, химия, география, биология – което означаваше, че директно оставам в същия клас.
Цялото лято бях наказана да не излизам с приятели и да работя при вуйчо ми, защото който не учи, трябва да работи.
И една лятна вечер, докато всички спяха, а аз бях излязла да изпуша една цигара на балкона, казах на Бог. „Ако те има, искам да успея да си взема изпитите и да продължа с класа си.“ Знаех, че е невъзможно, но нали е Бог – хайде да го видим колко ме обича и какво е готов да направи за мен.
Ваканцията свърши. На 15 септември отидохме с майка ми в училище, за да видим в кой клас ще продължа. Директорката ни каза: „Бързо в моя кабинет! Имам добри новини. Има заповед от министъра на образованието, че всички, които имат четири двойки, имат втори шанс да си вземат изпитите от 15 до 30 септември.“ Майка ми се зарадва, а аз се разплаках. Но не от радост... Тя ме пита: „Защо плачеш, маме, от радост ли?“ „Не от радост. Знаеш ли какво означава това? Бог е жив! Бог е жив! Бог е жив…“
Майка ми си взе 15 дена отпуск и започнахме да учим. Първи изпит – география, оценка 3. Втори изпит – математика, оценка 3. Химия – оценка 3.
Остана ми биологията. Г-жа Милачкова беше много строга, а аз се бях държала много лошо с нея, меко казано. Имах един ден за учене. Знаех, че нищо не знам и започнах да си правя пищови. Цял ден писах. На сутринта тръгнах за изпита, но една мисъл в мен ме спря на вратата: „Поиска Бог да ти помогне и пак по твоя начин почна. Бог не би преписвал.“ Върнах се, оставих пищовите на масата и тръгнах. Казах си: „Какво пък, без измама стигнах дотук, какво мога да загубя?“ Отидох и написах всичко, което знаех. Без значение какви бях въпросите. Надявах се да стигне за тройка. Два дена след това с другите ученици отидохме да проверим резултатите. От тази оценка зависеше дали ще уча в Iа или във IIа курс. И г-жа Милачкова каза: „Всички имате двойки. Единствено на Радослава ще пиша 3, защото не е преписвала. Само заради това, че е била честна, ще й пиша три.“ Не знаех думи като Алелуя и Слава на Бога, но знаех, че е време за църква. Същата вечер (беше сряда) отидох на църква за първи път.
Животът ми се промени коренно. От едната крайност в другата. Спрях да пия. Бог ме освободи от цигарите. Не можех да псувам. Сега вече родителите ми наистина не знаеха какво да правят. Тогава много се говореше за секти и след всичко, което бях омазала дотук, това им дойде в повече. Казаха ми да отида да живея при баба ми. Това беше добре за мен, защото можех да бъда по-близо до църквата и до новите ми приятели.
Бог ме промени тотално, аз станах нов човек. Моите съученички ми казваха: „Старата Радослава ни липсва.“ Аз се усмихвах и отговарях: „Тя е в язовира.“
„Затова, ако е някой в Христос, той е ново създание; старото премина; ето, [всичко] стана ново.“
(2 Коринтяни 5:17)
