Как да съдим без да ставаме съдии

„Как така ще съдим, Един е Съдията!”, ще кажат някои, дори доста от Божиите хора и ще цитират 1 Коринтяни 4:3, 5 – „..даже аз не съдя сам себе си…Затова недейте съди нищо преждевременно, докато не дойде Господ”.

И ще са прави. Но в същото послание 6:2-3 се казва, че „светиите ще съдят света” и „..ние ще съдим ангели”!

„Противоречие!”, ще викнат радостно противниците на Благовестието. Да, ама не! Защото в сърцето на новородения човек живее Святият Дух, Който ще ни упътва на всяка истина (Йоан 14:26 и Йоан 16:13). Също в 1 Коринтяни 5:12-13 се говори за това как църквата трябва да отсъжда и да „отлъчи нечестивия човек”. Засяга се въпросът, че трябва да се коригираме, да си говорим истината с любов, дори когато знаем, че ще се наскърбим един друг:  

„защото, ако ви наскърбявам, то кой ще развесели мене, ако не този, който е бил наскърбен от мене?” (2 Коринтяни 2:2)

Тоест, ако някой е бил наранен от истината, която съм му казал с любов и е разпознал Божието изобличение в думите ми, и не се е огорчил, а е реагирал с – „Да, Господи, това Си Ти и благодаря за корекцията и за брат ми, който Ти беше покорен да ми каже това, което Ти искаше да чуя.”, аз ще съм щастлив затова, че Баща ни обича моя брат и работи в живота му.

„Господ изобличава онзи, когото обича” (Притчи 3:12)

Резултатът от всичко това е, че брат ми е освободен, аз добивам увереност, че чувам Божия глас и Той ме използва, и единството между брат ми и мене става още по-здраво, и Бог е прославен! И тук стигаме до три много важни въпроса:

1. Как да съм сигурен, че говоря истината с любов и съм воден от Святия Дух?

Ако съм видял нещо нередно в живота на брат си, мъдро ще е първо да се моля и да искам Божията намеса, без да ме е грижа дали Бог ще използва мене. Загрижен съм за ближния си, силно искам той да е свободен и ме боли, че дяволът го държи вързан. И ако наистина обичам брат си, по време на молитвата ще забравя себе си, ще се „изгубя” в ходатайството за него. Това е съвсем различно от задоволството, че той е сгрешил, а аз не, желанието да го критикувам, дори да го одумвам пред другите – притчата на Господ за фарисея и бирника в храма (Лука 18:10-14). За разлика от нас, Той никога не развява „кирливите ни ризи пред другите, защото е най-милата и тактична Личност, а ако го направи, това е последното средство, за да избави закоравялото си дете от блатото, в което е затънало: „…и ако не послуша и църквата, нека ти бъде като езичник и бирник” (Матей 18:15-17).

Когато Бог извади наяве греха ти пред единокръвните ти, това показва, че си потънал до гуша, пред удавяне си в съответния грях! Чрез това Си действие Бог казва: „Принуди Ме да го направя, защото ти остана глух за предупрежденията Ми, дано се засрамиш от братята и сестрите си и да не идеш в ада с упорството си и непокаяното си сърце!”.

2. Как да реагирам правилно, когато Бог ме изобличава чрез човек?

Всеизвестно е, че за никого от нас не е най-голямото удоволствие да му посочват грешките. Но словото казва – „Изобличавай мъдрия и той ще те обикне.” (Притчи 9:8).

Това би трябвало да е реакцията на един духовно пораснал човек – може да не му харесва това, което се говори за него, но той ще го приеме, защото вижда истината и не си затваря очите за нея, т.е отказва да каже „да” на себеправедността и търси Божията правда, дори изобличението да е направено с неправилен мотив и рязък тон. Мъдрият човек ще потисне емоциите си и ще каже: „Това Ти ли Си, Господи?”.

Йоан 3:21 недвусмислено ни показва как ще постъпи в случая този, за когото Господ Исус наистина е Господ – „..но който постъпва според истината, отива към светлината, за да се явят делата му, понеже са извършени по Бога”. Пример за това е конфронтацията между Павел и Петър. Павел изобличава своя брат в Христа за религиозно лицемерие (Галатяни 2: 11-14), а Петър като човек с отворено сърце за Господа приема истината и говори за брат си с уважение и любов (2 Петрово 3:15).

3. Как да се отнасяме с изобличения човек?

Отговор ни дава 2 Коринтяни 2:7 – „…да го утешите, да не би такъв да бъде погълнат от прекомерна скръб”. Тук словото ни казва, че в случая има два вида скръб. Първата е „добра” скръб – тази по Бога, ние сме съкрушени от това, че сме живели в този грях, че сме Го наранявали, „защото скръбта по Бога докарва спасително покаяние, което не причинява разкаяние; но светската скръб докарва смърт” (2 Коринтяни 7:10). Такъв човек трябва да се насърчи да не се поддава на осъждение, като му се припомни за невероятната любов на Баща ни към нас, която не зависи от това какво сме или не сме направили, т.е Той НИКОГА няма да спре да ни обича! В противен случай е възможно братът или сестрата да изпаднат в осъждение, себеотхвърляне, себенепростителност и какво ли още не, а този боклук ще го отдалечава от Господа и църквата.

Затова, братя и сестри, да молим Баща ни да сложи стража на устата, защото думите ни в дадения случай могат да станат причина за падането на Божието дете чрез отварянето ни за критикарство, одумничество, клюкарство!

„Смърт и живот има в силата на езика” (Притчи 18:21) – нека не го забравяме! И това касае не само нас, а и околните. Разбира се, трябва да предложим на човека да се молим заедно, ако той иска.

А ако той не приеме думите ни, ние сме свободни от отговорност пред  Господа (Езекил 33:8), благославяме го и продължаваме да се молим за него, тъй като това е богоугодно и ние го обичаме!…

Братя и сестри, нека да сме благословение един за друг, защото това топли Бащиното Му сърце, а и „с каквато мярка мерим, с такава ще ни се и отмери”… Амин!