Като децата (1)

Исус ни учи да бъдем като децата. В Марк 10:15 Той казва:

„Истина ви казвам: Който не приеме Божието царство като детенце, той никак няма да влезе в него.”

Това е противно на нашата логика, че трябва да бъдем твърди, смели, силни и т.н. Децата са слаби, наивни, имат нужда от помощ. Но дали това е точно така?

Искам да ви споделя това, което Святият Дух ми говори по този стих.

Защо да бъдем като децата? Какво притежават те, което ние възрастните го нямаме или сме загубили в пътя на съзряването си?

Всъщност много неща – поведението на детето е най-правилният модел на това как един християнин трябва да ходи с Бог!

Детето иска да го водят, да му бъдат дадени отговори за нещата, които не знае, да му бъде показвано. Това трябва да е и нашето ходене с Бог наместо да взимаме инициативата в свои ръце, казвайки си: „Аз мога да го направя!” и да действаме без знание. В Притчи 19:2 също сме предупредени за това: „Да имаш усърдие без знание не е добро и онзи, който бърза с нозете си, сбърква пътя.”

Децата приемат безрезервно че това, което Баща им казва и показва, е 100% истина и не го подлагат на съмнение. Дори да не разбират някои неща, те изпълняват.

Дете пита баща си за нещо, бащата отговаря: „Още си малък, за да разбереш това”. Детето приема на вяра, че това е така. Каква е твоята реакция, ако за някои неща все още нямаш отговор от Бог?

Също така децата не се интересуват от материалното положение на семейството, те са уверени, че бащата може да снабди всичко, което пожелаят. Те не питат: „Тате, имаме ли пари да купим това колело, много ми се иска!”, а направо заявяват: “Тате, искам това колело, много ми харесва.”

Децата са наивни, а това го смятаме за голяма слабост. Но какво се казва в Библията относно любовта?
В 1 Коринтяни 13:7 Павел пише за любовта: „всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи”

Това е ключът във взаимоотношенията ни с хората, особено към тези, от които сме наранени и на които се опитваме да помогнем. Защото само любовта с нейното дълготърпение довежда едно сърце до покаяние и осъзнаване на греха.

Децата прощават много бързо. Те наистина забравят лошата случка, като че никога не е била! По същия начин трябва и ние да прощаваме. Ако след време, припомниш на някой човек старо прегрешение с огорчение и жлъч, ти изобщо не си простил. Щом го помниш, то е в сърцето ти – не си пуснал болката, не си очистил обидата и си носил целия този товар през цялото време.

Децата при всеки проблем отиват първо при баща си, защото те вярват, че той е силен и способен да ги защити, както и да им даде мъдрост как да излязат от ситуацията!

Но най-важното и най-силното качество, което децата имат, а ние сме го изгубили в процеса на съзряването си, е това, че те обръщат всичко в игра.

Когато детето се “потопи” в играта си, реалността за него изчезва или то я променя в ума си. То играе задълбочено и реалността за него се връща чак когато майка му го прекъсне, че вече е време за обяд и да идва на масата.

Може да ви се стори смешно, но аз до ден днешен практикувам това и това е ключ, който ми дава сили да издържам в трудни моменти и да минавам през тях като на шега. Ще ви дам пример:

Аз съм стъкломияч, зима е, температурата е минус 20 градуса, духа студен вятър, виелица, а моят маршрут започва в 7 сутринта. Не е особено мотивиращо да работи човек в такива условия, нали?

Това, което правя, е, че влизам в една фантазия, имам тази фантазия от дете, бях я изгубил за известно време, но след като се новородих, Святият Дух ми я припомни.

Представям си, че тялото ми е машина, която се управлява от малки човечета. Залата за управление е в главата и тези човечета имат седалки, както в кола или космически кораб, точно зад очите ми те сядат и управляват. Дрехите са видове брони: броня за краката – обувките; броня за краката и тялото – панталони, блузи; тежка броня – якето; броня за главата – шапката; филтър за въздуха – ако слагам шал, защитни ръкавици и т.н. Раницата на гърба ми е допълнителният арсенал от инструменти. Представям си, че тези човечета имат мисия и излизат на “бойна задача”, която имат да изпълнят.

Ако се случи да се порежа с нож (използваме такъв за стъкла и да се порежеш се случва и то нерядко), стъпя на криво и си поизкълча крака, ударя се някъде и ме заболи или нещо такова, си представям, че е просто авария в машината. Представям си как човечетата вътре се насърчават, говорят си да не се отказват, че трябва да минат през този проблем, съветват се какво да направят и т.н

И всъщност целият ми работен ден се превръща в една игра и минава много по-леко, отколкото през цялото време да съм навъсен, да роптая срещу времето, да нервнича и да гледам часовника колко още остава от работния ден.

Виждал съм много хора, които идват да работят тази работа, но след втория месец се отказват. Не им понася многото ходене на ден, метеорологичните условия и други неща, не издържат и се махат.

На мен винаги ми е било забавно да работя тази работа с тази игра, в която влизам, интересно ми е, забавлявам се, поддържа доброто ми настроение.

(Винаги съм се подсмихвал, че шефът ми ме нарича „машина”, когато работим заедно.)

Затова трябва да бъдем като децата, те имат много ключове в поведението си за правилно ходене с Бог, за излизане от различни ситуации, за пазене на вътрешния мир, за щастие и радост.

Бъдете благословени, дечица!