Паниката на последния ден

Сънувах, че заедно с най-малкия ми син сме на една поляна между блокове и сгради. Времето беше слънчево и спокойно. Имаше много хора, които се разхождаха. Аз се ядосах на сина ми, защото тичаше и играеше на места, където не можех да го виждам. Намерих го и му се скарах, а после го хванах за ръка и тръгнахме през поляната.

Тогава с периферното си зрение видях как към небето започнаха да се издигат черни мастилени петна, които сякаш пулсираха. Едно от тези петна започна да придобива форма на граблива птица, която размахваше бавно и зловещо огромните си крила. Петната лека-полека запълваха небето… В един момент го покриха изцяло и светлината бавно отстъпи място на мрака и тъмнината. Страх и ужас ме сковаха. Започнах да тичам между хората и да викам: „Хора, покайте се!“ Крещях и виках с цяло гърло, но те бягаха в пълна паника и изобщо не ми обърнаха внимание, не ме чуваха…

Знаех, че това е сън за последното време. Много сънища съм имала, но такъв неописуем ужас, страх, отчаяние и безнадеждност не съм чувствала никога досега.