Сълза, по-ценна от злато

Ще ви разкажа една история – притча, не библейска, а човешка. И затова не претендирам, че е от Словото, но подобно на него е поучителна и „който слуша, нека разбира“. Докато бях притихнала в молитва, Бог ми я припомни:

Живял някога богат човек, той вършел много добри дела, но дошло време да си отиде от този свят. Склопил очи и душата му се понесла към висините. Озовал се пред небесните порти и доволен понечил да влезе през вратата на Рая , но… изневиделица се появил огромен ангел и му препречил входа.

 – Отдръпни се от пътя ми, искам да вляза – казал човекът.

 – Мястото ти не е тук, ти си за ада – отговорил твърдо ангелът.

 – Как така съм за ада, ти знаеш ли кой съм аз, знаеш ли колко много добри дела съм извършил? Сигурно е станала някаква грешка! – процедил разгневено.

Ангелът извадил везна, подобна на тези, които използват златарите, поставил я пред богаташа и казал:

– От едната страна ще сложим всичките ти добри дела и ако те наклонят везната, ще влезеш в Рая. От другата страна ще сложим злото, което си причинил и заради което ти е отредено да отидеш в ада.

Ангелът внимателно поставил нещо много миниатюрно от едната страна на везната и то веднага наклонило паничката до земята.

 – Давай сега добрините да ги редим от другата страна и се моли да са по-тежки от това зло – казал ангелът към богаташа.

Усмихнал се самодоволно нашият човек и започнал да изрежда:

– В нашето село се подпали училището, изгоря до основи  и аз направих огромно дарение за построяването на ново.

Ангелът взел училището и го сложил от едната страна на везната, но то не помръднало и на милиметри паничката. Полюшвало се леко във въздуха като в безтегловност. Паничката със злото не помръднала, седяла като залепена за земята.

С притеснена усмивка човекът продължил:

– В нашето село на мегдана построих чешма за чудо и приказ. Мало и голямо идваше да си утоли жаждата, да напои животните… Даром я дадох, да видят и да се радват хората.

Ангелът взел чешмата и я сложил от едната страна на везната до училището, но теглилката отново не помръднала и на милиметри. Полюшвала се леко във въздуха, все едно била в безтегловност. Паничката със злото не помръднала, седяла като залепена за земята.

Силно учуден богаташът продължил:

– Преди десетина години имаше голям порой и реката отнесе моста, който свързваше нашето със съседното село. Извадих голяма сума пари и злато, дарих ги всичките за построяването на нов мост. Мало и голямо се стече на откриването, всички цъкаха с език и ме приветстваха като най-големия благодетел.

Ангелът взел моста и го сложил от едната страна на везната до училището, до чешмата, но паничката отново не помръднала и на милиметър.  Полюшвала се леко във въздуха, все едно била без никакво тегло. Паничката със злото не помръдвала, седяла като залепена за земята.

Богаташът изпаднал в паника и започнал да изброява всякакви добрини – малки и големи. Ангелът вземал всяка една и я слагал на везната с добрите дела, но напразно. Всичкото добро продължавало да се полюшва във въздуха и не помръдвало и на милиметри злото, което тежало от другата страна.

Пот се леела от напрежение по челото на богаташа, все по-трудно се присещал за още добрини, накрая се предал безпомощно и примирен отпуснал рамене. Видял, че няма къде да ходи и трябва да слезе в ада, но преди да тръгне поискал да разбере какво има в паничката със злото, че е толкова тежко, а в същото време толкова мъничко, че не се вижда дори.

 – Помниш ли времето, когато построихте моста? – започнал да обяснява ангелът. – И двете села се бяха събрали да открият тържествено новата придобивка. Многолюдна тълпа с цветя и музика те приветстваше, а ти вървеше важно, изпъчил корем и издул гърди от гордост… Всички викаха и ти поднасяха цветя, потупваха те по рамената, здрависваха се с теб, благодаряха ти. Там в тълпата, до моста, седнал под едно дърво слепец просеше милостиня. Когато ти мина покрай него, той ти поднесе очуканото си празно канче и повдигна невиждащите си очи към теб с молба. Всички те гледаха и ти бръкна в джоба си да извадиш монетка, но не намери. Хората продължаваха да гледат какво ще направиш, а ти се наведе уж да си оправиш обувката, взе едно камъче от земята, изправи се и го пусна в канчето на слепеца. То издрънча по металното дъно, слепецът се зарадва, целуна ти ръка и благодари. Всички отново нададоха одобрителни викове и тържественото шествие продължи към моста под радостната глъчка на тичащи деца. Ти не видя какво се случи, защото слепецът остана далеч зад гърба ти. Той бръкна да извади монетата от канчето и напуканите му ръце напипаха камъка…Тогава от празните му очи се отрони една сълза. Тази сълза седи в купичката със злото, което направи, докато беше на земята. Само тази сълза видя Бог в твоя живот.

Тук тази човешка притча свършва и всеки път, когато ми се наложи да я разкажа, ми засяда буца на гърлото и очите ми се пълнят със сълзи…

Всички, които познаваме Словото, знаем, че Исус Христос е този, на Когото дължим спасението си. Той е агнето, което плати цената и стана жертва. Пролятата кръв, която ни измива, покрива и възстановява, е безценна. Никакви дела – нито лоши, нито добри, не могат да променят този неоспорим факт, защото по благодат сме спасени. Това е скъпоценен дар.

„Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от самите вас; това е дар от Бога” (Ефесяни 2:8)

Последното го написах, за да няма недоразумения относно спасението по благодат и тази човешка притча.

Живеем във век, когато егото е поставено на пиедестал. Колко е трудно да направим избора да останем анонимни! Да изберем наградата и похвалата от Бог, а не от човеци. Колко трудно осъществими са думите: „А когато ти правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната.“ 

Когато даваме да остава „в тайно”, а мотивът на сърцето ни да бъде: Да дадем за Отец! Да зарадваме Отец! Да обичаме за Отец!

 Разбира се, че има много случаи, когато е невъзможно да останем анонимни, когато даваме, но пак смирението трябва да е на първо място.

Любовта е движещата сила в даването и тя присъства в болшинството от нас -християните, но уви и копнежът още тук да вкусим от славата и наградата присъстват с пълна сила в болшинството от нас.  

Божествената действителност е като обърнато огледало, защото хората виждат и оценяват видимото – давания, служения, а Бог изследва дълбините на сърцето ни, мотивите, копнежа да се отъркаме в славата и почестите. Да заблести прожекторът в очите ни, забравяйки, че тази светлина носи само заслепение.

Всичко е от Бог, за Бог и за Негова слава и хвала!

Бог вижда тайните места – сълзите в очите на хората, които сме наранили, прогонили, онеправдали и по този начин сме наранили Него. Прости ни, Татко, на всички нас.

 „Сърце чисто сътвори в мене, Боже, и дух постоянен обновявай вътре в мене” (Псалми 51:10)

„Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.” (Матей 5:8)