За църковната дисциплина, междуличностните конфликти и конфронтацията с фалшиви служители и доктрини

Това са може би едни от най-малко дискутирани библейски теми. Въпреки този пропуск от наша страна, Новият Завет съдържа редица текстове, занимаващи се с тях. Аз лично не съм чул нито една проповед върху тези теми. Попадал съм на изолирани дискусии върху някои техни аспекти, които са съдържали и неточности. Основната грешка, която съм забелязал при тези дискусии, е тенденцията да се вземат правилата и опитът, регулиращи една от тези три области от църковния живот, и да се прилагат в някоя от другите. Това е все едно да се опитваш да играеш футбол, използвайки баскетболни правила; объркването е гарантирано!

Целта на тази кратка статия е да разграничи тези три области и, внасяйки първоначална яснота, да мотивира читателя към последващо, по-задълбочено изследване по темата.

ЦЪРКОВНАТА ДИСЦИПЛИНА наподобява семейната по това, че е жизненоважна за израстването на здрави и способни индивиди. Липсата й пък гарантира обратния резултат – болна и слаба група от хора, неспособни да изпълнят Божието призвание за живота си.

В духа на свободата, която имаме под Новия Завет, на християните не са дадени куп легалистични предписания за поведение, а само някои основни ръководни принципи. Бог очаква Неговите деца да бъдат водени от Духа Му (Римляни 8:14-15), а не просто от буквата на закона.

В мъдростта Си Бог ни е дал принципи на поведение, които могат да се опишат с една дума – ЛЮБОВ. И докато повечето от тях насърчават положително поведение, има и такива, които регулират ситуации, в които мирът е нарушен и здравето на семейството (Тялото на Христос) е застрашено. Предписаните мерки за такива ситуации е това, което наричаме „църковна дисциплина”. Някои от тези мерки са визирани в долните пасажи.

В последната глава на Посланието до Римляните апостол Павел дава следните наставления:

„ И моля ви се, братя, да държите под око тези, които причиняват раздори и съблазни, противно на учението, което сте научили, и странете от тях.” (Римляни 16:17)

В посланието до Тит пък намираме инструкции към църковните лидери как да реагират в подобни ситуации, в частност когато трябва да се справят с еретици:

„След като съветваш един-два пъти човек, който сее раздори, остави го” (Тит 3:10)

В 5 глава на 1 Коринтяни, докато адресира конкретен случай на отвратителен сексуален грях в църквата в Коринт, апостол Павел предписва подобно безкомпромисно поведение и към редица други грехове:

„Но в действителност ви писах да не се събирате с никого, който се нарича брат, ако е блудник или сребролюбец, или идолопоклонник, или грабител, с такъв даже да не ядете заедно.” (1 Коринтяни 5:11)

В следващата глава апостолът дава стъпки за разрешаване на повечето вътрешноцърковни проблеми:

„Когато някой от вас има нещо против друг, смее ли да се съди пред неправедните, а не пред светиите? Или не знаете, че светиите ще съдят света? И ако вие ще съдите света, не сте ли достойни да съдите за най-малките неща? Не знаете ли, че ние ще съдим ангели? А колко повече житейски работи. Тогава, ако имате житейски тъжби, поставяте ли за съдии онези, които от църквата се смятат за нищо? Казвам това, за да ви направя да се засрамите. Истина ли е, че няма между вас нито един мъдър човек, който би могъл да отсъди между братята си,  а брат с брат се съди, и то пред невярващите? Даже преди всичко е голям недостатък у вас, че имате тъжби помежду си. Защо по-добре не оставате онеправдани? Защо по-добре да не бъдете ограбени? А, напротив, вие сами онеправдавате и ограбвате, и то братя. Или не знаете, че неправедните няма да наследят Божието царство? Не се заблуждавайте. Нито блудниците, нито идолопоклонниците, нито прелюбодейците, нито прелъстителите на юноши, нито хомосексуалистите,  нито крадците, нито сребролюбците, нито пияниците, нито хулителите, нито грабителите ще наследят Божието царство.  И такива бяха някои от вас; но вие измихте себе си от такива неща, но се осветихте, но се оправдахте в името на Господ Исус Христос и в Духа на нашия Бог.” (1 Коринтяни 6:1-11)

В случаи на съзнателно упорство в грях или ерес апостолът не се колебаеше да отлъчи виновните от общението на вярващите, „предавайки ги на сатана”.

„да се предаде такъв човек на сатана за погубване на плътта му, за да се спаси духът му в деня на Господ Исус.” (1 Коринтяни 5:5)

„докато външните Бог съди? Отлъчете нечестивия човек отсред вас.” (1 Коринтяни 5:13)

„от които са Именей и Александър, които предадох на Сатана, за да се научат да не богохулстват.” (1 Тимотей 1:20)

Но дори и тази крайна мярка преследваше изкупителен ефект: „…за да бъде спасен духът му в Деня на Господ”. В този конкретен случай в коринтската църква виждаме, че това сурово, но справедливо наказание принесе плод на покаяние и мир:

„Но ако някой ме е наскърбил, не е наскърбил само мен, а донякъде (да не кажа премного) всички вас. За такъв един е достатъчно наказанието, което му е било наложено от повечето от вас; така че вече е по-добре да му простите и да го утешите, да не би такъв да бъде погълнат от прекомерна скръб. Затова ви моля да го уверите в любовта си към него. Понеже затова и писах, за да ви изпитам дали сте послушни във всичко. А на когото вие прощавате нещо, прощавам и аз; защото ако съм и простил нещо, простих го заради вас пред Христос,  да не би Сатана да използва случая против нас; защото ние знаем неговите замисли.” (2 Коринтяни 2:5-11)

„Защото, при все че ви наскърбих с посланието си, не се разкайвам; ако и да бях се поразкаял, когато видях, че онова писмо ви наскърби, макар за малко време. Сега се радвам не заради наскърбяването ви, а защото наскърбяването ви доведе до покаяние; понеже скърбяхте по Бога, така че да не претърпявате никаква вреда от нас. Защото скръбта по Бога докарва спасително покаяние, което не причинява разкаяние; но светската скръб докарва смърт. Защото, ето, това, че се наскърбихте по Бога, какво усърдие породи във вас, какво себеочистване, какво негодувание, какъв страх, какъв копнеж, каква ревност, какво наказание на злото! Във всичко вие показахте, че сте чисти в това нещо. И така, ако и да ви писах това, не го писах заради оскърбителя, нито заради оскърбения, но за да стане явна пред Бога нашата грижа за вас.” (2 Коринтяни 7:8-12)

Обратното също е вярно: ако откажем да се конфронтираме по предписания начин с греха, ние съгрешаваме срещу душите на братята!

Църковната дисциплина е различна от КОНФРОНТАЦИЯТА В МЕЖДУЛИЧНОСТНИТЕ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ МЕЖДУ ХРИСТИЯНИТЕ!

Правилата и фазите на тази конфронтация са дефинирани в Матей 18:15-17:

„И ако съгреши брат ти спрямо теб, иди, покажи вината му между теб и него насаме. Ако те послуша, спечелил си брат си.  Но ако не те послуша, вземи със себе си още един или двама и от устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума.  И ако не послуша тях, кажи това на църквата; а ако не послуша и църквата, нека бъде за теб езичник и бирник.”

Има и сходство между двете процедури – третата фаза на междуличностната конфронтация изисква „църковно решение”, което се взема във формата, описан по-горе (1 Коринтяни 6:1-11).

Някои хора смятат, че правилата за междуличностните взаимоотношения между християните трябва да се прилагат и при КОНФРОНТАЦИЯТА С ФАЛШИВИ СЛУЖИТЕЛИ И ДОКТРИНИ. Моето мнение е, че няма никакво основание за такъв подход. Текстът в Матей 18:15 е пределно ясен: „Ако брат ти извърши грях срещу теб…”. Фалшивите доктрини не са просто „персонален грях срещу теб”, а и в много случаи не идват от истински „братя”, а от претенденти. Също така няма библейски прецедент на конфронтация с фалшива доктрина или фалшив служител, където някой да използва правилата за междуличностната конфронтация. (Повече информация за това как да разпознаем фалшивите служители и доктрини може да намерите в статиите „Лъжеслужителите, облечени с истина”, „Що е апостолско служение…” и „Що е НЗ пророческо служение”.)

Надявам се, че тази кратка статия е отворила нови перспективи пред разбирането и мотивацията за по-задълбочено изследване на застъпените в нея теми!