Същността на християнското спасение – цялото поучение

Правилното разбиране за християнското спасение е жизненоважно за нас, вярващите. Ако имаме изкривена представа за нашето спасение, ние сме уязвими за заблудите на дявола и се превръщаме в потенциални разпространители на гибелни ереси. Апостол Павел предупреждава своя ученик Тимотей така:

„Бъди внимателен към себе си и в поучението си, постоянствай в това; защото като правиш това, ще спасиш и себе си, и слушателите си.“  (1 Тимотей 4:16)

В този стих виждаме три основни наставления за нас, вярващите, които искаме да бъдем спасени и да помагаме на други в техния спасителен път:

1. да имаме правилна доктрина относно спасението и да внимаваме да не се отклоним от нея;

2. самите ние да ходим в пътя, посочен от правилната доктрина за спасението, и да внимаваме да не се отклоним от него;

3. с постоянство да изпълняваме първите две наставления.

Спасението, което Бог извършва в живота на вярващите, е толкова славно и съвършено, че ни е казано, че за него

„…претърсиха и изследваха пророците, които пророкуваха за благодатта, която беше назначена за [нас]…“ (1 Петрово 1:10)

А за благовестието, което предава посланието за спасението, ни е казано, че в него

„самите ангели желаят да надникнат“ (1 Петрово 1:12)

Имайки предвид наставленията относно нашата доктрина за спасението, както и славата, която се разкрива в това дело на Бога в живота ни, ние, вярващите, трябва преди всичко да копнеем да бъдем утвърдени в нашето разбиране за спасението. Имаме ли правилно разбиране за него, ние ще можем да ходим в този път, който води към Небето и ще можем да бъдем от полза за Божието дело на земята.

Преди да започнем да изучаваме същността на християнското спасение, обаче, е важно да обърнем внимание на един от най-широкоразпространените дебати по тази тема.

Най-често срещаният и същевременно безпредметен спор относно спасението

Именно неправилното разбиране за спасението е в корена на огромна част от споровете относно спасението.

Повечето дебати по темата гравитират около ролята на „делата“ в спасението – едни казват, че делата не допринасят за спасението, което е по благодат, чрез вяра, а други цитират стиховете, които посочват, че „вярата без дела е мъртва“. Тези дебати най-често протичат по следния начин:

А: „Ако си мислите, че, без да правите нищо, ще бъдете приети в Божието царство, жестоко се лъжете!“

Б: „Ама ако чрез правене на неща ще бъдем приети, тогава защо Христос умира на кръста?“

А: „Искате да кажете, че понеже Христос е умрял можем да си живеем както си искаме?“

Б: „Ако истински вярваш в Христос, колкото и да падаш, Той ще те спаси накрая! Той е Верен. Вярата е именно в това да Му се довериш, че Той ще те спаси!“

Въпреки че тези две страни заемат противоположни позиции относно спасението (според както всяка разбира това понятие!), те имат една обща характеристика: и едната, и другата страна не базира своите знания и разсъждения на Новозаветните Писания. Забележете, казвам „Новозаветните Писания“ – категория, която включва в себе си 27-те книги в Новия Завет. Участниците в спорове, подобни на този, описан по-горе, в повечето случаи разбират спасението на базата на един основен стих в Новия Завет и няколко подкрепящи стихове, които в техните умове доказват, че спасението е само чрез вяра или чрез вяра и дела. Ето два примерни основни стиха за всяка от страните:

Стихът на страна А:

„Така и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва.“ (Яков 2:17)

Стихът на страна Б:

„Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от самите вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да не се похвали никой.“ (Ефесяни 2:8-9)

Всяка една от страните в подкрепа на този свой „стих победител“ може да нахвърля още поредица от стихове, чрез които да докаже своята теза. Спорът винаги приключва по един и същи начин – и едната, и другата страна е убедена, че евангелието на противника в дебата е погрешно.

Коя страна е права ли? Иронията е, че нито едната, нито другата! Причината за това е, че и едната, и другата страна нямат правилната библейска основа за същността на човека, която е ключова за разбиране на спасителния процес. Затова дебатът между тези две гледни точки се развива на абсолютно погрешна плоскост, която прави самия спор безсмислен.

Спорът дали само вярата, или вярата и дела ни спасяват е като спора – дали слънцето ни топли, или ни дава светлина. Неговата топлина и светлина са неразривно свързани – топлейки ни, то ни осветява, и осветявайки ни, то ни топли. Но нито само топлината, нито само светлината на слънцето, нито съвкупността от двете, каквито са всъщност слънчевите лъчи, не биха били достатъчни, за да поддържат живота на планетата ни, ако растенията не произвеждаха глюкоза, черпейки от светлината на слънцето чрез процеса, наречен фотосинтеза. Затова в тази статия ще разгледаме спасението не като се фокусираме на един или друг негов аспект или проявление, а на неговата основна цел и генерално действие в живота на вярващите, която е толкова по-дълбока и всеобхватна като влияние, цел и краен ефект, колкото всички биологични процеси, зависещи от слънцето, са по-важни от неговата топлина и светлина, колкото и ключови да са те сами по себе си.

Разбирането за човешката същност поставя край на този безпредметен спор – само вяра или вяра и дела. Ако имаме това разбиране, ще видим, че Новозаветните Писания са абсолютно последователни в своето изложение на християнското спасение, че няма противоречия между стиховете, касаещи вярата и делата и че фокусът на спасението не е нито върху делата, нито върху вярата, въпреки че и двете са свързани с темата за спасението. Затова първата стъпка към това да имаме правилно разбиране за християнското спасение е да имаме разбиране за човешката същност.

Човешката същност и обхвата на Божието спасение

Човекът е съставен от три взаимосвързани компонента – дух, душа и тяло. Спасението, което Бог извършва, е на целия човек, а не само на част от него, затова всяко вярване или учение, което пренебрегва някой от тези три компонента на човешката същност, има и погрешно разбиране за спасението. А споровете и привидните противоречия в Новия Завет относно спасението, като например този за вярата и делата, се случват най-често, когато хора съпоставят стиховете, които касаят спасението на духа, със стиховете, които касаят спасението на душата. Поради тази причина описвам този, както и други подобни спорове, като безпредметен. Изследвайки спасението, което Бог извършва в духа, душата и тялото на човека, ще видим, че в спора относно вярата и делата всяка една от страните е права в своята позиция относно спасението на дадения компонент от човека.

Божието спасително дело в човека започва от неговия дух чрез великото и чудесно събитие наречено новорождение.

Спасението на духа

Духът е тази част от човека, с която той взаимодейства с духовния свят и съответно с Бога, който е Дух (Йоан 4:24). Една от школите вярва, че поради греха на човечеството, наследен от Адам, хората се раждат с „мъртъв“ или „латентен“ дух – отделен от Бога. Други вярват, че отделянето на духа ни от Бога настъпва след раждането, когато извършим първия си грях. Когато и да се случва изгубването на достъп до Бога при хората, причината за това е грехът и единственото решение за този проблем е Божият Син Исус Христос. Когато човек лично приеме Исус Христос за свой Господ и Спасител, неговият дух бива „новороден“ или „роден от горе“ – т.е. съживен, обновен и свързан с Бога, Който е Източникът на живот. Затова, както Исус обяснява на самарянката, поклонението, което има стойност пред Бога, не е свързано с физическото ни местонахождение, а с позицията на духа ни спрямо Бога и реалността на духовната ни връзка с Него след новорождението:

„…иде час, и сега е, когато истинските поклонници ще се покланят на Отца с дух и истина;… Бог е Дух; и онези, които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят.“ (Йоан 4:23 – 24).

Чрез чудото на новорождението Бог става наш Баща:

„А на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии чеда, т. е. на тези, които вярват в Неговото име; които се родиха не от кръв, нито от плътско пожелание, нито от мъжко пожелание, но от Бога.“ (Йоан 1:12-13)

„…тъй като се възродихте не от тленно семе, а от нетленно, чрез Божието слово, което живее и трае до века.“ (1 Петрово 1:23)

Много е важно да се отбележи, че чрез новорождението Бог става Баща на нашия дух, не на душата ни, нито на нашето тяло:

„Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух.“ (Йоан 3:6)

„И понеже сте синове, Бог изпрати в сърцата ни Духа на Сина Си, Който вика: Авва, Отче!“ (Галатяни 4:6)

„Освен това, имали сме бащи по плът, които са ни наказвали и сме ги почитали; няма ли повече да се покоряваме на Отца на духовете ни и да живеем?“ (Евреи 12:9)

Това трудно може да се разбере от естествения човек, както ясно виждаме от диалога на Исус с Никодим в Йоан 3:1-12, но за новородените тази информация не би трябвало да е отвъд техните възприятия.

Стиховете, които най-често се цитират в подкрепа на тезата, че се спасяваме само чрез вяра, са най-често онези, които касаят спасението на духа ни при новорождението.

Контекстът на стиха „Защото по благодат сте спасени чрез вяра…“ (Ефесяни 2:8) е възкресението на духа ни (Ефесяни 2:6) и неговото претворяване в Христос с естествена наклонност към добри дела (Ефесяни 2:10).

Стихът, на базата на който водим хора в молитва за покаяние и спасение, е Римляни 10:9:

„Защото ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите, ще се спасиш.“

Тази вяра и изповед е стъпката, която човек прави към Бога и на момента придобива спасението на духа си – той става новороден. Новорождението на нашия дух ни свърза с Бога и ни постави в позиция, която Писанията многократно описват с думите „в Христос“. Чрез новорождението Бог ни направи нови създания в духа ни:

„Затова ако някой е в Христос, той е ново създание; старото премина; ето, всичко стана ново.“ (2 Коринтяни 5:17)

и ни поставени в небесни места:

„…и като ни възкреси заедно с Него, ни сложи да седим с Него в небесни места, в Христос Исус…“ (Ефесяни 2:6)

Спасението на духа ни чрез новорождението положи началото на живота ни с Бога. Поради греха ни, преди да преживеем новорождението, ние бяхме слепи за реалността на Божието съществувание, действие и управление:

„Ако не се роди някой отново, не може да види Божието царство.“ (Йоан 3:3),

но след като се новородихме, духът ни влезе в духовната реалност на Божието царство тук на Земята:

„Ако не се роди някой от вода и Дух, не може да влезе в Божието царство.“ (Йоан 3:5).

и ние в този момент преминахме от смърт в живот, защото чрез нашата вяра и изповед на Божия Син, Бог чрез чудото на новорождението:

„…ни избави от властта на тъмнината и ни пресели в царството на Своя възлюбен Син.“ (Колосяни 1:13)

Духът на новородения човек е във възможно най-близкото взаимоотношение, което може да има с Бога – той е едно със Святия Дух:

„…който се съединява с Господа, е един дух с Него.“ (1 Коринтяни 6:17)

и неговото тяло е Негов храм:

„Или не знаете, че вашето тяло е храм на Святия Дух, Който е във вас, Когото имате от Бога?“ (1 Коринтяни 6:19)

Когато християните казваме: „Аз се спасих през 2006“ или „Моето спасение се случи по време на съживлението през 90-та“, ние имаме предвид денят, в който сме се покаяли за греховете ни, повярвали сме, че Господ Исус Христос е Божий Син, че е умрял за греховете ни, възкръснал е за наше оправдание и от този ден нататък е станал наш Бог. Чрез този процес на покаяние, вяра и изповед Бог е спасил нашия дух, като го е новородил и свързал със Себе Си. Затова, относно спасението на духа ни, ние можем да кажем с увереност: „Аз съм спасен!“

Спасението на духа ни чрез новорождение е събитието, което прави спасението на останалата част от нашата същност възможно, защото то полага началото на връзката ни с Бога. Само тези, които са преживяли новорождение, могат да поемат по пътя на спасението на душата и един ден да придобият и спасение на телата си.

Спасението на душата – целта на земния живот след новорождението

В статията „Каква е целта на вярата ни“ посочихме, че целта на християнската вяра след новорождението е постигане (придобиване, изработване, усвояване) на вечния живот, т.е. познаването на Бога (Йоан 17:3; 1 Йоаново 5:20), което ни прави все по-подобни на Господ Исус Христос (Римляни 8:29). Както казахме в началото на настоящата поредица, ако сме новородени, ние вече сме придобили това спасение в духа ни. Оттам насетне сме призвани да се предадем на процеса на освещение, чрез който нашата душа също да бъде спасена, така, умът, чувствата и волята ни да се превърнат в отражение на Господ Исус Христос на земята.

Мнозина биха оспорили дали спасението на душата ни е действително целта на земния живот след новорождението ни. Не е ли разпространението на благовестието нашата главна цел? Нима служенето на Бога и на Неговата църква не са основни цели за християните? На тези въпроси отговорът е много прост. Несъмнено вярващите сме призвани да благовестваме и да служим на Бога и на братята и сестрите ни във вярата. Безспорно е, че ние сме светлината на света (Матей 5:14-16), че на нас е поверено „посланието на помирението“, чрез което като Христови „посланици“ приканваме невярващите да се помирят с Бога (2 Коринтяни 5:19-20) – вест, която Господ Исус заръчва да занесем по целия свят (Марк 16:15). Писанията са повече от красноречиви, че християните сме призвани да си служим един на друг с дарбите, способностите и ресурсите, които Господ е дал на всеки от нас (Ефесяни 4:11-12; 1 Петрово 4:10-11; Евреи 6:10; Деяния 20:28; Галатяни 6:10). Обаче никъде в Писанията в прав текст не се казва, че разпространението на благата вест или служението към Бога и църквата са целта на вярата ни след новорождението. Новият завет в прав текст посочва целта на вярата ни по следния начин:

„…[Исус Христос] Когото обичате, без да сте Го видели; в Когото, като вярвате, без сега да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост, като получавате следствието на вярата си – спасението на душите си.“ (1 Петрово 1:8-9)

„Но знаем, че всичко съдейства за добро на тези, които обичат Бога, които са призовани според Неговото намерение. Защото които предузна, тях и предопредели да бъдат съобразни с образа на Неговия Син, за да бъде Той първороден между много братя; а които предопредели, тях и призова; а които призова, тях и оправда; а които оправда, тях и прослави.“ (Римляни 8:28-30)

„…както е свят Този, Който ви е призовал, така бъдете святи и вие в цялото си поведение; защото е писано: „Бъдете святи, понеже Аз съм свят.“ (1 Петрово 1:15-16)

Тези три пасажа говорят за един и същи процес. Спасението на душата, придобиването на Христоподобие и освещението са три различни начина за описване на едно явление – трансформацията на душата, която сме призвани да придобием, след като духът ни вече е бил новороден. Спасението на душата/освещението/Христоподобието е не само основната цел на живота ни след новорождението – без него ние няма да преминем в Божията слава, след като приключи земният ни път. Писателят на Евреи ни наставлява така:

„Търсете… онова освещение, без което никой няма да види Господа.“ (Евреи 12:14)

Никой човек, докато е на земята, не може да види Бога с очите си (Изход 33:20; 1 Йоаново 4:12), затова „виждането“ в този стих се отнася за нашия достъп до Божието присъствие, след като настъпи физическата ни смърт. Това тълкувание се потвърждава от контекста на този стих в Евреи, където ясно се говори за опасността от отпадане от вярата, ако презрем Божия призив и не достигнем до Неговата благодат. Връзката между освещението и достъпа до Божието присъствие в отвъдния живот виждаме и в Матей 5:8, където Господ Исус заявява:

„Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.“ (Матей 5:8),

въпреки, че в контекста на блаженствата, виждането, за което Исус говори тук, може да се интерпретира като касаещо и земния живот, както посочваме в статията, посветена на това блаженство.

Очевидно една от основните заблуди, които врагът се опитва да внедри сред вярващите, касае необходимостта от святост за спасение, след като получаваме предупреждение относно това и от Павел и от Яков:

„Недейте се лъга; Бог не е за подиграване: понеже каквото посее човек, това и ще пожъне. Защото който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.“ (Галатяни 6:7-8)

„…като отхвърлите всяка нечистота и преливаща се злоба, приемайте с кротост всаденото слово, което може да спаси душите ви. Бъдете и изпълнители на словото, а не само слушатели, да лъжете себе си.“ (Яков 1:21-22)

В тези стихове сме предупредени относно опасността от това излъжем себе си, че личната ни обхода спрямо Божия морален стандарт и изисквания, касаещи нашето посвещение към Него, не са от жизненоважно значение за нас.

Освен факта, че Писанията директно назовават спасението на душата/освещението/Христоподобието като цел на вярата ни след новорождението, в 1 Тимотей 4:16 разбираме защо тази цел трябва да предхожда по важност нашето служение, било то към църквата, или към невярващите:

„Бъди внимателен към себе си и в поучението си, постоянствай в това; защото като правиш това, ще спасиш и себе си, и слушателите си.“ (1 Тимотей. 4:16).

Ако ние самите не знаем или не постоянстваме в целта на нашето спасение, както я описват Писанията, тогава не можем да имаме увереност, че предаваме правилното учение на другите вярващи, което да послужи за тяхното укрепване. Също така, не можем да сме сигурни, че предаваме правилното послание за спасение на погиващия свят, ако ние самите нямаме акуратно разбиране за спасителния процес и за целта на вярата след новорождението.

Спасението на душата – „призваните“ и „избраните“

Един от въпросите, свързан със спасението, който поражда множество спорове и полемики е въпросът за „призваните“ и „избраните“. Подобно на дебата около вярата и делата, ако имаме правилно разбиране за човешката същност, четем Писанията в техния контекст и оставяме Библията да тълкува сама себе си, ще видим че този въпрос не е никак сложен.

Апостол Петър насърчава вярващите като ни уверява, че:

„…Неговата божествена сила ни е подарила всичко, което е потребно за живота и за благочестието, чрез познаването на Този, Който ни е призовал чрез Своята слава и сила, чрез които се подариха скъпоценните ни и твърде големи обещания, за да станете чрез тях участници в божественото естество, като сте избягали от произлязлото от похотта разложение в света;“ (2 Петрово 1:3-4)

Този пасаж е поредното повърждение от Писанията, както посочихме в предната част, че основната цел на Божията сила в нас е да ни направи участници в „божественото естество“, след като вече сме „избягали“ от света чрез спасението на духа ни при новорождението. Това участие в божественото естество е нашето придобиване на христоподобие чрез процеса на освещение:

„…поради тази причина положете всяко старание и прибавете към вярата си добродетел, към добродетелта си – благоразумие, към благоразумието си – себеобуздание, към себеобузданието си – търпение, към търпението си – благочестие, към благочестието си – братолюбие, и към братолюбието си – любов.“ (2 Петрово 1:5-7)

Казано ни е, че наличието и увеличаването на тези добродетели в живота ни ще ни предпазят от това да бъдем безплодни във взаимоотношенията ни с Господа:

„Защото ако тези добродетели се намират у вас и изобилстват, те не допускат да бъдете безделни, нито безплодни в познаването на нашия Господ Исус Христос.“ (2 Петрово 1:8)

Основата за това тези добродетели да се проявяват е нашето разбиране, че при новорождението ни бяхме очистени от греховете си:

„Но онзи, у когото те не се намират, е сляп, късоглед и е забравил, че е бил очистен от старите си грехове.“ (2 Петрово 1:9)

Предупредени сме, че начинът, по който можем да затвърдим нашето „призвание“ и „избиране“, е именно чрез предаването ни на този процес на освещение:

„Затова, братя, постарайте се още повече да затвърдявате вашето призвание и избиране; защото като вършите това, никога няма да отпаднете. Понеже така ще ви се даде голям достъп във вечното царство на нашия Господ и Спасител Исус Христос.“ (2 Петрово 1:10-11)

В този пасаж от 2 Петрово става ясно, че онези, които се предават на процеса на освещение затвърждават своето „призвание и избиране“. Апостол Петър тук ни изяснява кои са „призованите“ и „избраните“,  споменати за първи път в притчата на Господ Исус в Матей 22:1-14. Господ разказва, че след като онези, които Царят кани на сватба, отхвърлят поканата Му, Той заповядва на слугите си да намерят „по пътищата“, всякакви хора, „зли и добри“, и да ги поканят, и така сватбата се напълня с гости. След това се казва:

„А царят, като влезе да прегледа гостите, видя там един човек, който не беше облечен в сватбарска дреха. И му каза: Приятелю, ти как си влязъл тук, без да имаш сватбарска дреха? А той мълчеше. Тогава царят каза на служителите: Вържете му краката и ръцете и го хвърлете в тъмнината отвън; там ще бъде плач и скърцане със зъби. Защото мнозина са призовани, а малцина са избрани.“ (Матей 22:11-14)

От пасажа във 2 Петрово става ясно, че „сватбарската дреха“ в Матей 22 е символ за освещението на душата, което се случва след новорождението, от своя страна символизирано чрез поканата за сватбеното тържество. Дрехите като символ за освещението, чийто признак и плод са добрите дела, намираме и в книгата Откровение, отново в контекста на сватбеното тържество:

„Нека се радваме и се веселим и нека отдадем на Него слава; защото дойде сватбата на Агнеца и Неговата жена се е приготвила. И на нея ѝ бе позволено да се облече в светъл и чист висон; защото висонът са праведните дела на светиите. И ми каза: Напиши: Блажени тези, които са поканени на сватбената вечеря на Агнеца.“ (Откровение 19:7-9)

Откровение 7:14 ни се напомня, че единствено поради жертвата на Христос на кръста ние ще можем придобием одеждите на святостта:

„…Това са онези, които… са опрали дрехите си и са ги избелили в кръвта на Агнеца.“

Както посочва и статията „Два аспекта на освещенето“, нашата истинска същност като святи Божии деца е вече реалност в духа ни, поради новорождението, което смъртта и възкресението на Господа направи възможно за нас:

„…ако някой е в Христос, той е ново създание; старото премина; ето, всичко стана ново. (2 Коринтяни 5:17)

Отново само поради жертвата на Господ на кръста и единствено чрез Неговия Дух ние можем да прибавим вярата си, чрез която духът ни бе спасен, „добродетел, благоразумие, себеобуздание, търпение, благочестие, братолюбие и любов“ (2 Петрово 1:5-7). Наличието и увеличението на тези добродетели у нас са признак за освещението (процесът на спасение) на душата ни и те естествено ще произведат добри дела от наша страна, които са израз нашата нова същност като нови създания в Господа:

„Защото сме Негово творение, създадени в Христос Исус за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим.“ (Ефесяни 2:10)

Спасението на душата – „изработвайте спасението си“

Още един от дебатираните въпроси свързани със спасението е въпросът какво означава да „изработваме спасението си“ (Фил. 2:12).

Човешката душа се състои от чувства, ум и воля – в нея се пораждат нашите емоции, мисли и желания. За разлика от спасението на духа ни, което, както посочихме, се случва мигновено при новорождението, спасението на душата е процес. Този факт може да бъде отречен само и единствено от хора, за които Библията не е най-висш авторитет. Но аргументите дори на такива, които твърдят, че душата им е била спасена при новорождението на духа им, могат да бъдат оборени с един единствен риторичен въпрос:

„Откакто сте новородени, случвало ли ви се е да мислите, чувствате и вършите неща, които не са угодни на Бога?“

Все пак, в името на коректното богословие, нека видим какви са доказателствата от Писанията за тезата, че спасението на душата е процес, който започва след новорождението.

„Затова, възлюбени мои, както сте били винаги послушни – не само в моето присъствие, но сега много повече при моето отсъствие, изработвайте спасението си със страх и трепет. Защото Бог е, Който, според благоволението Си, действа във вас и да желаете това, и да го изработвате.“ (Филипяни 2:12-13)

Думата, преведена като „изработвам“, в този пасаж е гръцката дума „κατεργάζεσθε“ – „катергазете“ – която означава „довеждам до крайна точка“ или „завършвам до пълнота“. Тук се говори за довършване на нещо, което вече е започнало – довеждане до пълнота на нещо, което вече съществува в начална форма – а именно процеса на спасението на душата, познат още като „освещение“, който започва във вярващите като следствие от спасението на духа ни при новорождението. Страхът и трепетът стават естествени за  онези, които са се посветили на освещението, защото колкото повече се доближаваме до Бога, Който единствен може да ни освети, толкова повече осъзнаваме своята собствена греховност, недостатъчност и съкрушеност, и съответно колко голяма е тъмнината, безнадеждността и ужаса на живота без Бога. Виждайки реалното състояние на душите ни без Бога и съзнавайки, че само заради пролятата кръв на Голготския кръст ние, вярващите, ще избегнем ада, със страх и трепет вървим по кръстния път, по пътеката вече отъпкана от нашия Господ.

Филипяни 2:12-13 е един от най-проблематичните пасажи в Новия завет по няколко причини. От една страна онези, които нямат разбиране относно разликата между спасението на духа и спасението на душата и са възприели, че спасението се заключва в еднократния акт на новорождение при приемането ни на Исус, в името на своята доктрина трябва да игнорират този пасаж или в най-добрия случай да го считат като една от големите мистерии в Новия завет. Този пасаж не е никаква мистерия, ако разбираме, че той касае именно спасението (освещението) на душата.

От друга страна онези, които отхвърлят Божията благодат и безплатния дар на спасение чрез чудото на новорождението и които вярват, че спасението се спечелва чрез дела, било то спазване на Закона или някакъв вид християнски морален кодекс на поведение, считат, че този пасаж подкрепя именно това тяхно вярване. Това би било възможно тълкувание само ако 12-ти стих не бе последван от 13-ти, в който се казва, че от Самия Бог е и желанието и способността да доведем спасението на душите си до пълнота. Желанието за святост е присъщо на новородения човек, а силата за надделяване над греха и за посвещение на Бога е от Святия Дух, затова този пасаж може да се отнася само до процеса на спасение (освещение) на душата, който е следствие от спасението на духа. Този пасаж не само, че не дава място за издигане на човека като способен да спаси сам себе си, но разкривайки, че само на Бог принадлежи силата за спасението на душата ни, пасажът обяснява твърдението на апостол Павел, дадено по-рано в посланието:

„…Онзи, Който е започнал добро дело във вас, ще го усъвършенства до деня на Исус Христос.“ (Филипяни 1:6)

В този стих Павел говори за освещението на душата ни, като категорично потвърждава, че Онзи, Който върши това дело в нас, е Самият Бог. Нашата роля е с вярност и постоянство да се предаваме на Неговото действие, както ни насърчава и апостолът.

Лъжеученията като враг на спасението на душата

Както посочихме, фокусът на Новозаветните наставления към Църквата е насочен към спасението на душата на повярвалите в Господ Исус Христос, чийто резултат е придобиването на Христоподобие – целта на християнската вяра. Затова антихристкият дух, който вдъхновява лъжепророците, е фокусиран върху това да осуети тази  цел – да възпрепятства или възпре спасението на душата след новорождението. Това е причината, поради която Новият завет е толкова безкомпромисен относно лъжеученията и онези, които ги разпространяват:

„Никой, който върви напред и не пребъдва в Христовото учение, няма Бога; този, който стои в учението, той има и Отца, и Сина. Ако някой дойде при вас и не носи това учение, недейте го приема вкъщи и не го поздравявайте, защото който го поздравява, става участник в неговите зли дела.“ (2 Йоаново 9-11)

Затова и сме предупредени да страним от хора, които наричат себе си християни, но не вървят в пътя на освещението, който води до спасение на душата:

„Писах ви в посланието си да не се събирате заедно с блудници, не че съм искал да кажа за блудниците на този свят или за сребролюбците и грабителите, или за идолопоклонниците, понеже тогава би трябвало да излезете от света. Но в действителност ви писах да не се събирате с никого, който се нарича брат, ако е блудник или сребролюбец, или идолопоклонник, или грабител, с такъв даже да не ядете заедно.“ (1 Коринтяни 5:9-11)

В посланието към ефесяните Павел е категоричен относно хора, които наричат себе си християни, но не се стремят към святост:

„Защото добре знаете това, че нито един блудник или нечист, или сребролюбец (който е идолопоклонник) няма наследство в царството на Христос и на Бога. Никой да не ви мами с празни думи; понеже поради тези неща идва Божият гняв върху синовете на непокорството. И така, не бъдете техни съучастници.“ (Ефесяни 5:5-7)

Разширеният превод на Новия завет предава посланието на предупреждението „никой да не ви мами с празни думи“ така:

„Нека никой не ви прелъстява (мами, заблуждава) с празни думи (безпочвени аргументи за тези грехове)“

Именно това са лъжеученията – система от безпочвени аргументи, целящи да възпрат нашето освещение.

Една група лъжеучения отричат самия процес на освещение на душата, като например лъжеучението на хиперблагодатта, което твърди, че душата ни е била спасена (осветена) заедно с духа ни при новорождението.

Други лъжеучения уверяват вярващите, че понеже Бог е „Бог на изобилието и благословението“, Той няма против ние да живеем живот, отдаден на плътски желания и земни стремежи за власт, пари и слава. Пример за този вид заблуда е учението на хиперпросперитета.

Трети лъжеучения, от своя страна, не отричат важността на освещението и отхвърлят учения като хиперблагодатта и хиперпросперитета, но насочват вниманието на вярващите към теми и учения, които са далеч от фокуса на правата вяра. Този вид лъжеучения най-често имат прекомерен и библейски небалансиран фокус върху чудеса, знамения, дарби, свръхестествени проявления и откровения, за сметка на темите, върху които Новият завет поставя акцент: богопознание, освещение, благовестието и пътят за израстване в тях – познаване на словото, молитва, постене, покаяние от плътското и посвещение към духовното.

Духовните сили на тъмнината имат две основни причини да целят да възпрепятстват освещението на вярващите. Първата е самото желание от страна на Божиите противници да се осуети Божието дело в живота ни и ние, вярващите, да не придобием целта на вярата ни – спасението на душите ни (1 Петрово 1:9). Втората причина за съпротивата срещу нашето освещение е фактът, че християните, които придобиват душевна святост, стават неуязвими за демоничните сили, както посочихме в поучението „Израстване в Бога и истинската победа над врага“. Християнинът, който ходи в святост, има откровение за същността на Бога такъв, какъвто Той е в действителност (Евреи 12:14); е познат на Господ Исус Христос (Матей 7:21 – 23);  има близко общение с Господа и с Небесния Баща (Йоан 14:23), чрез което той става плодоносен и така прославя Бога (Йоан 15:5; 15:8); получава отговор на молитвите си (Йоан 15:7; Яков 4:3; 5:16).

Спасението на душата – първият и най-важен способ

Когато четем Новия завет, виждаме, че по-голямата част от наставленията към вярващите са насочени предимно към насърчаване на тяхното освещение – процеса на спасение на душата. Това е защото освещението е единствената част от нашето спасение, която изисква от нас да бъдем посветени на Бога и да постоянстваме в търсене на лицето Му, чрез които даваме достъп на Божия Дух да извърши Своето спасително (освещаващо) дело в душите ни. Така чрез молитва, обновяване на ума ни чрез словото на Бога и покорство към Неговите заповеди, наставления и поръчения, душата ни – нашите ум, чувства и воля – претърпява трансформация чрез процеса на освещение, чиято цел е да станем подобни на Господ Исус Христос:

„Защото които предузна, тях и предопредели да бъдат съобразни с образа на Неговия Син, за да бъде Той първороден между много братя; а които предопредели, тях и призова; а които призова, тях и оправда; а които оправда, тях и прослави.“ (Римляни 8:29-30)

За да придобием Христоподобието, към което сме призовани, апостол Павел ни казва да обновяваме ума си:

 „И така, моля ви, братя, поради Божиите милости да представите телата си в жертва жива, свята, благоугодна на Бога, като ваше духовно служение. И недейте се съобразява с този век^*, но се преобразявайте чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит какво е Божията воля – това, което е добро, благоугодно на Него и съвършено.“ (Римляни 12:1-2) *или: свят

да бъдем водени от Духа:

„Понеже които се управляват от Божия Дух, те са Божии синове.“ (Римляни 8:14)

„Ако по Духа живеем, по Духа и да ходим.“ (Галатяни 5:25)

и да сеем за Духа:

„Недейте се лъга; Бог не е за подиграване: понеже каквото посее човек, това и ще пожъне. Защото който сее за плътта си, от плътта си ще пожъне тление, а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот. Да не ни дотяга да вършим добро; защото ако не се уморяваме, своевременно ще пожънем.“ (Галатяни 6:7-9)

Апостол Петър посочва същия път за спасение на душата, като насочва вниманието ни към важността да копнеем за „чистото духовно мляко“:

„И така, като отхвърлите всяка злоба, всяко лукавство, лицемерие, завист и всяко одумване, пожелавайте като новородени младенци чистото духовно мляко, за да пораснете чрез него към спасение…“ (1 Петрово 2:1-2)

Петър, също както Павел, ни предупреждава за опасността, която плътските страсти представляват за душата:

„Възлюбени, умолявам ви, като пришълци и чужденци на света, да се въздържате от плътски страсти, които воюват против душата…“ (1 Петрово 2:11)

Начинът, по който можем да придобием освещение на душата (преобразяване), описан от Павел като обнобяване на ума (Римляни 12:2), а от Петър като копнеж за „чистото духовно мляко“ (1 Петрово 2:2), се назовава в прав текст от апостол Яков:

„…като отхвърлите всяка нечистота и преливаща се злоба, приемайте с кротост всаденото слово, което може да спаси душите ви. Бъдете и изпълнители на словото, а не само слушатели, да лъжете себе си.“ (Яков 1:21-22)

От тези пасажи виждаме, че първият и най-важен способ за спасението на душата е Божието слово, което съвременната Църква е облагодетелствана да има в писмен вид, в съвършения завършен канон, събран в Библията. В статията „Библията“, както и в поучението „Обичаш ли Бога“ в детайли изследваме важността на това да четем и да пребъдваме в Писанията, затова тук ще посочим само тези пасажи, които посочват връзката между Библията и спасението на душата.

Божието слово способства за спасението на душата ни по няколко начина. От думите на апостол Павел към неговия ученик Тимотей виждаме, че Божието слово ни прави мъдри, като ни поучава, изобличава, поправя и наставлява:

„А ти постоянствай в това, което си научил и за което си бил убеден, като знаеш от кого си се научил и че от детинство знаеш свещените Писания, които могат да те направят мъдър за спасение чрез вяра в Христос Исус. Цялото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата, за да бъде Божият човек усъвършенстван, съвършено подготвен за всяко добро дело.“ (2 Тимотей 3:14-16)

От книгата Евреи научаваме, че:

„Божието слово е живо, действено, по-остро от всеки меч, остър и от двете страни, пронизва до разделяне душата и духа, ставите и мозъка и издирва помислите и намеренията на сърцето.“ (Евреи 4:12)

Четейки за тези конкретни свойства на Писанията да разкриват скритите неща в човешките сърца и да ни насочват към Божия праведен път, се удивляваме на духовното прозрение, което Давид е имал още в Стария завет, когато възхвалява Божието слово в своя 119-ти Псалм:

„Как ще очисти младежът пътя си? –

Като му отдава внимание според Твоето слово.“ (Псалм 119:9)

„Чрез Твоите заповеди станах разумен;

затова мразя всеки лъжлив път.“ (Псалм 119:104)

„Направлявай стъпките ми в словото Си

и не оставяй да ме завладее никое беззаконие;“ (Псалм 119:133)

„Много мир имат онези, които обичат Твоя закон,

и за тях няма препятствия, за да се препъват.“ (Псалм 119:165)

Спасението на тялото и наследството в Идния век

Третата и последна фаза на християнското спасение касае нашето тяло. В Писанията ни е обещано, че ако останем верни на Господа, като продължим в Неговия път (1 Коринтяни 9:24-27, 2 Коринтяни 5:1 – 10; 2 Тимотей 2:12, 4:6-8; 1 Солунци 3:13;  Евреи 3:14, 6:12, 12:1-3), когато настъпи физическата ни смърт, духът и душата ни ще отидат при Бога, а когато дойде Денят, в който Христос се завърне, за да установи веднъж завинаги Божието царство в новото небе и новата Земя, нашите тела ще бъдат възкресени нетленни (Римляни 6:5, 8:22 – 24; 1 Коринтяни 6:14, 15:40-44; 2 Коринтяни 4:14) и ще бъдат от същото естество като Неговото възкресенско тяло (1 Коринтяни 15:47-49, Филипяни 3:21). Ако Господ Исус се завърне преди да настъпи физическата ни смърт, телата ни ще бъдат преобразени на мига в славата на Неговото пришествие (1 Солунци 4:16, 1 Коринтяни 15:51-53).

И Павел, и Петър посочват, че спасението на телата ни чрез възкресение е надеждата, с която се спасихме при новорождението (спасението) на духа ни и че при възкресението ние ще получим нашето наследство в идното царство на Господа:

„…знаем, че цялото творение в съвкупност стене и се мъчи досега. И не само то, но и ние, които имаме първите плодове на Духа, и самите ние въздишаме в себе си и очакваме осиновението си, т. е. изкупването на нашето тяло. Защото с тази надежда ние се спасихме; а надежда, когато се вижда изпълнена, не е вече надежда; защото кой би се надявал за това, което вижда?“ (Римляни 8:22-24)

„Бог… ни възроди за жива надежда чрез възкресението на Исус Христос от мъртвите, за наследство – нетленно, неоскверняемо и което не повяхва, запазено на небесата за вас, които с Божията сила сте пазени чрез вяра за спасение, готово да се открие в последното време.“ (1 Петрово 3: 1 – 5)

В Римляни 8:23 се използва гръцката дума υἱοθεσία („хуиотесиа“), която се среща на още 4 места в Новия Завет (Римляни 8:15 и 9:4; Галатяни 4:5; Ефесяни 1:5). В статията Идентичност, в която разглеждаме в дълбочина цялата осма глава на Римляни, посочваме историческия и контекстуален корен на процеса на хуиотесиа, с който Павел прави паралел в този пасаж. Затова тук ще споменем само, че осиновението, което Новият завет визира, е всъщност нашето придобиване на неограничен законов достъп до  пълнотата на нашето наследство в Бога. Ние израстваме в придобиването на все повече от наследството ни в Бога, когато напредваме в пътя на спасението на душата ни, като ще получим пълната мяра на приготвеното за нас в Идния век, след като получим своите възкресенски тела. Затова и Господ Исус казва за праведните, които ще бъдат възкресени от мъртвите, че „като участници във възкресението са синове на Бога“ (Лука 20:36).

Когато получим своите възкресенски тела, ние ще имаме достъп до бъдещото проявление на Божието царуване, Идния век, който все още не е настъпил. Затова в Деяния 14:22 ни е казано, че апостолите са утвърждавали душите на учениците и са им говорили, че тепърва ни предстои „да влезем в Божието царство“. Това бъдещо проявление на царството за нас, след като сме преминали през възкресението, визира и апостол Павел с думите:

„А това казвам, братя, че плът и кръв не могат да наследят Божието царство, нито тленното наследява нетленното.“ (1 Коринтяни 15:50)

Какво знаем за наследството, което предстои да получим в Идния век? В Евреи ни е казано, че Авраам

„…очакваше града, който има вечни основи, на който архитект и строител е Бог.“ (Евреи 11:10)

За другите, които са ни дадени като пример за вяра в тази глава, се казва:

„Всички тези хора умряха във вяра, тъй като не бяха получили изпълнението на обещанията; но ги видяха и поздравиха отдалеч, като изповядаха, че са чужденци и пришълци на земята. А онези, които говорят така, явно показват, че търсят свое отечество;… на дело желаят едно по-добро отечество, т. е. небесното; затова Бог не се срамува от тях да се нарече техен Бог, защото им е приготвил град.“ (Евреи 11:13 – 14, 16)

В Откровение получаваме повече информация за града, който ще наследят праведните след края на настоящия век. Апостол Йоан ни казва, че във видението си е видял „ново небе и нова земя“ и „святия град, новия Йерусалим, да слиза от небето от Бога“ (Откровение 21:1 – 2). След това четем:

„И чух силен глас от престола, който казваше: Ето, скинията на Бога е с човеците; Той ще обитава с тях; те ще бъдат Негов народ; и сам Бог ще бъде с тях – техен Бог. Той ще обърше всяка сълза от очите им и смърт няма да има вече; нито ще има вече жалеене, нито плач, нито болка; защото предишното премина. И Седящият на престола каза: Ето, подновявам всичко… Който побеждава, ще наследи тези неща; Аз ще му бъда Бог и той ще Ми бъде син.“ (Откровение 21:3-5, 7)

Отново виждаме споменаване на синовничеството, свързано с живота в Идния век, като в този пасаж виждаме сърцевината на наследството, което предстои да получим: обитаването на Бог сред нас – живот на непрекъсната близост и общение със Самия Бог. В този живот в непосредствена близост с Бога в Идния век виждаме финалното изпълнение на Божието обещание към Авраам и към нас, неговите потомци:

„Не се бой, Авраме; Аз съм твой щит, наградата ти – извънредно голяма.“ (Битие 15:1)

В друг превод се казва: „твоя твърде голяма награда“. Достъпът до Бога, животът в едно измерение със Самия Него, е същността на нашето наследство – Той, „Желаният от всички народи“ (Агей 2:7), е Нашият безценен подарък.

Спасението на тялото – крайният резултат от освещението

По повод възкресението на праведните Господ Исус Христос казва:

 „…а онези, които се удостоят да достигнат онзи свят и възкресението от мъртвите, нито се женят, нито се омъжват. И не могат вече да умрат, понеже са равни на ангелите; и като участници във възкресението са синове на Бога.“ (Лука 20: 35 – 36)

От този пасаж става ясно, че придобиване на възкресение на тялото за живот в идния свят не е лесно постижимо. Това се свидетелства и в Деяния 14:22, където научаваме, че апостолите:

„…утвърждаваха душите на учениците, като ги увещаваха да постоянстват във вярата, и ги учеха, че през много скърби трябва да влезем в Божието царство.“

Този стих пояснява как може човек да се „удостои“ да достигне до възкресението, което Господът описва в Лука – постоянстване във вярата. Виждаме също, че в пътя, който води до възкресение в посления ден, има страдание, но Павел ни насърчава, че

„…сегашните временни страдания не заслужават да се сравнят със славата, която има да се открие за нас.“ (Римляни 8:18)

„Защото нашата кратковременна лека скръб произвежда все повече и повече една изобилна вечна слава за нас, които не гледаме на видимите, а на невидимите неща; защото видимите са временни, а невидимите – вечни.“ (2 Коринтяни 4:17 – 18)

Във 2 Коринтяни научаваме повече за естеството на страданията, която сме призвани да понесем по пътя към възкресението:

„Бъдете трезвени, будни. Противникът ви, дяволът, обикаля като ревящ лъв, като търси кого да погълне. Съпротивете му се, като стоите твърди във вярата, като знаете, че същите страдания се понасят и от братята ви по целия свят.“ (1 Петрово 5:8-9)

Страданието, което сме призвани да понесем, е свързано с нашата духовна съпротива против врага, който иска да ни „погълне“ – т.е. иска да ни отклони от Пътя, като ни завлече в грях, заблуда или пасивност в духовния живот, както научихме в статията „Израстване в Бога и истинската победа над врага“. Ето как сме насърчени в Евреи по повод духовната съпротива:

„Не сте се още съпротивили до кръв в борбата си против греха.“ (Евреи 12:4)

Наставлението към съпротива е отново дадено в контекста на вървене в Пътя, който води до възкресенския живот в небесния Йерусалим:

„Вие обаче пристъпихте към планината Сион и към града на живия Бог, небесния Йерусалим, и към безбройни множества ангели, към тържествения събор и църквата на първородните, чиито имена са написани на небесата, и към Бога, Съдия на всички, и към духовете на праведниците, достигнали съвършенство, както и към Исус, Посредника на Новия Завет, и към кръвта на поръсване, която зове по-силно от кръвта на Авел.“ (Евреи 12:22-24)

От контекста на Евреи 12 глава виждаме, че Божието наказание към нас, законно родените, е свързано с призива успешно да устояваме на изкушенията и изпитанията, които земният живот ни предлага. Казано ни е, че нашите земни бащи:

„…за малко време са ни наказвали, според както им е било угодно, а Той – за наша полза, за да бъдем участници в Неговата святост.“ (Евреи 12:10)

Поради това можем да кажем, че Божията цел за нас в изпитанията е чрез успешното ни преминаваме през тях, посредством силата на Святия Дух в нас, ние също да се причислим към „праведниците, достигнали съвършенство“. Същото се свидетелства и в 1 Петрово 5:10:

„А Бог на всяка благодат, Който ви е призовал в Своята вечна слава чрез Христос Исус, ще ви усъвършенства, утвърди, укрепи и направи непоколебими, след като пострадате малко.“

Два стиха по-надолу Петър ни уверява:

„…писах ви накратко, като ви увещавам и заявявам, че това е истинската Божия благодат, в която трябва да стоите.“ (1 Петрово 5:12)

Този стих сочи към една от сериозните опасности в Пътя към Небето – да бъдем подлъгани от фалшива „благодат“ (например хиперблагодатта), която не се изразява в това да ставаме все по-съвършени, твърди и непоколебими във вярата, произвеждаща святост и Христоподобие. Виждаме същото предупреждение от апостол Йоан в Откровение, който, посред описанието на небесния Йерусалим, казва:

„А колкото за страхливците, невярващите, мерзавците, убийците, блудниците, магьосниците, идолопоклонниците и всички лъжци, тяхната участ ще бъде в езерото, което гори с огън и жупел. Това е втората смърт.“ (Откровение 21:8)

 „Блажени, които изперат дрехите си, за да имат право да дойдат при дървото на живота и да влязат през портите на града. А отвън са псетата, магьосниците, блудниците, убийците, идолопоклонниците и всеки, който обича лъжата и лъже.“ (Откровение 22:14-15)

В тези стихове се вижда пряката връзка между освещението и достъпа до възкресенския живот в небесния Йерусалим. Тук отново е използван символът на чистите дрехи като преобраз за святостта и става явен паралелът между достъпа до дървото на живота и достъпа до сватбеното тържество в притчата от Матей 22:1-14, която цитираме в контекста на спасението на душата. Става явно за нас, че спасението на душата – освещението и Христоподобието – и спасението на тялото – възкресението за живот в Идния век – са два взаимосвързани процеса. Освещението на душата е това, което прави възкресението на тялото ни за живот в Божията слава възможно – така след физическата ни смърт или при пришествието на Господа ние ще можем да продължим този живот на близко общение с Исус, който досега сме имали само в духа ни и който е изработвал в душата ни бленуваната святост. Именно тази святост, която сме придобили чрез общението ни с Духа в покорство на Божието слово, ще ни направи способни да видим Господната слава в Неговото царство на светлина и праведност.

Заключителни мисли

Както видяхме в нашето поучение, християнското спасение е комплексен процес, който включва цялата човешка същност – духа, душата и тялото. Стана явно, че причина за спора относно ролята на делата и на вярата, е неправилното отнасяне на стихове и пасажи, касаещи един компонент от човешката същност към друг компонент.

Като роби на греха и слепци в тъмнината единствената стъпка, която ние можехме да направим към Божията покана за спасение, е да откликнем и приемем жертвата на Господа като достатъчна, което доведе до спасение на нашия дух чрез чудото на новорождението. След като при новорождението на духа ни сме станали Божии деца, Бог чрез действието на Святия Дух извършва спасение на душата и на тялото ни, чрез което придобиваме пълнотата на наследството, за което сме призвани. В процеса на спасение, ходейки по пътя към възкресенския живот, който ни очаква в небесния Йерусалим, ние съвсем естествено ще имаме дела – отношение, поведение, дух – които свидетелстват за духовната реалност на нашето спасение. Тези дела не прибавят нищо към вседостатъчната жертва на Господ Исус Христос на кръста – те само свидетелстват, че същият Дух, Който е възкресил Христос от мъртвите, живее и в нас и един ден, както е възкресил Господа, ще възкреси и нашите смъртни тела като завършек на спасението (освещението, уподобяването с Христос), което Той е извършил в душата ни след новорождението.

Редом с мира, блаженството и липсата на всякакъв дискомфорт и зло, възкресените праведници ще получат в Идния век това, с което нищо в този настоящ свят не може да се сравни и което си заслужава човек да изгуби, само него да придобие. Те ще получат близост, достъп, общение с Небесния Баща чрез Възкръсналия Господ в присъствието на Святия Дух.

---

Екипът на Пророчески Глас иска да ви напомни думите на апостол Яков: „Бъдете и изпълнители на словото, а не само слушатели, да лъжете себе си.“ (Яков 1:22) Насърчаваме ви да изберете поне една истина от посланието, което прочетохте и да я приложите във вашия живот. Можете да споделите вашите мисли, въпроси, и начинът, по който сте приложили наученото, на нашата фейсбук страница.